0
5786

Протестът като художник

или Уайлд срещу мафията

В „Кръстникът 2“ има епизод, в който наскоро станалият баща Вито Корлеоне, заедно с негов приятел посещават оперетно представление. Приятелят е увлечен по едно момиче на сцената и без да сваля очи от хубавицата търси потвърждение от бъдещия дон Вито – не е ли много красива? Следва отговор с тих и леко пресипнал глас: красива е, но за мен съществуват само моята жена и моят син.

В тази кратка реплика има повече информация за мафията, отколкото в много специализирани текстове по темата. Обсъждането на „абстрактни въпроси” като кое е красиво или добро не присъства в житейската органика на един млад мъж, който има своите съвсем конкретни лични вълнения. Те определят колко и какво от света наоколо ще влезе в полезрението му и ще се превърне в мотив за действие.

Малко по-късно в същия епизод вниманието на Вито Корлеоне е привлечено от безцеремонно напускащия тъмната зрителна зала Фанучи. Виж, в този силует вече се усеща нещо определено. Арогантно предизвикателство, най-вероятно заплаха. А това са важните знаци, които трябва да бъдат отрано улавяни. Те имат истинско отношение към живота, а не естетическите отсъждания какво става на сцената и дали някой там е красив, или не.

В този ред на мисли етиката извън „правилата“, продиктувани от инстинкта и строго персоналния сантимент, също се превръща в естетическа абстракция – духовна декорация, която бива възприемана или по-скоро неглижирана като ненужна украса. За какво служи? Що за фантасмагория? В най-добрия случай такова чудо може да бъде оценено като лъскава примамка, блъв, инсинуация, която да те разсее, за да бъдеш излъган, ако не направо прилапан.

Разбира се, „моята жена и моят син“ са алегорични означаващи на по-общото и дълбоко „мое“, което нататък намира и други обекти, които започват да го олицетворяват. Но Копола е решил да обърне внимание на този детайл, когато с художествени средства разказва от кого тръгва мощният мафиотски клан Корлеоне, впрочем поел отговорността за убийствата на най-популярните антимафиоти Фалконе и Борселино няколко десетилетия след началото.

А началото във филма е 1901 г. Тогава малкото момче Вито Андолини е изпратено съвсем само от Сицилия в Ню Йорк, за да не бъде убито като баща си и по-големия си брат от местния мафиот. Името на селото, от което идва, става негова фамилия.

Заради що-годе неочаквания ъгъл, от който искаме да разгледаме актуалната политическа криза у нас, нека споменем, че година по-рано, през 1900 г., умира Оскар Уайлд. Ярък представител на естестетизма, който – без директна връзка, но така или иначе в противовес на описаните по-горе нагласи – въздига именно красотата над личните борби и социалната проблематика.

Тази негова позиция не значи, че той се отказва да критикува заобикалящия го свят. Напротив, точно върху ролята на критика Уайлд възлага своите големи очаквания за промяна. Дори произведенията на изкуството струват по-малко от извисения критичен поглед към тях. Този поглед допринася повече за живота и има по-голяма сила да го преобразява. Оттук и заглавието на популярното му есе „Критикът като художник“.

Оттук и връзката с нашия бунт срещу мафията и „Протестът като художник“.

На някого подобна аналогия може да се стори доста отвлечена, ако не направо изсмукана от пръстите, но нека обърнем внимание на няколко набиващи се на очи характеристики, за да разберем защо посоченото сходство може да доведе до продуктивни размишления. Може би.

От 2013 г. насам се заговори за „умните и красивите“. Един голям наш писател определи протестиращия човек като красив. Към красотата през 2020 г. се добави и младостта – на улицата, за да кажат своето „Стига!“, излязоха младите. И така остроумието, красотата и младостта се изправиха срещу тъпотата, грозотата и стария ред – „Мутрите вън“. Е, няма как човек да не се сети за този, в чието творчество първите три заемат основно място. Няма как да не сети и за друг, филмирал генезиса на това, срещу което се води борбата.

А борбата се разгръща най-видимо в епиграмния стил на протестните лозунги. Наистина сякаш перото на гениалния ирландец пише върху хартията на плакатите. Стилът на критиката срещу корумпираните политици няма нищо общо със сухата прагматика и буквалната целесъобразност. О, не. Ироничните форми на мисълта, ведно с прилежащите им стилистични фигури и графичен дизайн, избухват като творческа заря на площада.

В социалните мрежи ехото от улицата се умножава по безкрайност. Статусите на най-влиятелните протестиращи трябва да бъдат изсечени в мрамор, за да останат като еталон на сатирична виртуозност за поколения напред. Всяка грешка на управляващите получава критически ответ, чиято креативна стойност може да се измерва в злато, а благородният метал устоява на времето.

Тук е мястото да се каже, че с подобна енергия се превзема и друг концептуален връх, съответващ на максимата от времето на естетизма „Изкуство заради самото изкуство“. При нас – „Протест заради самия протест“. Което не значи, че той е забравил своята причина. Има я, знае се, но като че ли сбъдването на исканията започва да изглежда дребна подробност на фона на голямото послание, което самият подбор на изразните средства изстрелва високо отвъд досадата на злободневието, и то става там завинаги.

Победата се случва, независимо от конкретните резултати и последици. Тя е естетически гарантирана и преживяна в мига, превърнал се във вечност. Не ни питайте за после, няма после има само сега, абсолютно сега.

„Критиката ще ни покаже истини, останали недостъпни за историята. Тя ще утвърди единството на човешкото съзнание в цялото разнообразие на неговите проявления“, това пише Оскар Уайлд в своето есе. А Вито Корлеоне казва „за мен съществува само моята жена и моят син“. Синът му Майкъл ще продължи – „всичко е лично“.

От една страна, протестиращите могат да са щастливи и доволни. Начинът да демонстрират несъгласието си ги предпазва от горчивото разочарование, което действителността може да им причини. На нивото, където е качено противопоставянето, тази действителност е илюзия, тленна привидност, която не може да помрачи безсмъртните идеи за красиво и добро, с които умните, красивите и младите са в непосредствен контакт.

От друга страна, мафията е стъпила здраво на краката си и летящите в ефира противници не засягат нейните стабилни основания – тя също може спокойно да продължи така, както е тръгнала. Съществуването ѝ не е застрашено, понеже визираната битка срещу нея се води, така да се каже, в друго измерение.

Дали двете пространства някога ще се пресекат на наша територия? Във всеки случай Уайлд, който е взет на въоръжение от родния протестен авангард, е твърде далеч от масовите локални нагласи. У нас битуват ценностите, близки до психологическата база на Корлеоне. И борбата на красивото с грозното много дълго ще изглежда като някаква суетна измислица, която няма много общо с истинския живот на хората.

Сигурно някъде там, в далечна перспектива, има надежда красотата да надделее. Междувременно борците за справедливост навсякъде по света водят дела, извършват точни и предварително планирани действия, разчитат на средства от реалната политика и съдебна практика и, за съжаление, подлагат живота си на риск, като най-отдадените често не оцеляват. Но пък има резултати – не от възвишен, а от скромен земен порядък.

Стоян Радев е роден на 3 август 1971 г. в Смолян. Завършил е НАТФИЗ в класа на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ – Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“), „Куклен дом“ на Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Саломе“ от Оскар Уайлд, „Снегирьов“ по Достоевски, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович, „Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов, „Караконджул“ по Николай Хайтов (Народен театър „Иван Вазов“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“) и др. Има две номинации за „Аскеер“ и две за „Икар“ за най-добър режисьор. Заснел е няколко игрални и документални филма, тв сериал, както и множество музикални и рекламни клипове. За сериала „Четвърта власт“ печели две награди – на Българската филмова академия и на Асоциацията на европейските телевизии CIRCOM.
Предишна статияБостънски потайности
Следваща статияКритика към критиците на протеста