„Пророческа песен“, Пол Линч, превод Иглика Василева, корица Люба Халева, „Лист“, 2024 г.
Тези дни литературен приятел, започнал да чете „Пророческа песен“ (Лист, 2024) малко преди мен, сподели, че романът му e „леко скучен“, но все пак е още в началото. Беше последното, което очаквах да чуя за тази книга, получила „Букър“ през 2023 г. и толкова възторжени оценки и сред българските читатели. Защо точно скучен, попитах. Ами защото тук за нас няма нищо ново, ние всичко това вече сме го живели, а и познавайки много добре руската литература, там такива сюжети с лопата да ги ринеш, каза. И тогава си дадох сметка за базовата разлика в прочита на този роман отсам и оттатък уж отдавна дръпнатата бивша Желязна завеса. Там той звучи все още като дистопия, като тревожно предупреждение за една засега фикционална, макар и очертаваща се като все по-възможна действителност в този бавно губещ устоите и координатните си системи свят. За нас, източноевропейците, обаче тя звучи като реалистичен исторически роман от едно не толкова отдавнашно тоталитарно минало, вече оставено зад гърба, но непрестанно надничащо и дишащо във врата ни. Сякаш за него говори в романа Пол Линч, когато казва как още дълго ще усещаме, че
бремето [му] ще натежи и онова, което са оставили зад гърба си, изобщо няма да е оставено зад гърба, а ще продължава да им тежи и те винаги ще го носят в себе си
и че
дори след като режимът падне от власт, черната дупка ще продължи да се уголемява и в продължение на десетилетия ще разяжда страната.
Така че ще поправя моя приятел: сюжетът на този роман изобщо не е скучен, той е само до болка познат в нашата и в определени други части на света. Слава богу, в родната Ирландия на писателя, където се развива действието (в англосаксонския/западния свят изобщо), той все още представлява само художествена хипотеза. На 25 април Пол Линч е специален гост на фестивала „Литературни срещи“ в София, чиято тема този път е именно „Дистопии и съпротива“, като срещата с него от 19 ч. в City Stage закрива десетото издание. Линч идва и като наследник на малкото антиутопии от тази част на света, но затова пък превърнали се в настолни литературни шедьоври – „1984“ на Оруел и „Прекрасният нов свят“ на Хъксли (разбира се, има и други – „Повелителят на мухите“ на Голдинг, A Very British Coup на Крис Мълин, но първите две са абсолютно знаковите), както и като съвременник на сънародника си Кевин Бари например, чийто роман „Град Бохейн“ (ICU, 2021), за едно въображаемо бъдеще в Ирландия, лишено от технологии, също излезе на български.
Три са основните неща, които правят този роман мощен и въздействащ. Първото е, че той е лишен от всякаква утеха на фантастичното или алтернативно-реалното. Действието се развива в един съвсем нормален и разпознаваем днешен свят, с всички маркери на съвременното и ежедневното, в едно неусетно кривващо тук и сега, което – на фона на поделения между Тръмп, Путин и аятоласите свят и глобално метастазиращите последствия – го прави да звучи плашещо реалистичен. (Още повече че, въпреки известната декларативност и обясненията в повече, както и на места клишираните лозунги като „единствената свобода, която ми е останала, е да се боря“, Линч не е патетичен, нито идеалистичен – вж. например прокрадващото се наблюдение, че и съпротивителните сили „по нищо не се различават от хората на режима“.)
Светът, който писателят ни показва, не е „готов“ като в класическите антиутопии; репресивната държава не е отдавна установена и функционираща фантастично-дистопична алтернатива; някогашната нормалност не е предание отпреди поне няколко поколения. Напротив, ние виждаме в реално време змийското напредване на пълзящата автокрация, на нечистоплътно настаняващия се фашизъм, на суспендирането на редица права от ден на ден насред познатото, ежедневното – сватби, работа, училище, спорт, ходене на ресторант. Удачно избраното сегашно време прави задъхания наратив още по-тревожен – промяната се разгръща току пред очите ни, поглъщайки нова и нова частица от нашия свят.
Това – колко познато! – се случва в условията на абсолютно естествено отрицание на реалността. Съзнанието отказва да пусне и да напусне този познат свят, понеже все още наивно се осланя на логиката и разума („ще паднат при едни избори, това е немислимо да се случва в страна като нашата“). Този отказ се проявява психологически и в неприязънта, която главната героиня изпитва именно към жената, споделяща съдбата ѝ – изчезването на съпрузите им, – защото тази обща участ е доказателство, че всичко това наистина се случва, че се потвърждава и умножава („Не мога да ти опиша колко много хора се отдръпнаха, след като арестуваха Джим, чувствам се, сякаш съм по някакъв начин виновна, защо сме така устроени, че да изпитваме вина, след като злото ни е сполетяло?“). Той е и в преструването на поддръжниците и функционерите на режима – довчера обикновени хора, съседи, познати или нагаждачи или неудачници – да признаят, че помнят миналото, че познават онези, срещу които днес застават – защото предишното може да ги злепостави, да пропука черупката им. Той е и в нежеланието на дъщерята от семейството в последния момент да не тръгват, дори от самата граница да се върнат, защото бягството е равносилно на това да пуснеш надеждата за обратимост на сполетялото те зло.
Точно така, както мнозина от евреите в навечерието на Холокоста до последно са отказвали да повярват, че всичко това е човешки възможно, така и тук е драматизиран отказа да бъде прието довчера немислимото, а оставането се превръща в основен мотив. Или както казва сестрата на главната героиня: „Историята представлява безмълвен летопис на хора, които не са знаели кога да се оттеглят“.
колко ли още човешки съдби са били изправени лице в лице с войната, която връхлита домовете им, гледали са безропотно, чакали са да ги сполети злата участ, влизали са тихомълком в уговорки, нашепвали са, умолявали са, умът е готов за всякакви развръзки, но не и за призрака, който е невъзможно да погледнеш в очите.
Тук броим и надеждата, че няма как тези неща да се случват пред очите на международната общност (колко познато!). Че тази абстрактна външна публика, която се мисли като последния бастион на безпристрастното отразяване на новините, не би оставила нещата така – надежда, която видяхме да се проваля пред лицето на толкова много немислими безумия и абсурди през последните няколко години. Нека помислим дори само за войната в Украйна предвид следния цитат:
но така или иначе това няма да продължи още дълго, не живеем в някакъв затънтен край на земното кълбо, нали знаеш, международната общност ще договори някакво решение, дори в момента се водят преговори в Лондон, така стават нещата, първо строги предупреждения, следват санкции, а когато санкциите не проработят, тогава всички сядат на масата за преговори и сега вече всеки момент ще се споразумеят за прекратяване на огъня.
В своята алтернативна Ирландия Пол Линч разгръща познатата навсякъде, където е имало и има автокрация и тоталитаризъм, симптоматика. В романа Националният алианс е взел властта в страната преди две години и е наложил извънредно положение, позволяващо развихряне на тайната полиция, незаконни арести, концлагери, погазване на човешки права, саморазправа със смятаните за враждебни елементи, уволнения сред интелигенцията, свръхинфлацията, задължителна военна служба, паравоенни организации, лъжи и пропаганда, медийна цензура, декларативно-предпазен национализъм, привилегии за функционерите и прочее. Промени, които живеят първоначално през слуховете и сякаш се случват на другите… докато не сполетят собствения ти дом. Защото, във връзка и с по-горното за международната общност,
краят на света винаги е локално събитие, сполетява твоята страна, идва в твоя град, чука на вратата на твоята къща, а за другите е само далечен тътен и предупреждение, кратко съобщение в новините, ехо от събития, за които вече само се говори.
Именно домът (локалното, семейното) се превръща в центъра на тази драма. Умножена, съдбата му дава представа за бедствието в национален мащаб, където ще се разрази гражданската война. И тук стигаме до втория мощен подход на романа: да разказва през отсъствието, апофатично. Мнозина други в този жанр биха се съсредоточили върху преживяванията, страданията и героизма на изчезналия в дебрите на арестите и лагерите баща или върху отдалия се на съпротивата срещу властта голям син. Линч обаче избира да представи тази история през гледната точка на оставащите, на осиротелите, на изгубилите ги („Защото какво е светът за едно дете, щом баща му може да изчезне, без думичка да каже?“). Разказва майката, която не знае какво се е случило и трябва да понася заедно с трите си останали деца неизвестността и липсата; да стане свидетел на главоломното разнищване на своето семейство; да навигира в дебрите на новите реалности и правила; да удържа онова „безформено, но осезаемо“ зло – мрака, нахлул като невидима сила с пристигането на двамата полицаи в началото на романа. Този мрак, разбира се, в последна сметка, е екзистенциален, защото, както отбелязва за сина си главната героиня, „войната в него се разгръща, води се срещу нещо неизмеримо“.
Външните промени водят и до личностни и поведенчески изменения, уж дребни, но така характерни за тоталитарния поданик – предпазливостта, стоенето нащрек, неволното оглеждане и ослушване, снишаването на гласа и внимаването какво и как говориш; изобщо всичко онова, което те кара да се „държиш [се] като престъпник“. Защото презумпцията в такова общество е, че по принцип си виновен и си длъжен да доказваш противното.
Понякога да не правиш нищо, е най-добрият начин да получиш каквото искаш, понякога трябва да кротуваш и да ходиш с наведена глава, понякога сутрин, когато ставаш, трябва да мислиш повече какъв цвят дрехи да избереш.
На този фон Линч умело засилва още повече ефекта, като оставя абсолютно неясно защо – поне формално – биват „прибирани“ хора, отстранявани учители, профсъюзни дейци, учени, обикновени работещи, деца. Причината няма значение и именно това е зловещото – злото е по-страшно в слуховете за него, в неяснотата. За това допринася и флуидното, абстрактно усещане, че някак хем всички са жертви на режима, хем всички са негови поддръжници – „другите“ са и едните, и другите. Неслучайно, когато наблюдава една келнерка, очевидно подкрепяща властта, разказвачката отбелязва онова, което Хана Арент също е имала предвид с „баналността на злото“:
не изглежда лош човек, много малко от тях са лоши, по нея няма почти нищо, което да я отличава от всяко друго момиче, току-що завършило колеж, постъпило на работа в кръчма да бърше барплота, или от някоя стажант-счетоводителка, която брои часовете до обедната почивка.
А паралелите с България – уви, не от близкото минало, а от днешния ден, като например това, че „правосъдието е вече изцяло под контрола на правителството, напълнили са го с техни хора и именно в това е същността на проблема, вкараш ли си свои кадри, можеш да правиш каквото си поискаш“ – оставям читателите сами да открият. И не, те никак не са приятни.
Третата силна страна на романа е неговият език. Споен, леещ се, тревожен, разказът в трето лице през гледната точка на майката увлича и вълнува. Описанията на обстоятелствата, на дома, на случващото се редуват с почти поетични проникновения и усещания. Диалози няма – репликите също са естествено вплетени в повествованието. Резултатът е напрегната пророческа песен, съчетаваща битовото и битийното, земното и екзистенциалното.
И все пак, макар описваната от Линч (не)действителност да звучи все по-правдоподобно, той не ни оставя без абсолютно класическата надежда – че „рано или късно болката става прекалено силна, за да се страхуват, а когато страхът на хората изчезне, режимът ще трябва да падне“. При все знанието, че посветена на дълга да пренесе оцелелите си деца далеч от мрака, героинята никога „няма да има покой, и няма да има спасение от болката, нито от мрака, дори и след като склопи очи, няма да почива в мир“.
И завършвам с един цитат, чийто смисъл дълго ще тегне върху ни и след нашето днес, което видя убитите деца в Украйна, Израел, Газа, Судан, Иран. В него героинята разсъждава за бебето си, може би единственото, което – уж – е способно да не разбира случващото се и да се усмихва. Засега…
И се чуди какво ли разбира дете на неговата възраст от света, миризмата на страх върху тялото, детето ще опознае тази миризма, която не може да бъде отпъдена или потисната, детето ще попие травмата на майката и тя ще остане в тялото му и за по-нататък, детето ще стане възрастен мъж, вечно обзет от ужас и сляпа тревожност, който ще си ги изкарва на хората около него, тя държи в ръцете си един вече увреден мъж.
