Нещата през последните десетина дни се развиха с такава светкавична бързина, че с философския текст, който бях подготвил за миналата седмица, неочаквано се озовах абсолютно извън актуалността. Всъщност в бързината на случилото се няма нищо необичайно. И в един свой по-отдавнашен текст[1] бях отбелязал, че т. нар. „протестираща улица“ от 90-те години насам винаги е представлявала градско „събитие“, което трудно може да бъде предсказано, камо ли пък „организирано“ задкулисно, „режисирано“ или институционално предизвикано.
Този път то бе „взривено“ от невероятната по символичния си заряд акция на Христо Иванов на плажа край Росенец. Макар да продължи малко повече от час, към края ѝ тя бе проследена „на живо“ във ФБ от около 9 хиляди души, а до следващия ден бе видяна в мрежата от няколко десетки хиляди. Доколкото си спомням, още същия ден следобед президентът Радев излезе с изявление в подкрепа на акцията и срещу поведението на държавните охранители на „сараите“ на Доган. На следващия ден главният прокурор Гешев изпрати въоръжени полицаи, които нахлуха в президентството и показно арестуваха двама съветници на Радев. Без да се наемам да съдя оправдани ли са или не обвиненията срещу тях, ще отбележа обаче, че ответната акция на Гешев толкова очевидно бе отмъщение за президентското изявление и за „дързостта“ да се наруши покоя на Доган (а значи и на Пеевски), че тези три поредни събития най-сетне взривиха столицата и площада. Взривиха ги точно така, както ги взриви през 2013 г. злощастното предложение същият този Пеевски да оглави ДАНС.
Както тогава през 2013 г. обаче, така и днес акцията на Христо Иванов и ответната „бухалка“ на Гешев бяха само искрата, която подпали очевидно натрупалия се под кората на обществената депресия политически барут. А готовата да пламне смес от обществена нетърпимост, както се оказа, включваше днес далеч не само прикриваната с години (но известна на всички) „султанска“ позиционираност на Доган в „Бойко-Борисовата държава“. Всъщност основното, което стана ясно е, че в последните месеци демокрацията в България ерозира до краен предел. Както писах в предишните си текстове, на мястото на партиите в „парламентарната“ ни република отчетливо се инсталираха олигарсите и хората започнаха да осъзнават, че управляващата ГЕРБ се е превърнала от „политическа“ сила в политико-икономическа клиентела на нейните структури в страната, че – както сполучливо определи ситуацията в един свой неотдавнашен текст в Портал Култура Иван Костов – ние всъщност вече не живеем в демокрация, а в популистки опакован корпоративен социализъм. Не казвам, че хората биха могли да го определят по този начин, но твърдя, че напоследък те започнаха да усещат осезателно, че режимът в страната се е променил и ние вече изобщо не живеем в парламентарна република. Живеем в някакво гнусно месиво от битки на олигарси, „апартаментгейти“, криминални записи от премиерската спалня (вероятно направени от метреса-„разведчик“) с пачки и пищови, „чатове“, написани на мутренски език между едри бандити и… министри. Във връзка с това стремително катастрофиране на парламентарната държава премиерът Бойко Борисов напълно изгуби всякакъв опозиционен коректив и буквално се самозабрави. Започна да се държи предизвикателно-единоначалнически, превърна се в манталитетен синтез между Тодор Живков и Ал Капоне. Захвана нагло да говори за държавата в първо лице единствено число, да „дава“ и „да не дава“ на градове и общини, на браншове, на манастири и на кой ли още не. Изразната му система от покровителствено-народняшка и грубиянско-тарикатска стана скандално просташка на най-публично ниво („тулупи“, „мисирки“ и т. н.). На всичко това медийната пък среда реагираше по все по-неадекватен начин. Спомням си как вместо да реагират с обида, журналистите от централен столичен всекидневник пуснаха почти „езиковедски“ разяснения за значението на думата „тулупи“, с която премиерът ги бе удостоил. Нямаше ден, в който физиономията му да не грее от първите страници на всички вестници, за да ни се каже какво той прави за „всички нас“. Това почти „Тодор Живково“ фаворизиране все по-отчетливо даваше да се разбере, че медиите ни отдавна не са независими, че има незрим задкулисен (финансово-овластен) център, който ги е превърнал в пропагандни рупори. Всъщност хората отдавна знаеха и името на шефа на този пропаганден център (същият като през 2013 г.). Накрая, от половин година в България се инсталира една персона – главният прокурор Гешев – който започна да се държи като милиционерски началник на държавата и в пълно противоречие с професионалната си характеристика да квалифицира цели съсловия и политически направления с обидно-заплашителни епитети („анархо-либерали“, „грантаджии“, „жълтопаветници“ и т. н.). При това ясно да показва обвързаността си с едни олигарси срещу други олигарси.
Ето това бе барутната смес, която незабелязано допреди десетина дни, очевидно се бе трупала под повърхността на обществената депресия, която акцията на Христо Иванов „взриви“. Подчертавам, че се случи именно това. Бе взривено натрупвалото се обществено възмущение срещу подмяната на демократичния политически ред с олигархично-корпоративен социализъм, срещу публичната бандитизация и опростачаване на политическия език, срещу „единоначалничеството“ на премиер, президент и главен прокурор. На никакъв „преврат“ на Радев, на никакъв реванш на „комунистите“, или на отмъщение на някой си Васил Божков в съдружие с „либералите“ на Христо Иванов ние не сме свидетели днес.
И ето, тук идва ред да призная нещо. В този протест – социално и манталитетно абсолютно идентичен с този от 2013 г. – има два мъчителни проблема. Първият от тях е, че за първи път от 1989 г. градският площад в България въстава не срещу БСП и политически „конструкции“ на БСП. А това обърква и шокира определени среди, които го наблюдават от дистанция и чрез посредничеството на медиите. Да, протестът днес иска оставката на Бойко Борисов и правителството на ГЕРБ, на които БСП формално е опозиция. Да, протестът иска оставката на политическия „опонент“ на БСП. Не на „комунистите“, а на… „другите“ на „комунистите“. Не е ли тогава този протест акция на самите „комунисти“ – още повече, че от него в началото се възползва и „техният“ президент Радев?
Искам да кажа на всички, които са смутени и объркани от тази „новост“, че разсъжденията и отсъдите им се основават на дихотомия, която е от вчерашния ден, която просто не е вече днешното положение в държавата. В България – осмелявам се да го твърдя – от поне едно десетилетие (а най-рано от идването на Симеон Сакскобургготски) политическото пространство нито е двуполюсно, нито се дели на „комунисти“ (= антидемократи) и „антикомунисти“ (= демократи). Да, партията БСП си остава партията на бившите (неразкаялите се) комунисти, чийто политически етос е и неевропейски и недемократичен (макар че не е и комунистически, а партийно-олигархичен). Само че далеч не всички политически субекти извън БСП и особено настоящият ѝ „полярен“ противен противник ГЕРБ с това, че са „против БСП“, са и демократи. Напротив – ГЕРБ, „партията на Борисов“ – и ето това усети, за това узря най-сетне протестиращият „площад“ – е не партия, а партийно изграждана и държавно поддържана олигархия, клиентелна корпорация. ГЕРБ е партията на новия тип корпоративен социализъм, какъвто днес се възцарява освен в България (с по-голяма или по-малка сила) и в повечето бивши комунистически страни. Само до преди няколко години „трикът“ на ГЕРБ и Борисов: „изберете нас, ако не искате да ви управляват комунистите“, все още се струваше резонен за мнозина. Ще кажа смело, че от началото на последния му мандат той започна да звучи като своеобразен политически рекет по простата причина, че предлаганата цена, „за да не дойдат комунистите“, започна да се усеща като незаслужаваща си, ако не и като непоносима. Стойте, не мърдайте, не протестирайте, търпете простащините на Борисов, медийната империя на Пеевски, икономическите „обръчи“ на гербаджиите и „патриотите“, защото инак… идват „комунистите“. Добре, но докога да се търпи? И защо въобще да се търпи една „другост“ на „комунизма“, която… не е демокрация? Която руши политическото здраве на страната не по-малко, макар и по различен начин, от „комунистите“? Бавно и постепенно политическият авангард на нацията (чийто изразител и въплътител от началото на прехода е именно градският протестиращ „площад“) осъзна, че онези, които вече от десет години ни пазят от болестта на „комунистите“, също са болест, по-друга, но болест. И за да се изразя в духа на днешните пандемични времена, започна да изработва антитела вече и срещу нея. Днешният протест демонстрира, че изработването на тези антитела срещу „болестта ГЕРБ-олигарсите-Гешев и пр.“ е достигнало онази точка, от която насетне температурата на общественото тяло рязко се вдига и не може да бъде свалена със старите хапчета („ако не е Борисов, ще е Нинова“).
Не, уважаеми критици на протеста „от дясно“, хората на площада не са нито „на Радев“, нито „на Нинова“, нито още по-малко „на Васил Божков“; не са „ръководени“ от Бабикян, Минеков и Хаджигенов – те са хората, главно млади, но и по-възрастните, с по-точна политическа прозорливост, които осъзнаха новата политическа ситуация: че демокрацията в България вече не е (просто) „демокрацията срещу комунистите“, а „демокрацията срещу олигархиите“ (каквито и да са те). Както сполучливо я характеризира един пост във ФБ „дълбоката обвързаност с мрежовите структури започна от Орешарски и беше наследена доброволно от третия мандат на ГЕРБ нататък. Те пропуснаха шанса си да бъдат национални спасители. От началото на четвъртия мандат се усеща ясна тяга към путинизация с всички характерни черти: намеса на държавата в банковия сектор, фалшиви мегапроекти и усвояване на средства от фирмени кръгове, политически чадър върху тези кръгове и корпоративен натиск, политическа употреба на съдебната власт, енергизиране на някакъв неонационализъм с елементи на фашизоидност и православен реквизит.
Вторият мъчителен проблем пред този протест е, че за първи път от поне 1996 г. насам той тече в ситуация на практически напълно овладени от олигархията медии (което само по себе си е симптом на новата болест, с която се бори „площадът“). Ще кажа направо, че онези, които имат възможност да присъстват физически на течащия вече от десет дни протест, и онези, които могат да се осведомяват за него само от вестниците и от (почти) всички телевизии, пребивават буквално в паралелни реалности. Бидейки всеки ден на площада, свидетелствам, че е точно така.
Всъщност с изключение на първия ден, в който Радев излезе с вдигнат юмрук пред президентството и в който действително имахме неприятното преживяване да се озоваваме в близост с люде като Румен Петков, Светлана Шаренкова и т. н., във всички следващи дни на площада аз не видях дори един единствен плакат с името на Радев. Както винаги, дори когато е в техен интерес, „комунистите“ не могат да протестират повече от един ден. За тях площадът е съмнителна чужбина. Още на втория ден там нямаше помен ни от Нинова, ни от който и да било червен „лидер“. И ето – въпреки това повечето телевизии повтаряха, че (с тревога за ескалирането им) следят развитието на протестите „в подкрепа на президента Радев“. Практикуваха – в първите няколко дни и следната перфидна подлост. Сред огромното множество народ – същия като през 2013 г., но с едно поколение по-млад – се „гмурваха“ за по десетина-петнадесет минути неколцина представители от „втория ешелон“ в БСП и уж „случайно“ биваха пресрещнати от репортера на някоя телевизия, който започваше да ги интервюира. Лично аз видях как това става с „бесепара“ Александър Симов, който, след като изпя „арията“ си в подкрепа на Радев, се изсули от множеството и изчезна. След това опитаха с „произвеждането“ на Бабикян, Велислав Минеков, адв. Хаджигенов в „организатори“ на протеста (близки до „проекта на Мая Манолова“). Истината е, че ако тези тримата са някакви в този протест, то те могат да се определят най-много като едни от „модераторите“ на неговите скандирания. Никакво „отровно трио“, никакъв „БОЕЦ“ и подобни „организации“ не свикват и не ръководят протеста. Защото него никой въобще не го свиква и „ръководи“. Той е – свидетелствам това – самоорганизираща се общност и, разбира се, никой не ѝ (и не би могъл) да ѝ „заплаща“. Именно Васил Божков, който твърди че го прави, в този момент върши услуга на управляващата олигархия с приказките си.
В онзи свой по-отдавнашен текст, за който споменах в началото, характеризирах „протестиращата“ улица от 1996 г. до 2013 г. по следния начин, който искам да повторя тук буквално, защото той с пълна сила се отнася и до тези хора, които днес са на нея. „Макар да бе, разбира се, – писах тогава – съставяна от индивидуалности и даже от индивидуалисти (каквито често биват урбанизираните жители), протестиралата – и през 1990 г., и през 1996 г., и през 2013 г. – маса показваше способност много бързо и абсолютно спонтанно да се превръща в общност. Буквално „по въздуха“ се предаваха хрумванията за формите на протест в конкретния ден, генерираната в един от сегментите на множеството идея веднага се подемаше от други сегменти, превръщаше се в запомнящ се „топос“… Да, в по-ранната „протестираща улица“ участваха политически лидери, но е много важно да се отбележи, че дори когато бяха начело на колоните, те не бяха нито техни „организатори“, нито лидери на самата протестираща „улица“. Тя нямаше политически лидери, тя самата бе политическа форма – тя беше… полис в античния смисъл на тази дума, само-организираща се и само-регулираща се гражданска общност, в която политиците бяха само участници… Направо ще кажа следователно, че протестиращата (с дни, със седмици) улица е и би могла да е, след 1989 г. и до днес, единствено събитие на демократичния електорат. Никой друг, убеден съм, не е в състояние да го „произведе“, каквито и усилия да полага в тази посока.“[2]
Да, не се лъжете, точно така е и днес, въпреки че протестът не е против „комунистите“, а против онези, които, бидейки уж „срещу комунистите“, също като тях през 2013 г. докараха с автобуси своите партизани от провинцията.
________________________
[1] Янакиев, Калин, „Протестиращата улица“, Портал за култура, изкуство и общество, 2020 <http://kultura.bg/web/%d0%bf%d1%80%d0%be%d1%82%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b8%d1%80%d0%b0%d1%89%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d1%83%d0%bb%d0%b8%d1%86%d0%b0/> [accessed 18 July 2020]
[2] Пак там.
