Годината започна с атентат срещу Ахмед Доган, продължи с февруарските протести, премина през избори и се провлачи към своя край с протестите, започнали от юни. Всичко това показва само едно – намираме се в сериозна политическа криза.
Нека да си припомним, че изборите минаха под знака на черния ПР и конспирацията – имаше странни папки, които Сергей Станишев получаваше в служебната си поща, а Мая Манолова пък откриваше костинбродски бюлетини. През този период ние така и не чухме нито една дискусия, от която да се информираме какви политики по области в ситуацията на криза смятат да водят кандидатиращите се партии. С надути глави от неспиращи скандали вероятно повечето граждани отказаха да се интересуват от предизборната кампания. Нямаха търпение просто да приключи. Впрочем за разлика от избори 2009 този път дори нямаше голяма истерия около идващите автобуси от Турция, както и покрай практиките за купуване на гласове. Цветан Цветанов зае тяхната позиция. Примиренческото очакване, че ГЕРБ отново ще управлява, беше изместено от изненадващия успех на Светльо Витков и НФСБ, които в момента получават държавна субсидия, за да развиват своите партии.
Тъкмо в тази обстановка на ниска информираност и затова на ниска избирателна активност преминаха избори 2013.
А през това време кризата в обществото си върви – масова несигурност и ниско самочувствие сред младите хора, напускащи университетите, депрофесионализация, дисквалификация на образованието в България, общо обедняване, безработица и затова лоши условия на труд, задълбочаващи се миграционни проблеми, всекидневен расизъм и т.н. За тези теми нито дума.
И тъкмо в този контекст на ниска информираност, противно на общите очаквания и срещу логиката на числата БСП заедно с ДПС и гласа на Волен Сидеров съставиха правителство. И тъкмо поради този контекст това правителство от самото начало изглежда нелегитимно. Нелегитимно, защото нито една от тези партии не демонстрира в предизборната ситуация желание за провеждане на политики и защото не е спечелила изборите.
След тези избори Делян Пеевски беше добър повод чрез протеста, който предизвика назначението му за шеф на ДАНС, да се заговори за социална справедливост, функционираща съдебна система, за равенство пред Закона, независима медийна среда, повече гражданското участие.
Но вместо това започна откровена пропагандна война срещу протеста.
Най-силната стратегия се оказа разделянето, което беше представено като коренящо се във всекидневните различия. А нали партийното многообразие изразява тъкмо това, така че разделението изглежда съвсем естествено и нормално за една демокрация. Затова протестът уж стана десен, а пък критиките срещу протеста – леви. Израз на това разделяне стана наличието на протест и контра-протест. И ако протестът оголва пропастта между управлението и гражданите, то контра-протестиращите мобилизират леви страсти и десни, дори откровено консервативни отговори. В цялата тази шумотевица всъщност управляващите така и не направиха опит да универсализират своите тъй наречени „леви” тези. Всъщност не направиха никакъв опит да говорят идеологически, така че да убедят всички защо една лява политика е важна за нас сега и защо тъкмо тази партия е способна да я проведе. Напротив, продължават да поддържат и досега разделителната линия, която има за цел най-вече да подкопава протеста, подчертавайки десните жестове, и да мобилизира електората на БСП. Това спря чуваемостта за леви тези, идващи от протеста, както и евентуалната дискусия за нуждата от нова левица наравно с мобилизирането на десницата. Изказването „различни сме” се оказва недостатъчно.
Втората силна карта бяха конспирациите. Силата на конспирацията е в това, че създава ефекта на истина чрез начина, по който се споделя, а именно като разкриване на тайна, което пък създава самочувствие, че знам. Както Димитър Вацов посочва в свой текст, публикуван в портал „Култура“, в основата е цинизмът, че има разлика между това, което се казва, и това, което се прави. Така конспиративната интерпретация отстранява идеята за вътрешната убеденост. Заличава искреността в думите, защото действащият обикновено е срещу общността, тъй като гони частни икономически интереси тъкмо за сметка на общността и затова крие своя интерес зад думите. Злонамереност с цел лично облагодетелстване без обществено преразпределение. Да повторя: истината не се конституира чрез говоренето, а чрез разкриването, тъй като е отстранена искреността. А ако действащият не е самият дирижиращ, то той вероятно не съзнава, че бива употребяван, защото е глупав. Ефектът е внушение за политическа непълнолетност, а тя затруднява признаването на позиция на непълнолетния. Оттук следва само присмех. Така бива блокирано влизането в отношение и в този смисъл конспирацията подкопава публичността. Така протестиращите от юни 2013 станаха соросоиди.
По повод на думите бих искала да споделя наблюдението, че на този протест усещането за тяхната граница се превърна в невроза. Става нещо, възмущаваш се, но утре става нещо още по-възмутително, за което просто не можеш да използваш същите думи, но други нямаш. Форсирането на езика води до чувството за безсилие. В допълнение иронията с времето се превърна в навик чрез повторението на публичните акции, т.е. стана очаквана. Когато думите и иронията се изчерпат, крачката към агресията е малка, защото само чрез тялото и играта с живота може да се постави отново под въпрос връзката с властта.
Трето, създаде се усещане за безизходица. Тъй като протестът иска нови избори, се каза, че дори и при нови избори няма да има промяна. Липсата на промяна бива синтезирана в заплахата от връщането на ГЕРБ на власт. Теза, отново лансирана срещу протеста, тъй като измества към говорене за промяна на системата по принцип, защото очакваният отговор е, че и ГЕРБ са същите като тези. А „промяната на системата по принцип” нищо не означава, следователно протестът не знае за какво се бори и няма ясна цел. Може би означава нов Изборен кодекс, казаха някои. От друга страна, изказванията, че ГЕРБ се възползват от протеста и че протестът води автоматично до връщането им на власт, провокира ход от страна на протестиращите към отграничаване от ГЕРБ, а това води до отблъскване на гражданите, които са техни привърженици и които също участват като протестиращи. Така ефектът е евентуално свиване на протеста не само по линията на ляво – дясно, но и по линията на анти-ГЕРБ.
Четвърто, настоящото правителство обезсмисли валидността на цифрите. Това стана не само заради сбора от проценти между БСП-АТАКА-ДПС, но и чрез обезценяването на количество хора на площада, включили се в протеста. Разбира се, броят на протестиращите варира непрекъснато, но всъщност публичният жест е, че това няма значение. Числата не носят легитимност.
Пето, създаде се усещане за силен натиск както над социолози (кампанията за закриване на НЦИОМ), така и над журналисти (случката с бившите вече водещи на сутрешния блок на bTV). Това пък дисквалифицира съответните професии. А позитивните статии за протеста бяха почти изцяло изнесени в интернет средата.
Шесто, след срещата на ПЕС в България възникна евроскептицизъм, който, все пак да напомним, се развива паралелно с управление, в което участва АТАКА, и със задълбочаващи се миграционни проблеми. Похвалните слова на Ханес Свобода към Сергей Станишев не бяха заличени от критиките на Вивиан Рединг, защото протестиращите разбраха, че БСП, като основен коалиционен партньор в настоящото правителство, влиза в интересите на Европейския парламент. Лошото е, че по какъв точно начин оказват влияние въпросните интереси, на никого не стана ясно. Затова се породиха спекулации – лични политически амбиции, корупционни практики и в Европейския парламент (веднага беше напомнена аферата с новите паспорти) или пък конкретни стратегии на европейската левица, засягащи бъдещите избори за Европейски парламент през 2014 г. и т.н.
Накратко – ако след три месеца протестът замре в своето изтощение и поради успеха на пропагандата, оттук нататък няма защо да смятаме, че живеем в демократична държава и че всяко следващо гражданско недоволство няма да бъде застигнато от същата тази съдба. След три месеца се стигна до там, че протестът се бори за оставка, за да имаме право на протест по принцип. Но все пак, ако оставката се случи, посланията са: желание за нормална предизборна ситуация, в която да се говори по различни теми от страна на политическите представители: какво смятат да правят по области, а не да се чудим вече сто дни какво е „планът Орешарски”, да има широка дискусия за и против промените в Изборния кодекс, да се борим за висока избирателна активност, да се даде урок на партиите, че оттук нататък не могат да си позволяват това, което си позволява настоящото правителство… защото ще продължава да има живо гражданско общество.
Леа Вайсова е докторант по социология в Нов български университет. Автор на Портрети на изчезваща София (в съавт., 2012) и публикации по съвременна политическа философия, социална теория и социология на околната среда.
Снимката на главната страница е на Васил Гарнизов.
