Ако това, което казваме един на друг тази вечер е искрено, то първото – прошката, която даваме – изисква усилие, а второто – исканата от нас прошка – предполага надежда; надеждата, че тя може да ни бъде дадена и ще ни бъде дадена от нашите ближни.
Но способни ли сме ние на това усилие и имаме ли действително тази надежда?
Защото да дадеш прошка – истинска прошка, изисква не обикновено усилие. Изисква да отмахнеш от своя брат или сестра насреща ти всичко, абсолютно всичко, което е „обраснало“ между вас и да го (да я) приемеш в една „простота“, която изглежда безвъзвратно е загубена. Как следователно да го направиш? Та той (тя) вече наистина не е същият. Онзи оттогава, онзи от началото просто вече го няма (ако изобщо е имал някакво „начало“, в което е бил „просто“, в което е бил „прост“, „о-прост-ен“ от всичко, с което е днес пред теб). Как да го видиш, как да се срещнеш с него отново „прост“, как да прегърнеш една негова „простота“, която не намираш вече никак насреща си? Къде е онзи, когото да „о-прост-иш“, за да го приемеш отново „прост“ – да приемеш отново „просто“ него? Та него го няма. Тук, в този свят не съществува никакъв „просто той (тя)“. Съществува единствено „той“ (тя), който изрече (изписа, извърши) своята „вина“ спрямо теб, спрямо нас, спрямо тях; единствено той (тя) обраснал с дните помежду ни, с историите помежду ни; единствено тази, застанала в плът пред теб – нека го призная – „утайка“ на случилото се, на станалото вече безвъзвратно. Как да му „простиш“ – което ще рече да го приемеш отвъд всичко това, което е? Къде да го намериш „прост“ (и значи о-прост-ен от всичко)? Що е въобще неговата (нейната) „простота“, що е „просто“ той (тя), който да приемеш, оставяйки всичко останало настрана? А и какво остава, когато (и ако) оставиш това „всичко останало“ настрана? Не е ли усилието, което се иска от теб непосилно? И поради това – жестът на прегръдката тази вечер в последна сметка е само ритуален, само „дисциплинарен“?
Но и обратно – желанието да получиш от него (или от нея) прошка предполага пределна – и дали не безнадеждна – надежда. Надежда, че той (тя) може да види и докосне в теб, искащия прошката, някой отвъд, отвъд всичко, което се е натрупало между вас – че може да докосне и приеме „прост“ (о-прост-ен) някой който… не си. Защото кой си, къде си, ти „просто“, къде си ти, до който да бъдеш „о-прост-ен“ от него (или от нея) и който – отвъд всичко натрупано – той (или тя) да приеме, да прегърне отвъд и отпреди всичко натрупано? Нима можеш да имаш подобна надежда? Или всъщност – я нямаш и само с горчива престореност (и даже – с ирония) я демонстрираш, казвайки „простено, прости“?
Ще кажа направо: всеопрощението, което се извършва тази неделя, неслучайно се извършва от християните в храма и въобще не е просто обикновено морално „упражнение“ – морално усилие (да простиш) и морална надежда (да ти бъде простено). То е по природата си църковно събитие и като друго всъщност не може да се случи. Защото да приемеш отново „прост“ – т. е. „о-прост-ен“ своя ближен в „този свят“ ти действително, каквото и усилие да положиш, не би могъл (или поне не би могъл напълно). В „този свят“ чисто и просто няма „простота“. В него тя не съществува – тя изчезва (тутакси след края на детството) и след това единствено изтлява, умира – няма я в света, та да можеш да „о-прост-иш“ до нея своя ближен, или той да те „о-прост-и“ до нея. В „този свят“ не съществувам „просто аз“, „просто ти“, „просто ние“ (някакви чисти „ейдоси“ на нас самите), та да бъдем „о-прост-ени“ до тях ние, един с друг живеещите във времето. В „този свят“ ние сме единствено взаимо-преплитащи се, взаимо-завързани – взаимо-про-винени в световния гъсталак на мировата вина. Но ето защо „простотата“ ни – трябва да го кажем ясно и високо като християни, чужди на всякакъв наивен сантиментализъм – съществува и може да съществува единствено не тук, а… в Бога. „Просто той (тя)“ – преди всяко провинение и още повече, след всяко и всички провинения – съществуват само в Бога, Който чрез Кръста на Своя Син е изкупил всичките ни вини и ни е за-паметил в Себе Си „прости“.
Но ето защо не даже до „него самия (до нея самата)“ трябва да „о-прост-я“ аз моя ближен, за да го приема „прост“, „простен“, а до него-в-Бога. Да придобия тази вечер свяст не просто за него самия (за нея самата), а за това, че той (тя), освен пред мен и с мен е (искони и завинаги) и в Бога и за Бога. Наистина, за онзи, който е искони и завинаги в Бога и за Бога трябва да придобия свяст и затова – да не посмея вече да не го приема, да не посмея вече да не го прегърна. Защото как ще откажа да прегърна Божия (Божията), а не просто моя (моята)?
Да, повтарям – в християнския смисъл на тази дума – да о-прост-иш (за да простиш) ближния срещу себе си, означава да го о-прост-иш не (просто) до „него самия“, а до „него-който-е-в-Бога“, до „него-който-е-на-Бога“. И не просто „него“ („нея“) тогава, а „Божия“ („Божията“) да прегърнеш – да простиш в Божията му (в Божията й) „простота“, която е неговата (или нейната) безценност, неотхвърлимост, непренебрежимост.
Но поради това и надеждата да бъдеш простен съвсем не е надеждата (безнадеждна всъщност) да бъдеш простен заради себе си самия, заради „просто“ теб, защото, видиш ли, какъвто и да си, все пак ти си, си. Не! Ти не можеш, ако си християнин да нямаш надеждата, че ще бъдеш простен именно защото какъвто и да си, който и да си – освен че си, ти в Бога и за Бога си и това е онази ти „простота“, която няма как да ти бъде отказана от брата или сестрата ти. Защото тя е твоята безценност, неотхвърлимост, непренебрежимост.
„Простено, прости“! Простено ти е, прощавам ти, защото не мога да забравя, че освен, че си, ти в Бога си и там си светъл и неизтляващ независимо от всичко, всичко „твое“, независимо – даже – от теб самия. Простен си, о-простен си в Бога! – това изповядвам аз, когато ти казвам, прегръщайки те „простено, прости“. И обратно: прости ми, защото не бива да забравяш (и в това е надеждата ми), че освен че съм (този който, уви, съм) аз и в Бога съм и там съм, оставам независимо от всичко, което съм.
Тук разбира се някой може да попита – ако казваме, че усилието да опростим ближния срещу себе си, когото виждаме, чуваме и осезаваме в неговата непосредственост е по-скоро прекомерно за нас и е нужно да го видим, тъй както Бог го вижда; ако казваме, че надеждата да бъдем простени от ближния си, който ни вижда, чува и осезава в нашата непосредственост, е по-скоро без-надеждна и е нужно да се надяваме най-вече на Бога, в Когото и за Когото сме освен за ближния си, не казваме ли ние, че взаимното опрощение е още по-трудно, граничещо с чудото за нас? Та можем ли наистина да се видим – ни повече ни по-малко – в Божието сърце, от което сме извикани и в което оставаме каквито и да ставаме, след като не можем да се видим дори един друг, отвъд твърдата кора на времето, на думите, на случилите се обиди и разочарования?
И ето: тук ще припомня следното – нали взаимното си опрощение ние извършваме тази вечер не просто, доколкото сме отделни човеци (дори Божии човеци), а доколкото сме Църква. А къде – ще попитам сега – ние сме църква? Не ли, макар и тук, и днес, все пак не тъкмо тук и не тъкмо днес, а там, около трапезата на Царството, т. е. в есхатона, в който е разстлана трапезата на това Царство? Но ако това е така, на нас не би трябвало да ни бъде трудно, именно бидейки Църква да се видим тази вечер в Бога. Не би трябвало, казвам, защото като Църква (в която сме призовани да си дадем всеопрощението), ние и днес стоим не просто тук, а там – около Бога и не просто сега, а в есхатона. Ние и днес се познаваме в бъдещия си живот. Ние и тук се познаваме в тамошното си пребивание.
Ние сме Църква. А това значи – ние тук сме пируващите сътрапезници на едно горно пиршество, ние сега сме имащите вече бъдещето си „посреде нас“.
Прочее, нека, за да дойдем в свяст за това свое църковно битие, тази вечер за момент да си дадем сметка, че въпреки чисто физическата преграда ние поначало сме събрани не извън, а около олтара в нашия храм, при трапезата сме, на която сме призовани днес да си дадем взаимното опрощение. Да се вгледаме значи и да видим (поне тази вечер) какво велико есхатологично спокойствие излъчва това място, около което ще трябва да се опростим, това място, от което свещеникът още днес ни причастява към бъдещето ни и ние всички приемаме пасхалната храна стоешком, вече на път от оставения зад гърба ни „метафизически Египет“ – в истинското си „обетовано“ небесно отечество. Не долавяме ли как ликуващият дискант на Ангелите над олтара се прелива с басовия тон на всегдашното и вечното и новото край него са едно и също? Вечното е вечно ново и новото вечно, вечно вече пребивава. И ето: ние сме около тази трапеза – разстлана след всички дни, след всички думи, след „века“ на дните и думите и ако обичайно не усещаме това, то не е защото Царството не е отворило врати и не ни е разположило около трапезата си, а защото ние сякаш продължаваме да не сме се събудили около тази трапеза и затова – да се лутаме из гъсталаците на надделяния свят. Ние не успяваме да се събудим и да осъзнаем къде сме като Църква, да осъзнаем, че – доколкото сме Църква – ние сме на трапезата, вече на трапезата и значи, не бива да сме отегчени от никакви товари на „старото“. Та нали всичко от момента на сложеността на тази трапеза е вече минало и всичко последно вече е дошло на мястото си. Евангелието завинаги вече е прогласено и почива на олтара под своя победоносен златен обков. То не е преставало да звучи изпод него през годините на гоненията, гласът му не трепва от мнимите бури на минаващите и отминаващите „съвремия“. Небето е дошло на земята и земята се е упокоила в небето. „Дерзайте“ – казва ни разпрострелият ръцете Си на Разпятието Христос – дерзайте, Аз победих света“ (Иоан 16:33).
И ето: ако успеем да се събудим тази вечер за себе си като Църква, ние ще се видим едни други в Бога и в тази си провидяност тогава не „ще си дадем“ (с някакво велико усилие) взаимното опрощение – ние просто ще произнесем на глас това, което виждаме: че сме, вече сме простени и о-прост-ени в Бога.
Понеже сме в Бога.
