0
1106

Протестът: анализи и позиции
в българската преса

протест9

Сборникът #Протестът събира на едно място основни анализи и гледни точки в българската преса от лятото на 2013 г., в опит да очертае публичната битка за обществото, в което искаме да живеем. Година по-късно това питане продължава да е актуално.

протестът

Масовите протести срещу назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, довело до искане на оставка на правителството на Пламен Орешарски и на 42-рото Народно събрание, продължават да пораждат ефекти върху публичността в България – структурираха се позиции, изплуваха теми, появиха се активистки групи. Сборникът #Протестът (съставители Даниел Смилов и Леа Вайсова, ИК „Изток-Запад“) събира на едно място основни анализи и гледни точки в българската преса от лятото на 2013 г., в опит да очертае битката около въпроса в какво общество искаме да живеем? Различните отговори на този въпрос съжителстват в книгата като различни позиции, които често са в пряк сблъсък помежду си. Въпросът обаче все още не е слязъл от актуалния ни дневен ред и затова прегледът на позициите би трябвало да подпомогне и по-ясната и задълбочена артикулация на неговите отговори в настоящето и близкото бъдеще. По време на премиерата на сборника в „Червената къща – Андрей Николов“ бе проведен и дебат за значението и смисъла на протеста с участието на проф. Венелин Ганев (политолог), проф. Георги Близнашки (конституционалист), проф. Майя Грекова (социолог) и доц. Боян Знеполски (социолог).

 

Майя Грекова: Позицията срещу няма съдържателна аргументация

Лято 2013 отмина, но протестът не е приключил. Нещо повече, той вече не може да приключи, макар че вероятно продълженията му ще придобиват различни форми, които ще бъдат интерпретирани по различни начини и на пръв поглед вероятно ще изглеждат като ненапълно свързани помежду си взривове на гражданско недоволство. Гражданското недоволство вече е фактор в българския политически живот, независимо че наричащите себе си политици се опитват да минимизират влиянието му и или да му залепят конюнктурно удобни за тях етикети. С това не твърдя, че факторът гражданско недоволство ще промени още утре, както би ни се искало, начинът на правене на политика и съвместния ни живот. Ние, гражданите на България, имаме различни възгледи за това що е политика и как да се прави тя, за това що е съвместен живот и как той е възможен. Това е нормално в света, в който живеем. Онова обаче, което ме лишава от аргументи за очакване, че е възможна промяна в обозримо бъдеще в посоката на реализация на основните искания на протеста – прозрачност и отговорност в политиката и безусловно действие на закона при равенство на всички граждани пред него, – е фактът, че не можем да постигнем стабилно и трайно обединение, основаващо се на тези основни принципи.

Казвам факт, но от гледна точка на днешния ден. Тогава, през лято 2013 г., не можехме или не искахме да забележим, че протестът срещу назначението на Пеевски като крайна проява на политическа безотговорност на задкулисни политически игри, непрозрачност, липса на морал в политиката и т.н. не е по необходимост съгласие за съгласувани последователни и твърди политически действия, които безусловно следват поне тези основни принципи. Внимателният прочит на текстовете от сборника ще долови индикации за бъдещото разпадане на единението в протеста, доколкото единението е и се подчертава в много от текстовете като следствие от безпрецедентното политическо безобразие на т.нар. управляващи. В първите дни и седмици на протеста единението срещу, независимо от различията на участниците, се мисли и се анализира в подкрепящите протеста публикации като залог за неговия успех. След като става ясно, че правителството и странно конструираното мнозинство в Народното събрание не чуват исканията на протеста, в публикациите започват да звучат гласове, настояващи за създаването на структура, която да отстоява принципните искания на протеста и да бъде политически представител на протестиращите в тяхната предстояща продължителна борба за провеждане на тези принципи в политическия живот. Но подобна структура по необходимост трябва да отиде отвъд тези основни обединяващи принципи на политическия живот, трябва да заяви своето виждане за основополагащите ценности на съвместния ни живот и да изведе произтичащите от тях конкретни действия и политики.

В първите дни на протеста управляващите са видимо стъписани и объркани от случващото се, но и достатъчно опитни, за да направят два хода – Пеевски подава оставка, тоест елиминира се поводът за протеста, медиите, не печатните, а електронните, които безусловно имат значително по-голяма аудитория, са поставени под тотален контрол. Управляващите и техните говорители още от първите дни на протеста намират единствения печеливш за запазване на статуквото ход, който може да се разчете във включени в сборника статии – преобръщат противопоставянето чрез конструиране на един успешно манипулиран и последователно медийно възпроизвеждан образ на протестиращите. „Красивите, умните, богатите“ срещу „бедните“, „София“ срещу „провинцията“, „хранениците на чужди сили и интереси“ срещу „страдащите от липсата на социална политика на предходното управление“… Публикациите във в. „Дума“ от началото на протеста зададоха тона, а образът се уплътняваше от конкретни лица и подходящо манипулирани техни изказвания.

И една особеност на сборника, която би могла да породи възражения – преобладаването на публикации в подкрепа на протеста. Аз твърдя обаче, че това не е резултат от пристрастието на съставителите, а е следствие от характера на позицията срещу протеста. Защитата на тази позиция се изчерпва със заклинания от типа: „Протестът пречи на работата на правителството“, „ако правителството подаде оставка, ще дойде Борисов“ или се аргументира чрез споменатия вече образ на протестиращите. Позицията срещу няма индивидуално осмисляне на случващото се, няма вглеждане в значимите проблеми на политическия и обществен живот, няма съдържателно различаваща се аргументация и бих добавила не би могла и да има.

Проф. Майя Грекова е завършила философия в Софийския университет. Доктор по социология и философия. Преподавател в катедра „Социология“ на СУ ”Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: Ромите в София: от изолация към интеграция? (в съавторство, 2008), Аз и другият (Измерения на чуждостта в посттоталитарното общество) (1996), От обичай към право: патриархалният българин в кръговете на чуждост (1991), както и на множество учебници за средното образование.

Венелин Ганев: Нужно е позитивно митотворчество

Според мен от този сборник могат да се научат важни неща за поне четири измерения на феномена граждански протест. Първо, поводът – по какъв повод започват да протестират хората. Трудно е да се класифицира аналитично това, което провокира протестите в България, защото наистина става дума за твърде особен случай. Съществува типология на причините за протест – например, застрашен е интегритетът на избирателния процес, има основание да се смята, че са фалшифицирани изборите, нарушава се материалното благосъстояние на някои групи, има оплаквания от систематизирано дискриминиране… Доколкото знам обаче това е единственият случай на протест, провокиран от назначение. Така че кръгът от феномени, които могат да предизвикат протести, се увеличава, което значи, че самото избухване на протестите става все по-трудно предвидимо. Този елемент на непредвидимост е нещото, на което ни учи българският казус.

Второ, мотивацията на тези, които протестират – защо протестират хората. Този сборник показва една смесица от чувства, най-различни емоции, които мотивират хората да участват. В началото имаше страх, че когато един мафиот вземе властта в държавата, тогава никой не може да се чувства сигурен. След като назначението бе отменено, този страх отпадна. Освен това го има разочарованието на натирваните. Средната класа в България е една натирена класа. След това има чувство за граждански дълг. Има и удоволствие, защото в един момент се оказва, че си обкръжен от хора, които харесваш и с които можеш да правиш смислени неща. Но, разбира се, доминиращото чувство е гняв и омерзение. Така че психологията става все по-важна, не може да се обясни гражданският протест само чрез анализ на някакви структурни фактори и икономически тенденции. Вече е важно и това как мислят хората, как се чувстват и как тези емоции в един момент стават политически релевантни.

Третият въпрос е свързан с репертоара на противопоставянето – какъв репертоар използваш, докато протестираш, как го правиш. Тук наистина бих използвал думата уникален. Тази дума трябва да се избягва в научния дискурс, но обхватът на този репертоар е наистина невероятно голям. Той включва по-радикални форми на действие като гладна стачка и окупации, минава през шествия, активизъм на социалните мрежи, писане на възвания, електронни медии, уличен карнавал, уличен театър и т.н. Репертоарът е много богат, което е доста уникално. Тук въпросът е кое е това, което прави възможна появата на протестиращи с такъв богат репертоар. За мен това е важен теоретичен въпрос.

И четвъртият въпрос е темата за бедността. В повечето случаи при една демокрация протестите са свързани по някакъв начин с въпроса за бедността. Това е важна тема. Кое е интересното тук? Обикновено темата за бедността се използва, за да се разшири публичният дебат и да се говори за повече неща, да се обсъждат повече решения. В българския случай обаче темата за бедността се използва по точно обратен начин – предотвратяване на този дебат, свиването му, противодействие той да се случи – понеже има бедност, за нищо друго не си струва да се говори. Струва ми се, че това е позицията на тези, които са против. И това е интересно – защо в България, когато се говори за бедност, вместо да се подканят хората да кажат повече неща, се казва: „Оставете правителството да прави, каквото прави“.

И за да приключа, искам да кажа, че всъщност борбата започва сега. Тази книга е една първа стъпка към една борба, която бих нарекъл позитивно митотворчество. В увода към сборника е споменат Карл Шмит. В книгата си „Кризата на парламентарната демокрация“ той казва на демократите: „Вижте какво, с вашите надежди за разум, за логика, за право доникъде няма да стигнете, защото една политическа общност се крепи на митове, ако няма митове, тя ще се разпадне“. Това е позицията на Шмит и аз мисля, че той донякъде е прав. Демократите трябва да си имат своите митове – да речем митът, че съзнателни граждани могат заедно да сътворят смислени неща и така да направят демокрацията си по-добра. Това го казвам като човек, който живее в Америка от 1990-1991 г. Това е митът в Америка. И според мен този мит трябва да се създаде. През 1997 г. имаше шанс да се създаде такъв наратив, но този шанс не се реализира. Сега много се надявам, че тези, които могат да се ангажират с това позитивно митотворчество, ще се вдъхновят да го направят поне отчасти, като прочетат тази книга.

Венелин Ганев е завършил право в Софийския университет. През 2000 г. защитава докторат по политология в Чикагския университет с дисертация на тема “Разграбването на държавата: политически капитализъм след комунизма”. Асоцииран професор по политически науки в Университета Маями в Оксфорд, щата Охайо.

Боян Знеполски: Скептицизмът и песимизмът задават деформиран образ на действителността

Когато сборникът излезе тази зима, той сякаш представляваше опит за спасяване и запазване на летния протест. Протестът беше утихнал, беше се разпаднал физически, протестиращите се бяха разотишли вече. По този начин, макар физическият протест да беше отмрял, протестът продължаваше да живее в публичните дебати и в предизвиканите от тях вълнения. Днес, една година по-късно, ни се струва, че перспективата сякаш е различна, промяната е показателна. Физическият протест, протестът на телата, на гласовете беше пренебрегнат, беше подминат от правителството и неговите привърженици. В крайна сметка, като не можа да срещне своя противник, протестът се умори донякъде от своя монолог и замря.

Но както в природата, така и в обществото нищо не се губи. Само че истинската сила на протеста се оказа не в преките, а в косвените му въздействия. Голямата енергия на недоволството, възмущението и гнева, която се разля по софийските улици през лятото на 2013 г., не изчезна безследно, тя премина именно в дебатите относно смисъла, значението, целите на протеста, а чрез тях започна да въздейства и да променя политическите мотивации и нагласи на гражданите. Голямата грешка на управляващите беше, че броят на вълнуващите се от протеста е равен на броя на активно протестиращите. Благодарение на медийната публичност, огласила протеста обаче, той разпростря въздействието си върху голяма част от гражданите. Така че обществото се раздвижи под краката на управляващите, без последните да го усетят, нито да го разберат.

Няма съмнение, че историята на въздействията на протеста достигна до европейските избори, оказвайки влияние върху техните резултати и, че по този начин повлия и върху предстоящата оставка на кабинета. Ако през есента на 2013 г. с разочарование и скептицизъм си казвахме, че протестът е приключил безуспешно, днес с известно удовлетворение можем да кажем, че протестът е оставил следа в българското общество. Обществената полза от протеста не може да се сведе до оставката на правителството на Пламен Орешарски. Тя е в по-трайните му въздействия. Разбира се, протестът не е и не бе Великата френска революция, нито дори киевският Майдан. Същевременно обаче трябва да се противопоставим на онези интерпретации, които омаловажават неговото значение по различни причини. Протестът беше акт на чувствително и ангажирано гражданство, което противопоставяйки се на едно самозабравило се и арогантно правителство и парламентарно мнозинство, категорично напомни кой е суверенът и какви трябва да бъдат мястото и ролята на политическите елити в едно демократично общество.

Искам да обърна внимание на една важна черта на българското общество, проявила се осезателно около дебатите за летния протест и студентските окупации по късно, а именно дълбокото недоверие и скептицизъм по отношение на смисъла и ползите от гражданските протести. По време на летния протест в медийните дебати беше разпространена тезата, че протестите са пряк или маскиран израз на частни интереси. Този аргумент може да бъде резюмиран с едно общо твърдение – не е възможно един граждански протест да бъде спонтанен и прозрачен. Според политиците от управляващата коалиция летният протест, както и последвалите го студентски окупации, представляват маскиран израз на интереси на бизнес кръгове, които са пряко засегнати от предполагаемо социалната политика на правителството.

Според една по-сложна и нюансирана интерпретация на протестите истинският въпрос не е в това дали протестите са спонтанни и организирани, а в това дали не са подменени. Ако следваме тази логика, това означава, че дори протестите да са акт на спонтанно възмущение и протестиращите действително да са вътрешно убедени в каузата, те въпреки всичко са превърнати, без да го осъзнават, в инструмент в борбата на олигархичните интереси. В своите по-интелектуални версии скептичният анализ на колективните мобилизации не поставя под въпрос спонтанността и добрите намерения на протеста, а техният скрит разум.

Независимо от това и двете интерпретации твърдят едно и също, а именно, че протестите са безпомощни и лишени от смисъл, защото те са само една от маските в богатия репертоар на борбата на олигархичните интереси. Но аз искам да поставя акцента върху един друг предразсъдък, свързан с гражданските протести и той може би не е толкова осезаем. Става дума за тяхната инструментализация. Гражданските протести обикновено са разглеждани и оценявани само като средство, водещо към някаква цел, независимо дали това средство е в името на скрити интереси или в името на намеренията на самите протестиращи. Това означава, че самият акт на протеста сам по себе си няма стойност, неговата стойност идва от неговия резултат, от успеха му. В случая много разпространена беше парадоксалната теза, че протестите не могат да успеят, дори и да успеят. Ако протестите се провалят и правителството продължи да управлява, нищо няма да се е провалило. Ако протестите успеят и правителството подаде оставка, то вероятно ще настъпи прегрупиране по олигархичните върхове, но пак нищо съществено няма да се е променило.

Така стигаме до един генерализиран скептицизъм относно политическото значение на гражданските протести. Във всички случаи гражданските протести изглеждат обречени на провал. Бих искал да противопоставя на тази пораженческа логика една друга логика, която изтъква ползите от самия акт на протеста, независимо от резултатите. Публичното действие на гражданите у нас все още често не се мисли като автономно действие, което изразява определен социален опит, определени оценки и съждения за този опит, то се разглежда като заинтересовано действие, което под една повече или по-малко прикрита форма продължава борбата на политически и икономически интереси. Второ, инструментализирането на публичното действие, разглеждането му като средство за определена цел премахва всъщност неговото много важно измерение на знание за обществото и възпитаване на обществото. Оттук следва и един скептицизъм и песимизъм относно възможностите на публичното действие, които ни пречат да го видим като източник на политическо обновяване. Те задават един деформиран образ на действителността, в който политическата класа изглежда по-могъща, отколкото е в действителност, а гражданите по-безпомощни, отколкото са в действителност.

Боян Знеполски (род. 1968 г.) е социолог, доцент в катедра „Социология” в СУ „Св. Климент Охридски”. Защитил е докторат по социални науки във Висшето училище за социални науки (EHESS) в Париж. Преводач е на философските есета на Мерло-Понти и на романите на Милан Кундура Бавността, Книга за смеха и забравата и Незнанието. Член е на редакционната колегия на списание Критика и хуманизъм. Автор на книгите: Херменевтични парадигми (2004) и Пределите на субекта (2007).

Георги Близнашки: Ние сме по средата на пътя, нужна ни е много по-дълбока промяна

Нашият протест е уникален, той дойде като продължение на онази незавършена революция, която започна в България през далечната вече 1989 г. Нашият протест не се побира в никакви обичайни схеми, всичко писано досега по тези въпроси не може да обясни това, което се случва в България, защото този протест надхвърля традиционните разделения, които са източник на конфликти и напрежения в обществото. Случи се нещо наистина уникално, управляващите успяха да обединят най-различни обществени среди, това бе един бунт на гражданското общество срещу диктата на олигархията. И най-хубавото е, че онези активни групи, които се превръщаха в двигател на събитията в различнте фази на протеста, не се изкушиха да се превърнат в хегемон на протеста. Ние успяхме да запазим този изначален повик за една дълбока промяна в нашия обществен живот и не допуснахме исканията на протеста да се разводнят.

Сборникът дава цялата панорама на различните гледни точки, свързани с протеста, на различните среди, които търсеха изява покрай протеста или се определяха като опоненти на протеста, противници на протеста. Нека не забравяме, че този протест породи едно крайно негативно явления, което също няма аналог – т. нар. контрапротест. Това са неща, които тепърва ще бъдат осмисляни. Сборникът отразява една богата панорама от гледни точки и позиции от ранната фаза на протеста. Много е важно да има продължение. Подписката, която организирахме в подкрепа на предложенията на държавния глава, успя дотолкова, доколкото в нея се изля енергията на протеста. Тоест протестът продължи по друг начин, под друга форма и никак не е случайно, че нашите опоненти така и не можаха да разберат какво се случва. А всъщност всеки ден се подписваха по 30-40 хиляди души, беше нещо уникално.

Винаги съм смятал, че протестът има свой хоризонт, изборите до голяма степен бяха хоризонтът на протеста, изборите дадоха един резултат, който също е отражение на онова, което се случи по време на протеста. Може би властите са се заблуждавали, че умората и репресиите не дадоха очаквания резултат. В крайна сметка се получи онова, което не можеше да не се случи – странната управляваща коалиция загуби изборите. Идните дни ще бъдат празнични, защото ще станем свидетели на оставката на правителството. Колкото и да я отлагат, смъртта на това правителство е предизвестена. Оттук нататък битката е друга и за мен е много важно да се даде ясен знак, че управляващите вече не контролират хода на събитията.

В най-тежките мигове, когато настъпваше отчаяние, имаше хора, които казваха: „Ние така или иначе загубихме, хората се умориха, прибраха се по домовете“. Винаги съм смятал, че страничните ефекти на протеста са по-важни и ние постигнахме нещо, което досега не се е случвало в България. Според мен ние създадохме онази алтернативна публичност, която постави под съмнение всичките гледни точки на официалните власти на цялата тази медийна среда, която обслужваше интересите на олигархията в страната. Всичко започна от призивите да не се купуват вестниците на Пеевски и за мен най-хубавото усещане беше да видя тези големи камари с жълтите вестници, с дебелите седмичници, които преди това се разграбваха за броени часове, как сега си стояха и хората просто ги отминаваха с погнуса, без да посегнат към тях. Роди се една нова публичност.

Голямото изпитание пред нас оттук нататък е дали ще можем да превърнем тази алтернативна публичност в официална публичност. Голямото изпитание оттук нататък, когато постигнахме непосредствената цел на протеста – свалянето на това правителство, големият въпрос оттук нататък е дали ще можем да изпълним онази голяма цел, която си поставихме в хода на осмислянето на протеста, а именно, че той е всъщност една морална революция, която трябва да наложи други стандарти за поведение в публичната сфера. Нещата не опират до личностния морал, тук става дума да се преборим за обществения морал, да наложим онази гледна точка, която има нужда от митовете, за които стана дума – че в крайна сметка институциите на публичната власт трябва да служат на общото благо, а не да обслужват различни частни и корпоративни интереси.

Този вътрешен конфликт в средите на олигархията също е резултат на това, че протестът е на път да успее и олигархията очевидно, ако иска да запази позиции, ще трябва да се прегрупира. Това е, което наблюдаваме в момента. Важното е, че оттук нататък ние трябва да постигнем нещо изключително трудно – да наложим онези искания на протеста в една официална политика и може би това ще бъде най-голямото изпитание за всички участници в протеста, защото нещата не опират само до разрушителната страна – да съборим едно нелегитимно правителство, нещата опират до нещо много повече и всички ние, които участвахме в тези събития, ще бъдем подложени през следващите месеци на огромни изпитания. Голямата задача е пред нас и протестът, нашият протест, който започнахме, ще завърши тогава, когато успеем да се сбогуваме с остатъците на комунизма. Тук, по време на една хубава дискусия, един от старите ветерани припомни сентенцията, че най-лошото от комунизма е онова, което остава след него. Е, трябва да се опитаме да приключим с тези остатъци, да сложим ред в собствената си страна.

Аз много харесвам редица инициативи, които се започнаха, но не можем да използваме средства от ранната фаза на събитията в България. Тук виждам приятели, с които сме коментирали възможна ли е нова вълна на лустрация. Нещата са по-сложни – ние трябва да ги неутрализираме, трябва да ги извадим от играта, да се приключи с това влияние на задкулисието, което досега даваше усещането, че живеем в полудемокрация, в условията на дирижирана демокрация. Ние сме по средата на пътя и на мен много ми се ще тази огромна енергия, която предизвика протеста, онзи дебат, който водим непрекъснато – едно от най-хубавите усещания по време на протеста бе, това беше мое лично откритие, че всъщност хората са безкрайно информирани. Това е, което научавах всяка вечер, защото това шествие от площад „Независимост“ до площад „Народно събрание“ беше съпроводено с множество разговори и коментари. И това, което ме удивляваше, бе усещането, че хората знаят за какво става дума. Огромно впечатление ми направи как хората се доближават, подхващат една или друга тема и става ясно, че са наясно с проблемите.

Именно тази енергия трябва да се трансформира в едно огромно позитивно усилие в следващата фаза. Аз много се радвам, че „Протестна мрежа“ формира няколко тези и очаквания към следващите власти, към следващото правителство. Това са очаквания, които, разбира се, трябва да отправим и към обществото, ние не трябва да спираме дотук. Пак подчертавам, за да успеем убедително, категорично, окончателно, трябва да изтласкаме онези среди, които досега така или иначе дирижираха събитията и задаваха тон. Те са силно разколебани, обезверени, но това, което предстои да се случи не трябва да бъде простата смяна на една партия или коалиция с друга, а една много по-дълбока промяна, формирането на един нов национално-отговорен елит, който не се влияе до такава степен от онези ветрове, които идват от различни посоки, защото добре известно е, че тук на Балканите лесно се поддаваме на тези ветрове, на тези внушения.

Мисля, че имаме сили като нация, имаме нашите възможности, нека се запази онази радикална солидарност, която хората с различни убеждения, довчерашни политически противници, успяхме да създадем в хода на протеста. Мисля, че това е едно от най-големите постижения. Създаде се едно ново чувство за доверие. Формира се нещо, което не е обичайно по нашите географски ширини, една нова солидарност и тази нова солидарност трябва да се превърне в основата на следващото управление. Тоест самото общество трябва да задава тон за очакваните промени и това включва не само спонтанните изблици на недоволство, а едно осмислено, целенасочено и последователно усилие, ако искаме действително най-сетне да сложим край на българския преход – 25 години след неговото начало.

Проф. Георги Близнашки е роден през 1956 г. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски”. Преподавател е по конституционно право. Един от съставителите на новата българска конституция, приета през 1991 г. Наблюдател в Европейския парламент (2005–2007) и депутат от левицата в 36-ото и 40-ото Народно събрание. Автор на книгите: Принципи на парламентарното управление (2008), Конституционализъм и демокрация (2009), Формата на държавата (2009).