0
5840

Проруският шантаж

Едва ли вчерашният 4 май ще остане като една от достойните дати в най-новата българска история. Станахме свидетели на какво ли не – увъртания, шантажи, сложни многоходови политически комбинации и (все по-големи) компромиси в името на оцеляването на управляващата четворна коалиция. В един момент пристигна спасителното „украинско писмо“ (най-вероятно поискано от правителството). Така, вместо България да помогне на Украйна, заявявайки открито и с достойнство своя избор като суверенна страна, една държава във война трябваше да ни вади от дълбоката вътрешнополитическа криза. Което само по-себе си казва много.

Формално погледнато, проруският шантаж надделя. БСП се наложи. Приета бе някаква „чудодейна“ декларация на хартия. Така хем помагаме, хем не помагаме, хем сме с Украйна, хем сме „неутрални“, хем всички би трябвало да са доволни, а всички имат горчив привкус в устата. Разминахме се с предсрочни избори и със служебно правителство на Румен Радев, тоест с още по-рязък политически обрат. Засега.

Двете лица на България

Видяхме и две коренно различни Българии от двете страни на парламента. Немногобройни, но представителни извадки за нагласите в българското общество.

Едната – от хората на гражданина Копейкин, веещи псевдовъзрожденски пряпорци заедно с руски знамена, бе заела позиция пред официалния вход на парламента. Другата – пред служебния вход – издигаше лозунги за възпиране на агресора Путин и за защитата на Украйна.

Докато отивах натам, чух отдалеч как излезлият от парламента гражданин Копейкин (някъде между почивките) призоваваше за „гражданско неподчинение“ и неплащане на данъци. Американското посолство вече звъняло по телефона, вършело се предателство (явно предадена е Русия!) и т.н. Всички познати глупости от репертоара. Издигнаха и огромен плакат срещу неблагодарниците, противопоставили се на свещената Русия, които един ден щели да си строшат главата.

Прозвуча ми толкова познато. Изведнъж се сетих за „формулата на проруското унижение“, великолепно описана от Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“. На сутринта на 9 август 1886 г., сиреч след детронирането на княз Александър Батенберг, настъпва объркване. Един особен „политически махмурлук“. Около Народното събрание се струпват хора, които се лутат, не знаят що да правят, питат се накъде ще поеме България. Тогава Търновският митрополит Климент (Васил Друмев), възползвайки се от объркването им, ги повежда към руската легация (днешния „Дом на Москва“) на ъгъла на „Раковски“ и „Московска“.

„Да идем при Освободителката… тя ще ни разбере и ще ни прости!“ – зове той. И обърканите хора го следват. Щом стигат там, той им заповядва: „На колене!“. Множеството е смутено, не знае как да постъпи. Накрая се „смирява“ пред Освободителката. Стотици мъже свалят капи и коленичат в прахта. Наглед на българското унижение.

Играта на Нинова

Нещо подобно, само че в символен план се разигра вчера.

От началото на войната оказваме помощ на Украйна. Хуманитарна – с приемането на бежанци, с всевъзможни знаци на съпричастност на всекидневно ниво. Реално всички знаят, че продаваме и оръжие за украинската армия през „трети страни“ (по изчисленията на експерти една трета от боеприпасите идват от България).

Но когато – след месец и половина прения – нашата страна се опита с открито лице да „узакони“ тази своя позиция срещу агресията на Русия в Украйна, България отново даде на „заден ход“ и се озова… в прахта пред Освободителката.

И то не от някакъв страх пред копеечниците или заради актуални заплахи от г-жа Митрофонова. А защото вътре в парламента БСП плетеше ловко играта си: ще приема, няма да приема, има декларация, няма декларация, правителството пада, не пада…

На всички бе ясно, въпреки този проруски шантаж, че БСП няма никакво намерение да напуска коалицията. Столетницата е гладна за власт и в момента усилено тъпче партийните каси (което също се пише на сметката на правителството!).

Въпросът беше България и българското Народно събрание да потвърдят ценностния избор на страната ни с достойнство и чест. И по този начин страната ни да отстои себе си в бъдещето.

Това не се случи. Ала оцеля управляващата коалиция. Което може и да е част от националния интерес (никой не иска избори), но пък е шамар върху българското достойнство. И израз на страх. На най-елементарен страх.

Що се отнася до играта на Нинова, тя също е съвсем елементарна, но пък се оказа ефикасна.

С оглед на своя все по-оредяващ електорат тази игра отстоява проруската линия. А Нинова възвисява себе си – като жената, носеща маслиновата клонка на мира. Онази, която „реално“ управлява България на принципа – да сме и с тия, и с ония, но най-вече да не дразним Освободителката.

Интересното е обаче, че според хората на Копейкин Нинова също е „лице на предателството“. Включително заради продаденото с неин подпис оръжие за „трети страни“.

Изглежда, че и Румен Радев споделя тази гледна тази точка, блъскайки отдалеч по нея. Вероятно за да отвори пространство за нов политически проект. Един „Болгарский восход“ на родна почва.

Проблемът с политическия шантаж е, че той никога не свършва: шантажът е постоянна практика. Един компромис автоматично влече друг компромис, от едно недостойнство бързо се преминава към друго.

След дебатите по Украйна имаше парламентарно изслушване и за анулирания договор с „Газпром“. Отново и отново се дискутираше прословутото „превалутиране в рубли“. Защото не е ясно по какъв курс банката на „Газпром“ ще пресмята цената на газта, ако руските условия бъдат приети. И дали примерно утре няма да се окаже, че 1 рубла е равна на 3 или 5 долара?

Така стана ясно, че БСП е „за“ продължаване на договора с „Газпром“ и плащането на газовите доставки в рубли. Както и че Корнелия Нинова вече е „активирала“ част от работодателите да заемат позиция в тази насока. Изглежда, че тук тя вече ще удари на камък, но кой знае. Старото правило гласи, че подадеш ли пръст на шантажист, той задължително ще иска да ти отхапе ръката.

Шоуто на копеечниците

Вечерта всичко свърши пред паметника на Съветската армия. Замисълът на инициативна група от проевроатлантическата общност да обвие паметника в български и украински знамена се провали. Човек на копеечниците отмъкна голямото украинско знаме, а полицията не реагира. Бях там късно вечерта. Проруската група беше добре озвучена – гърмяха пропагандни песни като „Напред, Русия“ на Олег Газманов. От другата страна се носеха възгласите: „Тук не е Москва“ и „Слава на Украйна“.

Накрая заваля. И хората се разотидоха.

Под чадъра, върху който барабанеше ситния дъжд, се сетих за един фейлетон на Димитър Петков-Свирчо, най-близкия сподвижник на Стамболов, който в също толкова нерадостна ситуация на сблъсък с „рубладжиите“ пише следните горчиви редове: Ех, обстоятелства, обстоятелства! Но за кого да захванем? Нагоре ако плюем – пада върху лицето ни; надолу ако плюем – пада на брадите ни! По-добре да захвърлим всичко! А няма как!

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022).
Предишна статияСестрите Лабек в София
Следваща статияКак се раждат идеите за нов университет: история и растеж