2
4573

Протестиращата улица

От 1989 г. насам

„Сваляйки доверието си“ от настоящото правителство, президентът Румен Радев му се закани с протестния взрив на „улицата“. Приятелски настроени към управляващите журналисти тутакси започнаха да се притесняват дали наистина президентът ще „организира“ подобен взрив. Дежурни вестникарски политолози разглаголстваха за възможното използване на „улицата“ в институционалната крамола по върховете на държавата.

Мисля, че всички разсъждавали по този въпрос, а най-вече самият президент, заклинащ „протестните сили“, демонстрират единствено пълното си непознаване на обсъждания феномен. Истински „протестиращата улица“, от 1989 г. насам, никога не е била „организирана“ отвън, нито пък институционално „вдъхновявана“ (особено от типажи като Румен Радев). Тя е, ще си позволя да го кажа, събитие, при това отчетливо градско – дори мегаполисно събитие. То може да бъде предизвикано от реални и болезнени политико-икономически сътресения и катастрофи в държавата (както бе в самото начало след краха на комунистическия тоталитаризъм, както бе в т. нар. „Луканова зима“ и при Жан-Виденовата катастрофа), но може да се генерира и от – нека се изразя така – политико-естетическа скандализираност на гражданската общност (както бе с протестите срещу кабинета на Орешарски, за които предложението Пеевски да бъде назначен за шеф на ДАНС бе всъщност само повод).

Във всеки случай опитът от 1989 г. насам недвусмислено ни показва, че взривът на „улицата“ би могъл истински да се „детонира“ единствено от столицата – независимо дали след това ще обхване и други (големи) градове, или не, и задължително трябва да успее да мобилизира един граждански слой със специфичен етос и манталитет. Слой, казвам, който умее да „темперира“ гнева си с нещо, което бих нарекъл фестивално-презентативен дух, с чувство за политически „пърформанс“ и постоянна изобретателност и упоритост във формите на протест.

През 2013 г. този специфичен граждански слой – с издевателска и презрителна цел, но всъщност много точно – бе характеризиран, мисля от Велислава Дърева, като „умните и красивите“. Защото, да – протестиращите тогава действително правеха всекидневните си протести „красиво“. Толкова изобретателно в гнева си, че нямаше как да не бъдат отразявани в медиите, а това пък катализираше и потенцираше протестната им енергия, превръщаше я в главната национална „новина“. Спомнете си невероятните карикатури, които ежедневно се появяваха сред редиците на манифестиращите: Станишев, Лютви Местан и Волен Сидеров бяха подигравателно „обигравани“ по най-изобретателен начин. Спомнете си „пърформанса“ със „Свободата води народа“, спонтанно решен и „поставен“ при едно от блокиранията на „Орлов мост“ от актриса, студенти и от импровизираните „барабанчици“, огласящи ден след ден колоните на протеста. Всичко това, да – госпожице Дърева – бе и „умно“ и „красиво“, и тъкмо поради това буквално извършваше морално-политическа „деконструкция“ на уродливата управляваща коалиция. Никой не би могъл да изпита към нея и капка съчувствие, защото пред лицето на тази „умно-красива“ общност тя изглеждаше още по-уродлива, скудоумна и неадекватна.

Още нещо, изключително важно за тази „улица“, видяно и почувствано от нас – участвалите неизменно в нейните „взривове“. Макар да бе, разбира се, съставяна от индивидуалности и даже от индивидуалисти (каквито често биват урбанизираните жители), протестиралата – и през 1990 г., и през 1996 г., и през 2013 г. – маса показваше способност много бързо и абсолютно спонтанно да се превръща в общност. Буквално „по въздуха“ се предаваха хрумванията за формите на протест в конкретния ден, генерираната в един от сегментите на множеството идея веднага се подемаше от други сегменти, превръщаше се в запомнящ се „топос“. Това важеше най-вече за – незабравените и до днес – скандирани лозунги, които бяха остри, понякога груби и даже нецензурни, но точно „улучващи“ и въпреки всичко „солени“ като остроумен виц. И още нещо: колкото и многохилядни да бяха ежедневните шествия и през 1996 г. и през 2013 г., тъкмо защото успяваха да генерират протестна общност, те – удивително – имаха лица, запечатващи се, запомнящи се, изпъкващи, превръщащи се в емблеми на протестите. По времето на „Града на истината“ имаше един младеж маскирал булдога си с тъмни очила, досущ като „председателя (президент)“ Петър Младенов, през 2013 г. всички запомниха едрия русокос Цецо, биещ тъпана начело на множеството, девойката, която прегърна полицай, а пък водачите на „студентските стачки“ – днес с разнообразни политически възгледи – имаха широко известни имена.

Да, в по-ранната „протестираща улица“ участваха политически лидери, но е много важно да се отбележи, че дори когато бяха начело на колоните, те не бяха нито техни „организатори“, нито лидери на самата протестираща „улица“. Тя нямаше политически лидери, тя самата бе политическа форма – тя беше… полис в античния смисъл на тази дума, само-организираща се и само-регулираща се гражданска общност, в която политиците бяха само участници.

Третото и най-важно нещо във феномена на „протестиращата улица“ – впрочем, произтичащо от току що посоченото е, че трансформираща се от тълпа, каквато по неминуемост е в началото всяко човешко множество, в полис-в-полиса, тази „улица“ изработваше воля да не се разотива, да продължава да бъде „протестираща улица“ ден след ден, седмици, месец и дори повече. Именно благодарение на тази воля протестиращата „улица“ ставаше „институция“ и реален политически фактор, който може да доведе до промени на институционално ниво.

Ще трябва да добавя, че тъкмо защото при всичките си „избухвания“, от колкото и тежки кризи те да бяха предизвиквани, протестиращата „улица“ бе дело на градски сили, тя неизменно показваше много здрав инстинкт срещу провокатори и политически въжеиграчи, правещи опити да я тласнат в определена и удобна за тях посока. Направо ще кажа следователно, че протестиращата (с дни, със седмици) улица е и би могла да е, след 1989 г. и до днес, единствено събитие на демократичния електорат. Никой друг, убеден съм, не е в състояние да го „произведе“, каквито и усилия да полага в тази посока. И ще кажа, че ако „демократичният електорат“ е в криза (или в депресия, както е днес), колкото и какъвто и вид обществен гняв да се трупа в недрата на обществото, той няма да може да произведе феномена на „протестиращата улица“, за която бленува Радев.

Защото нека да видим сега, как противниците на феномена „протестираща улица“ се опитваха (и се опитват до днес) да му се противопоставят и да го подменят.

Като изключим най-първите и жалки опити на тогава току що преименуваните комунисти да свикват с „бойни тръби“ белокоса „членска маса“, комично вопиеща „мла-ди сме, мно-го сме“, постепенно бе патентована абсурдната форма на „контрапротеста“. За разлика от протестиращата улица въпросният „контрапротест“ обаче неизменно имаше не можещи да се скрият конкретни организатори и абсолютно нелепи карикатури на лидиращите протестиращата общност лица. Да противопоставиш на студентите някои си „Шамара“ и „Петното“ (както беше през 2013 г.), да изтипосаш леля, излизаща от „първата възраст“, която да накараш да заголи гръд „контра-протестирайки“ споменатия вече пърформанс със „Свободата води народа“ (пак както беше през 2013 г.), бе дори излагащо.

След „контрапротеста“ – по-скоро „фронтова“ форма на противодействие на протестиращата улица – дойде формата, експлоатирана и до днес, на непрекъснатите мини-протести за щяло и нещяло, с по двадесетина участници, но с гърмящи тон-колони и дерящи гърлата си с провинциален акцент „говорители“, ту пред Народното събрание, ту пред Министерския съвет. Тази „форма“ имаше (и до днес мисля има) за задача да девалвира феномена на „протестиращата улица“ изобщо – да го превърне постепенно в никого незастрашаващо ежедневие, генериращо само раздразнение от досадния шум и затрудненията в уличното движение. На „режисьорите“ на тази форма бе поставена целта, с банализирането на „протеста“ като такъв да предотвратят всяко неговото бъдещо крупно избухване. Глупаво е от тяхна страна, защото дремещата в дълбините на столицата автентична „протестираща улица“ много добре разпознава това „менте“ и никога няма да го нареди в една редица с протестите като такива. Ще изчака „своето време“, ако то отново дойде, абсолютно неглижирайки разните „патриотично“-опозиционни агитки.

Накрай – особено в последните две години – бяха създадени и две съвсем нови форми на „протестираща улица“, които да подменят и задушат онази от прехода. Едната бих нарекъл опит за „шоу-протест“, който за съжаление на организаторите му изобщо не може да бъде повече от еднодневен. За него е необходим един Слави Трифонов и една или две радикално-популистки – отчетливо не-„умни и красиви“ каузи – например: двойно по-малко депутати в НС, повишаване цената на депутатските кюфтета, никакви пари за партиите (и даже, ако може – никакви партии), президентска република и т. н. Тази форма наистина е най-предизвикателно антижълтопаветна и би трябвало да демонстрира на „грантаджийска“ София истинската „воля на народа“, като я зашемети с многолюдието и отчетливата си агресивност. Само че, повтарям, макар и наистина многолюдна (да си спомним превзетото от „Слави“ Цариградско шосе преди прословутия му „референдум“), тази форма по неизбежност няма капацитета да продължи с дни. И няма, защото в нея участват главно „гастрольори“, не можещи да си позволят, след като изслушат циркаджилъците на „Славито“ и няколко „възпламеняващи“ парчета на някоя „фолк-дива“, да останат в София, за да се борят срещу „партиите“, „политиците“ и тем подобни.

Ще кажа, че в най-последно време възникна и още една „форма“ на псевдо-протестиращата улица и аз мисля, че тъкмо на нея разчита днес да прерасне във „взрив“ президентът Радев. Става дума за протестите във връзка с инфилтрирани в широки среди на обществото масови фобии. Да, въпросните протести могат да се получат – видяхме това – наистина масови, защото е страшно, че „някой се готви да отнема нашите деца като в Норвегия“, да приема някакъв „много опасен“ (но абсолютно неясен за протестиращите) закон за социалните услуги и т. н. Сравнете обаче многолюдието на тези протести с „протестиращата улица“, за която говорих в началото. Когато журналисти започнат да интервюират на крак събралите се на тях, те неизменно чуват най-разнообразни, несъгласуващи се и нелепи „изявления“. Едни са дошли наистина заради „Барневарн“, други обаче са решили, че „пак ще повишават цената на тока“, трети – виждат някаква пъклена връзка между закона и… чумата по свинете, която „предизвикали американците, за да ни пробутат залежалото си говеждо“. Най-разнообразни „световни заговори“ се преплитат и ясно демонстрират нещо изключително важно: тези хора не са общност, те са и си остават тълпа, която напразно се мъчи да си придаде единство с обилието от раздадени ѝ национални байряци.

Е, казвам – към тази именно тълпа изглежда се озърта президентът Радев, заканвайки се с „взрива на улицата“. И ние вече видяхме опитите за организиране на такъв „взрив“. Някакъв дребен „лидер“-пришълец, когото публично наричат „Костя Копейкин“, получи задачата да интегрира фобийните групички и да ги поведе на щурм „за“ и „против“ всичко. И ето те пристигнаха в София и преди да се пръснат да си напазаруват „дефилираха“ с някакви „балкански левове“ върху бели знамена, викаха „все-ки ден ще е та-ка – до по-бе-да-та“ и… на следващия ден вече ги нямаше.

Не, не става така! И няма да стане. Протестиращата улица, ще повторя, е събитие – градско събитие, и никога от 1989 г. насам не е била „режисирана“, не е била осъществявана от конструирания от „патриоти“, „консерватори“ и публични манкьори „народ“. И не защото в обществото няма натрупан гняв (да не си помисли някой, че с този текст защитавам сегашното управление – ни най-малко), а защото… полисът-улица е в депресия. И Радев, „БСП“-то, „ДПС“-то, „Копейкин“ и т. н. са елемент от тази депресия, а не нейна опозиция.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияМарин Янев: Кой съм аз?
Следваща статияОт Дон Хуан към гражданина на Република България

2 КОМЕНТАРИ

  1. Управляващите едновременно провокират мощен гняв у българите,но и се опитват да го потушават!!! ЗАЩО?! В статията си г-н Янакиев дори не засяга тази ненормална стратегия на управляващите! Какво се опитват да постигнат с нея комунистическите управници?! Един пример,в град Перник нарочно беше предизвикан воден режим. (В медиите и нета има достатъчно информация,която да убеди и най-големият скептик,че водният режим в Перник е предизвикан умишлено!) Въпросът е защо управниците се опитват да разбунтуват жителите на Перник?! Нали го правят с някаква стратегическа цел? Каква е тя?

  2. Глух, прекалявате с мисленето. Премислили сте в смисъл на предобрил нещо. безводието в Перник е криминална история – кражба на вода от завод. изненадата която развали кражбата стана сухата есен-зима. Не търсете смисъл там дето няма! Никой не провокира мощен гняв у българите. Просто българинът е дебилен и очаква невъзможното. Недорасляк некакъв.