Откъс от непубликуваната и подготвяна за печат литературна анкета на Вихрен Чернокожев с Радой Ралин. Текстът е предоставен от съпругата на литературния историк.
Какъв е най-ранният ви спомен от белия свят?
Първият ми по-ясно очертан спомен е от високото на втория етаж, имай предвид втория кат на една сграда в близост до черквата в Сливен. Гледам някакви момчета, някакви батковци, берат нещо в тревата наведени и аз отгоре им викам: „Бате, боб ли берете?” Не знам какво ме е накарало така да ги попитам и каква ми е била представата за боба, но това беше първият въпрос към външни хора, който аз помня ясно отправен.
После ние отидохме да живеем в някаква друга къща и си спомням как веднъж дойде моят дядо, който не живееше у нас (аз тогава, както знам после по разказите на майка ми, съм бил с кестеняво-руси косички, със същите беше и моят син, по-големият, като съвсем малък). И един ден дойде дядо ми Митко чието име носех, взе ме в ръката си, мога да кажа взе ме наистина в ръката си, една голяма старческа ръка, аз може би съм бил на три години или колко… не съм проверявал, и ме заведе в бръснарницата. Острига ме нула номер, не знам защо, връща ме вкъщи и мама така, полусърдита, полуусмихната – все пак свекър, каза: „У-у-у, тате, защо си охулил така детето?” Това ми е вторият конкретен спомен.
Можете ли сега да видите най-близките си през очите на онова дете?
Спомените, които се наслагват един върху друг и добиват нещо общо и завършено, че живеехме татко, мама и аз… Баща ми изглеждаше за мен тогава висок човек с черна къдрава коса на пръстени, черна брада, която понякога аз в разнеженост дърпах. Майка ми беше зеленоока румена жена с орлов нос. Както я гледам сега от снимките – красива е била. И баща ми беше красив човек. Спомням си, че много ме обичаха, особено майка ми, с някаква неизразима обич. Имахме хубав двор с градина, която майка ми усърдно поддържаше. Какви ли не цветя нямаше, не само в градината, ами даже в калдъръма – ситни цветенца, които растат между камъните. Мама не ме пускаше да излизам на улицата…
Защо?
Много късно, след години, аз разбрах причината. По цял ден си стоях вкъщи. И си спомням, че не ми беше толкова скучно. Баща ми беше ми купувал през различните празници детски играчки, които аз сигурно съм пазил, защото имах доста насъбрани. Спомням си веднъж той ми донесе едно кинематографче. То представляваше ламаринен фенер с две лупи, а във вътрешността му – малка лампичка с фитил. По барабана на киноапарата минаваше една лента безконечно и някакъв котарак лапваше мишле. А като се върти обратно, мишлето лапваше котарака. По-късно баща ми носеше от градското кино парчета ленти, които също се мъчех да прожектирам.
Майка ми беше много религиозна жена; тя постоянно във всяка стая палеше кандило, а в спалнята имаше едно кандило горе, което гореше за живите, а долу друго кандило за покойниците. Веднъж бях разпънал рулото от кинолентата, получи се като че ли някаква тръба на далекоглед и аз се докоснах да видя с нея пламъка от кандилото. Цялата лента пламна светкавично, за секунда, и ми опърли веждите, косите, които вече бяха пораснали; насмалко щях да се запаля и да предизвикам пожар.
Казах, че майка ми беше религиозна. Действително двамата с баща ми представляваха странно семейство. Баща ми е бил социалист още от младини и по-късно при разцеплението е взел страната на съюза „Пролетарий”, където са били Никола Харлаков, Койка Тинева, Георги Бакалов, Павел Делирадев, Димитър Полянов, Николай Хрелков. Той, макар да беше пълен безбожник, за да подразни майка ми, често пъти пускаше шеги срещу поповете, а най-вече срещу сливенския владика, но никога не е забранявал на майка ми да ходи на църква и да се моли. Беше свободолюбив човек, толерантен към възгледите на другите – щом тя вярва, той не бива да ѝ забранява и да се налага. Когато ме видеше да се кръстя, казваше: „Той като порасне, сам ще разбере всичко.”
Майка ви ли влияеше по-силно върху детските ви усети?
Аз още от малък изпитвах ежедневно влиянието на майка ми и нейната религиозност. Сутрин, преди да закуся, аз се прекръствах, на обяд и преди вечеря – също; преди да заспя кляках като ангелче на пода и се кръстех и даже правех поклони пред иконата с пълна увереност, че съществува Бог, че съществува Иисус Христос.
През това време усещах, че съм бил много обичано дете в семейството. Усещах как просто… особено през тези боледувания, а аз доста съм боледувал, като малък съм паднал веднъж върху капака на откован сандък и съм си намушил лицето с гвоздеи. Още нося белега на окото и тука под лявата челюст. Ето тука на дясната ръка е влязъл пиронът и е излязъл през другия край. Следите сега не изглеждат толкова големи, не се забелязват, но тогава, като малък, са били доста, а личали, щото ръчичките са били малки. Знаех наизуст молитвички, моята майка ми четеше евангелските притчи, разказваше ми всички библейски истории – за праведния Йов, за сиромах Лазар, през същия ден, наречен на светеца. От нея не съм чувал други приказки освен тези религиозни истории.
Евангелските притчи ли бяха първият ви контакт с писаното слово?
Аз се научих твърде рано да чета. Баща ми беше ми донесъл дървен буквар, чиито букви научих първо с молив да рисувам и после да ги изговарям. Изговарях ги по странен начин: бъ, въ, гъ, дъ… вместо на „е” на „ъ”. И даже след време, като се движех из улиците, четях вече фирмите. Само че да кажем „хлебар” – изричах „хълъебъръ”. Така лека-полека започнах да се „ограмотявам”. През това време майка ми (тя беше домакиня, гледаше си само къщата)…
Как се казваше тя?
Тя се казваше Кина. Баща ми Стефан Димитров беше книжар и печатар. Нещо за него мога да разкажа…
Разбира се, това е необходимо.
Един път дойде майка ми в черно, донесе жито с бонбончета, теменужки и орехи и ми каза: „Мойто момче, твоят дядо умря, отиде при дядо Господ”.
За дядо ви по майчина линия ли става дума?
За дядо по бащина линия – Димитър Стоянов Куртев. Той живееше в другия край на града – Клуцохор, в същата къща още от дядо му, наречен Домусчията. Той е имал двама синове и три дъщери. Единият от тях е Таньо войвода, който е бил сподвижник и пълномощник на Левски. По-късно аз научавам от разказите на баща ми, че моята баба Калуда му е била втора жена – мащеха на баща ми. Неграмотна, простовата жена; за нея дядо казваше, че четяла извън книгата. И тя ме обичаше, идваше всеки празничен ден у дома на обяд, а майка ми често ме пращаше да ѝ нося нещо за ядене и баба много ми се радваше.
Дядо ми паднал веднъж от асмата и оттогава му се повредило здравето, умрял сравнително млад. Баба Калуда често разправяше с гордост: „Таньо войвода, дето ослободи България…” И като дойдеха роднини, вкъщи се говореше все за този Таньо войвода. Аз съм роден в Сливен, а пък там войводите са много.
Нали е градът на стоте войводи…
Кой ги знае дали са сто, но при всички случаи те са много. През детството ми Таньо войвода беше магично име. Много по-късно се запознах с неговата биография, с неговата участ, която като че ли тежи върху всички в рода ни, но за това после ще стане дума…
Има ли запазено нещо във вашия дом от него?
Нищо няма запазено. Аз казах, че дядо ми живееше в някаква по-малка къща, защото когато турците изпращат на заточение Таньо войвода в Диарбекир, запалили къщата и още се виждаха останките от изгорялото.
Разкажете сега за баща си…
Баща ми в гимназията рисувал много хубаво и правел силно впечатление на своя учител – чеха Йосиф Цобел. Обаче бил много палав, вършил различни бели в клас и него са го изключили. След това баща ми почва да работи в печатницата на Димитър Костов – негов съсед – и в едно кратко време той съумява да усвои професията, тя просто му се харесва. Той е работел по 12–16 часа. Като чирак става в пет часа сутрин, измита цялото помещение и вън плочника, донася в стомните вода за всички, след това като почнат да идват калфите, майсторът, собственикът, закуска им купува. След това, ако го пратят, отива на пазара и купува най-потребното за семейството на собственика. Давал им е занаят собственикът, а всеки чирак е бил в началото момче за всичко.
По-късно бях намерил в библиотеката му една книга с тъмнозелена мъхеста корица – „Изповеди. Стихове от Сирак Скитник”, на която имаше такова посвещение: „На господин Стефан Димитров – набрал целия ръкопис без нито една грешка, с признателност и приятелство. Сирак Скитник”. Книгата беше от 1909 или 1910 г., не съм сигурен, но надписа много добре го помня.
И така баща ми рано попада всред социалистически среди, влиза в социалистическото движение, запознава се с Михал Кантарджиев, Георги Бакалов, Георги Кирков. След военната си служба, в София постъпва в печатница, където е работил заедно с Георги Димитров. Но при вътрешнопартийните борби той е взел страната на съюза „Пролетарий”, на Харлаков и на другарите му, като до края на живота си им остана верен.
Баща ми със заем от сестрите на неговия баща става самостоятелен печатар. Купил една крачна „американка”, формат носна кърпа, за акцидентна работа – квитанции, визитни картички, некролози… През това време той участва не само в политическите борби на социалистическото движение, но и в културната му дейност. Артист-любител в няколко пиеси – още са запазени вкъщи тези пиеси с обозначение кому каква роля е дадена. Изобщо баща ми по него време доста е чел и не само политическата литература от Плеханов, от Кауцки, от Маркс, Енгелс, Бабел – още първите издания на тези книги. „Капиталът” е чел, „Комунистическият манифест”; на Дикщайн „Кой на чий гръб живее”, „Любопитното момче” и останалите социалистически брошури… Имам ги и до ден днешен запазени.
Притежавал е голяма библиотека…
Голяма библиотека, която впоследствие със съдействието на сина му биде разпиляна от добро желание на тоз и на онзи приятел да услужи… Но все пак някои от тез книги оцеляха. Като печатар той е владеел и книговезство (имаше такова майсторско свидетелство) и сам си ги е спретвал в красиви мешинени подвързии със златни букви.
Кои от книгите на баща ви особено ви привличаха?
В тези томове, които аз по-късно разглеждах, откривах в тях странни заглавия: пиесите на Ибсен, съчиненията на Чехов… Доста много бил той чел на младини. В много сливенски домове, където съм бивал по него време, такава богата библиотека не е имало.
Той воюва в Балканската, в Междусъюзническата и в Първата световна война. Оженва се може би в 1912 г., преди да отиде на фронта. За това време майка ми разправяше: „Всеки ден се моля: „Божичко, ако щеш с една ръка само ми го върни, с един крак, с едно око, само жив ми го върни!” Него са го ранили на три места, едната му ръка, дясната, беше засегната и нервът изваден. Почти неподвижна, безчувствена ръка. Кракът му, раняван, често се подуваше от ревматизъм. Поради това баща ми по-късно започнал да се занимава вече и с книжарство. Сам не можел да работи, нито да набира букви с повредената дясна ръка, нито пък да кара с крак машината.
Коя година е отворил книжарницата си?
Може би веднага след Европейската война, когато се връща инвалид, с 50% загубена работоспособност. Като инвалид получаваше малка пенсия и се ползваше от единствените тогавашни привилегии само за инвалидите: всяка година прекарваше месец във военното лековище в Хисаря, пътуваше по БДЖ със 75% намаление. Баща ми беше доста нервен, противопоказно за професията му; често избухваше и на мене нерядко ми се е карал. Знам, че ме обичаше, но лошо избухваше. Както разправяше майка ми, съсипал се е от войната… Аз откакто го помнех, вече не четеше, нищо не четеше… Как изведнъж войната беше просто прекъснала, прекратила предишния му интерес към културата. Останала му само тази страшна обич към театъра. Дойде ли в града ни театър, той непременно ще е пръв посетител и не само ще го посети, но най-накрая, особено ако трупата е по-малка, а тогава почти всички трупи бяха 10–12 души, ще им даде в най-хубавия ресторант вечеря. Макар че само след седмица някоя полица ще му протестират, макар че от нещо ще се лиши, но към артистите той изпитваше истинско благоговение.
Спомням си този случай: трябва да съм бил в трето отделение, имаме час в училище, идва самият той да ме измоли от учителката; взел ми бил билет да гледам „Лудият певец”. Имаше една нашумяла тогава пиеса от неизвестен автор. Матю Македонски с пътуващия театър изпълняваше ролята на лудия певец. Заедно с него играеше 3–4 годишната Маргаритка Тихинова и разплакваше цялата публика. Естествено тогава вкусовете на хората са били по-сантиментални, но действително тя държеше целия салон в напрежение. По-късно, след години узнах, че тази пиеса е правена като адаптация по филма с Ал Джонсън „Лудият певец”.
Помните ли първата прочетена детска книжка?
Това беше „Дядовата ръкавичка” на Елин Пелин с илюстрации от Александър Божинов. Тогава аз я учех наизуст и просто очаквах вече времето, когато ще тръгна на училище. И си спомням първия училищен ден, когато майка ми прекръсти менче с вода няколко пъти и я поля пред крачката ми.
Коя година тръгнахте на училище?
На 15 септември 1929 г., в училището „Митрополит Серафим”, което беше в близост. Спомням си, някои от комшийските деца, с които се знаехме по лице и по име, обаче никога още не бях играл с тях, сега най-после отивахме заедно към училищния двор. Там, всред гъмжилото от деца, едно съседче, не без известна подигравка, подхвърли, че съм знаел да чета и пиша. Друг добави, че щом като е така, защо не са ме записали направо във второ отделение. Трети изрази съмнение дали наистина знам да чета и ми посочи на стената, където имало написани названията на мъжките и женските гениталии. И аз, който до тогава не ги знаех, ги прочетох високо и гласно, с което предизвиках бурен смях измежду всичките деца. Останал с впечатление, че съм ги прочел погрешно, прочетох ги и повторно и то – натъртено, което предизвика още по-силен смях. Влизаме в час… Мара Чобанова беше първата ми учителка. Веднага двама-трима вдигнаха ръка и викнаха: „Госпожа, Митко каза „едно мръсно”. А аз, незнаейки все още значенията на тези думи, ги повторих, което предизвика в класа не само смях, но и възмущение. Учителката не знаеше как да реагира, дали аз не се преструвам и хитрувам, или действително не съм посветен… Тогава тя строго ми се скара в смисъл, че преди едно нещо да го четеш, трябва да го знаеш какво е.
Това ли е най-яркият ви спомен от първия учебен ден?
Не е…
Как ви обучаваха?
Невероятно беше нашето обучение… Първо почвахме с дъсчени табла и върху тях с пластелин правехме различни колелца, кукички, гагички, байрачета и пр. След това пишехме с каменни калеми върху черни плочи, а в края на годината започвахме да си служим вече с молив. През това време татко ме записа за двете списания „Детска радост” и „Светулка”. На книжка първа от сп. „Светулка“ тогава пишеше, че годината е юбилейна – 25 години. Тогава научих от татко какво е „юбилей” и в нея (излязла за случая в двоен размер) бяха поместени портретите на всички сътрудници. Там видях Елин Пелин, Дора Габе, Ангел Каралийчев и др. Вече бях почнал да чета техни приказки. Свикнах и не се отделях от книжките, всеки ден нова и нова! Най-сладостното занимание за мен!
Повече обичахте да четете, отколкото да играете?
Да, много обичах да чета, много обичах да чета! Вече споменах, че като малък майка ми не ме пускаше на улицата. Казваше, хайде, като искаш да играеш, извикай приятелчето си и играйте вкъщи. Изобщо искаше всичко да става пред очите ѝ. Вънка децата били лоши, гамени, щели да ме бият. Намираше начин да ме убеди, че трябва да си стоя само в двора. После ненужно беше вече такова убеждаване, защото аз по цели дни се затварях вкъщи само заради книжките.
Освен четенето имахте ли друго любимо занимание?
Не, никакво друго! Може би затуй останах с хлътнали гърди, физически неукрепнал; бях бледо дете, злоядо дете… В резултат на боледуванията, които съм имал в ранна възраст, не се радвах на особено добро здраве. При първия полъх ще ме хване ангина, ще ме свали инфлуенца… през всички болести минавах. И какви тежки температури съм карал… триеха ме, вендузи са ми слагали, с хардал са ме загрявали. Изобщо боледуването е било кошмар през тези години за мен.
Имахте ли си любимо място вкъщи, в книжарницата?
Много обичах след училище да отида в татковата книжарница, защото там имаше най-разнообразни книги. Обичах да ги гледам, още не можех да ги схвана. Започнах да се ровя в бащината библиотека. Трябва да кажа, че тя не беше наредена по рафтове в някоя стая, а натрупана в един огромен кош от майка ми. Защо, не знам, но заслужаваше видно място с хубавите си подвързии.
Може би е нямало място?
А, не, просто майка ми не отдаваше особено значение на четенето. Тогава, разглеждайки тези книги за първи път, аз съм попаднал много рано във възхищение например от социалистическите календарчета. След петдесет години направих един филм с Дучо Мундров. Те ми са много интересен спомен: малки книжки, с илюстрации, с карикатури. За първи път в живота си карикатури видях в тях. Помня например „Как някои живеят на гърба на другите”. Една огромна теглилка, на едната страна е седнал голям тежък чорбаджия, а на другата се захванали, ама като удавници, държейки се даже и за синджирите на паланзата много хора, десетки, стотици хора наблъскани.
Често пъти баща ми вечер имаше навик, след като се нахрани, да остане сам и да си пие виното. Понякога се отбиваше из кръчмите, но обичаше и сам да си пие. И тогава ми разказваше ту за социалистическите си години, ту за войната, ту за своето чирачество, как работел по 16 часа и не се уморявал, как бързал да не закъснее за репетиции… Разправяше ми за видни артисти. Даже по едно време у нас са живели, пак разбира се без наем, Владимир Николов – виден артист и неговата съпруга Ана Николова. След години тя беше най-старата артистка в Младежкия театър.
Нека се върнем към детския ви спомен за махалата.
През детството ми идваха вкъщи различни съседки. Най-колоритната беше кака Марийка Барбъзънката – истинска чудомирова героиня. Ако не бе лишена от образование и ако се беше занимавала с литература, сигурно би станала оригинален белетрист – толкова унасящо разправяше. Тука пак ще се върна назад, преди да тръгна на училище. През това време един от големите ми съзнателни спомени е следният: говореха съседките как един работник парната машина го убила и това предизвика траур за целия град. Разправяха жените как го сънували, че той се възнася на оня свят, в рая. Друго събитие, което силно развълнува детската ми душа, беше когато съобщаваха, че умрял доктор Курумбашев. За този доктор Курумбашев всички казваха, че бил най-добрият човек на света, че преглеждал бедните безплатно, ходел по няколко пъти, докато оздравее болният, и не му вземал никакви пари, а този път се заразил от един болен и починал. И всички казваха, че го сънували с бялата престилка като ангел да лети към небето.
Под влияние на възприетото от мама християнско чувство, от приказките на баща ми, който подхвърляше остроти срещу думбазите, че има бедни и нещастни, и особено пословичната обич към чудесния лекар, по когото всички тъгуваха, без да им бъде роднина, а защото спасявал болните като Христос, моят детски свят бе силно развълнуван.
Продължаваше моето ученичество. Попаднах тогава още през първата лятна ваканция на една христоматия от Д. В. Манчов – много интересна христоматия, която съдържаше преводи на „Умирающий гладиатор” от Байрон, „Хектор се прощава с Андромаха” из „Илиада”, както и стихотворения, народни песни, балади, описание – всички жанрове, даже ораторска реч, последната реч на Наполеон. Изобщо тази христоматия разширяваше моя любознателен детски кръг.
Епиграми имаше ли в нея?
Там прочетох и първата епиграма в живота си. Това бяха две епиграми; едната от Дмитриев, в диаложна форма:
– Ограби ме крадец проклети!
– Съзирам твоята печал.
– Ограбиха ми стиховете!
– Уви, за крадеца ми е жал.
А другата от Бюргер:
Клеветници ли те бедят
спомни си тези редове,
оси зурли си не хабят
за лоши, гнили плодове.
Аз я имам запазена още тази христоматия, ако те интересува, като дойдеш у дома, можеш да я видиш.
През това време ме водеха понякога и на кино. То беше близко до печатницата на баща ми, който изготвяше хвърчащите листове за бъдещите филми и аз оттогава запомнях имена на кинозвезди, на режисьори.
Кой от учителите в отделенията остави най-ярък спомен у вас?
Първоначалната учителка Мара Чобанова. Тя ни обичаше нас учениците си, винаги усмихната и внимателна, сърдечна с всекиго. Рядко прибягваше до шамара, тъй характерен в онова време…
Тогава в Сливен избухваха стачките. Като легенда се носеше из града името на Съби Димитров; как е избягал от участъка, как не успявала полицията да го стигне, как го заплашват, че ще стрелят, а той държи реч… Даже и сред онези деца, които не разбираха политика, неговото име се възприемаше като на един народен герой.
На един чин седях с моя съсед Злати Щилянов, чийто баща беше обущар. Ние всички обличахме тетрадките си в хартия, а тя струва пари… Злати ги обвиваше във в. „Ехо” с острите заглавия: „Долу фашистката диктатура”, „Долу ЗЗД”. Това са първи усещания… Но тогава не обичах комунистите.
Защо?
Защото те не вярваха в Бога… Аз не можех да оценя широтата на баща ми, който допускаше майка ми да вярва в Бога, макар сам да беше против религията.
Влиянието на майка ви е било силно.
Беше силно, да. Моята майка имаше брат и сестра. Брат ѝ, вуйчо Иван, беше обущар; сестра ѝ женена за земеделец, чифчия го казваха, и воденичар. Всеки ден ходех на гости у леля, където бях при по-големите си братовчедки – Веска и Иванка. Имаха каруца с две крави… Битът им беше друг, селски сечива. Особено във воденицата беше страшно интересно да ходя. Един мир в татковата книжарница, друг мир там… Отивах да наблюдавам коня. Понякога като го впрягат, качваха ме и мене в каруцата.
Другият ми вуйчо, обущарят, живя дълги години, беше страстен турист, до 90 години се катереше из „Сините камъни”. Неговата жена (братовчедка на Сирак Скитник), много префинена, много възпитана дама с изискани обноски – леля Веса, всички други от рода ни следяха някак си насмешливо, защото тя ги превъзхождаше. Това беше иронията на недомогналия се. Помня как леля Веса особено по имени дни уреждаше у тях цели кулинарни тържества. Пък и беше един гастроном вуйчо ми… Спомням си какви мезета, какви чръвца, какви луканки, цялото туй разнообразие, приготвено с истинско изобретателство… Толкова сладки неща, толкова вкусни неща никъде другаде не съм вкусвал, както у тях.
Мойта братовчедка-връстница Марчето – тя и сега е жива – с нея си играехме много често. По-малките ми братовчеди – Данчо и след него Кольо, който беше изтърсакът и най-обичаният от всички. В леля Веса имаше нещо аристократично, естетско; тя не само ще го приготви, но и ще го опакова и поднесе красиво. Точно у тях аз узнах, че братовчед ѝ Сирак Скитник, чиито стихове бях чел вече, без да ги разбирам какво значат, бил художник. Изобщо, както я одумваха нашите майки и лели, „голямото добрутро”.
Вуйчо ми от сутрин до вечер работеше; той беше по-простоват, по-народен. Все повтаряше: „Аз туй чиновничеството не го разбирам. Сменят се партиите, дойде друга, уволни те, останеш без работа, къде ще ходиш да гласуваш… Аз търгуфията, търгуфията и занаята! Да работиш, да го направиш майсторски, да го харесат хората, все за тебе да разправят, че си го направил хубаво и здраво, да ги носят едни обуща по три-четири години”.
В същото време гостуваха и нашите роднини от Ямбол: една леля, сестра на баща ми, която често прескачаше в Сливен, за да се види с татко и мащехата, която я беше отгледала. Донасяше ми чорапки, фланелки. Понякога я придружаваха братовчедите Жана, Вълчан и Събинка. Те бяха облечени чисто, приветливо, със самочувствието, че са деца от градския елит.
Във второ отделение веднъж през пролетта (трябва да е било 1931 г.) дадоха ни домашно за пролетта и си спомням, че го написах в стихове. Учителката ги прочете пред целия клас.
Помните ли ги?
Е-е … пролетни вести нося ви аз и т.н. Когато влязох в трето отделение, в бащината ми печатница започна да се печата градският вестник „Правда”. Понеже беше малка американката, той се печаташе на две – първо едната половинка, после другата. Редакторът, стар журналист, брадат, с бастун. В повечето случаи нетрезвен, но за мене журналист означаваше голямо нещо.
© Росица Чернокожева
