Когато започна ковид пандемията, всички новини в емисиите бяха на тази тема. Темата беше нова, болестта непозната, хората се интересуваха само от нея и медиите ни предлагаха само това. Постепенно любопитството спадна и темата стана досадна на публиката. Интересът се изгуби, вирусът остана. По същия начин сега актуалната медийна стока са протестите против правителството. Следя случващото се с интерес, но и с тревога, защото не съм аполитична, пристрастна съм, но полагам усилия да съм обективна, давам си сметка, че това е трудно, но се стремя „снимките“ на събитията, които правя, да са с максимално голяма резолюция, за да се виждат всички детайли.
Миналата седмица писах за протестите, като се постарах добросъвестно да изложа своето виждане. Бях започнала да чета романа на Достоевски много преди това, мислех да пиша за него и ако протестите не бяха започнали точно в този момент, написаното щеше да е различно. В търсене на обяснение за случващото се с малко закъснение прочетох и статията „За идеологиите като пандемия“ от Иван Костов, която ми даде възможност да погледна картината от друг ъгъл, даде ми също и допълнителни аргументи. Тя също не е писана по повод на протестите, публикувана е няколко дни преди началото им и затова обяснява този тип процеси от принципна гледна точка. Не съм свикнала с подобни текстове, но усетих, че ще ми помогне да намеря отговор на много въпроси, затова се старах да вникна в анализа.
Става дума за естествените процеси на промяна в обществата – как се случват, кое ги мотивира, кое ги предизвиква и какво предизвикват. Ако тези процеси не бъдат анализирани, те оставят впечатление за стихийност или спонтанност, както наблюдаваме ежедневно в репортажите. Мнозина коментират, че това впечатление било само в репортажите, а действително случващото се било различно. Колко да е различно, нали видяхме и чухме речите, призивите, посланията на националния митинг-протест на БСП „Бузлуджа 2020“ или „Бузлуджа на жълтите павета“, когато в „триъгълника на властта“ червените знамена закономерно замениха националния трибагреник. От репортаж на партийната телевизия беше зададен драматичният въпрос: „защо Бойко Борисов обича повече Европейския съюз, отколкото България“, чу се призивът: „Вън соросоидите от българското образование“, както и патетични обвинения към министър-председателя за всичко – че прогонил два милиона българи, като унищожил българското здравеопазване, българската икономика, довел страната до фалит и обрекъл народа на глад. Разговарям с мои приятели от десния спектър, чета коментари и виждам, че техният протест е в доста по-различна посока. Въпреки всичко тези хора са заедно на протеста, колкото и да се разграничават, заедно са. А и избягват много да се разграничават, та да не се стигне до вътрешни сблъсъци, които да отслабят протеста и той да не успее да постигне единствената цел, по която съществува единодушие – оставката на правителството. Главният прокурор не е толкова важен, той е лесен, като падне правителството, той остава единствен противник и лесно ще бъде свален.
Мисля, че основният движещ мотив на протестиращите, който обединява хора с толкова различна политическа ориентация, е чувството за дефицит на справедливост. Същото чувство изпитвам и аз, както, предполагам, и повечето хора. Това болезнено чувство не е от днес и не е създадено от това правителство. Това чувство е утаено на много пластове в нашите души. Достатъчно е само да погледнем по-назад и по-широко. Да си спомним само нашия национален герой Андрешко и неговия спонтанен, справедлив и обречен протест. Андрешко протестира против бирника, защото не знае, че зад бирника стои държавата или защото не знае как се протестира против държавата. И бирникът го отнася от името на цялата държава, пък и на всички държави, доколкото няма държави без данъци. Може би Андрешко щеше да постъпи по различен начин, ако знаеше мисълта на Бенджамин Франклин, че „в този свят нищо не е сигурно освен смъртта и данъците“. Но аз подозирам, че той се е вдъхновявал от сентенцията на сър Уинстън Чърчил, че „няма такова нещо като добър данък“.
Съвременният човек иска еднакви правила за всички. Никога не са съществували еднакви правила за всички и за всичко. Ала това е новата платформа, новата матрица на новото поколение. Тя е в голяма степен неосъществима, имагинерна, след като в нито една област на живота не съществува равенство, децата на богатите и децата на бедните няма как да имат равен старт и затова е борбата за равни възможности. Тя се реализира чрез различни идеологии, които се сменят при смяната на поколенията и промените на обществата. Върху тази смяна на идеологиите се разсъждава в цитираната статия на Иван Костов, в която е намерена много сполучливата аналогия с пандемиите. Политическите идеологии са вирулентни като вирусите, разпространяват се като епидемиите и обхващат обществата, като им въздействат и ги променят. И също както при пандемиите – критичното човешко мислене може да изгражда имунитет срещу тях, но те пък от своя страна мутират, за да се нагодят към гостоприемника, като често мутациите им дават противоположни отговори на едни и същи въпроси, а регресът на политическите доктрини води до популизъм. Популизмът неизбежно води до протести, на които се скандират лозунги, защото самият популизъм също се свежда до лозунги, само че изречени с по-тих глас и не на площада. Идеите задават нашето поведение, а идеологиите опростяват нашите реакции. Най-простата и лаконична форма на идеологията е лозунгът.
С промяната на обществената среда отношението към доминиращите идеологии се променя, критичното отношение към тях нараства и когато се разпростре достатъчно широко, идеологическият щам престава да въздейства на мнозинството, а щом дадена доктрина отслабне, тя бива изместена от друга. Всеки може да се досети за множество примери, тъй като в ново време процесите на смяна на една идеология с друга се случват пред очите ни. На подобен процес в етапа на неговото зреене сме свидетели и в момента. Сходни процеси протичат в целия свят. Макар искрата на нашите протести да е запалена от различен повод, те не са напълно изолирани от световните протести под слогана „Black Lives Matter“. Колкото и да е обаятелна една политическа идеология, с времето началните ѝ хипотези стават неадекватни, а целите ѝ се изчерпват. Най-безболезненият начин за смяната на идеологиите е чрез избори – партията, която най-точно напипа обществените настроения, печели и донася новата идеология. Но когато една политическа сила се задържи по-дълго в управлението, тя се изчерпва паралелно с идеологията, която я е довела на власт. Динамиката на новата история ни дава много примери – така си отидоха легендарните епохи на Дьо Гол, на „Желязната лейди“, вече и на Меркел. Даже комунистическата идеология, която претендираше за вечност, беше пометена от неумолимите процеси на смяна на идеологическите щамове.
Така че няма нищо драматично, когато си отива една идеология, едно правителство, един лидер. Проблемът с нашия протест е друг. Той се кондензира в снимката на онзи борец срещу авторитаризма на Борисов, облечен в тениска с образа на Живков. Борисов отнесе безброй критики и присмех като бодигард на Живков и ето сега този борец иска връщане на автентичния образ. Лидерката на партията го е прегърнала, радва му се, подкрепя го. Извън шегата, снимката може и да е фотошоп. Но руските знамена под транспаранта „Оставка“ не са фотошоп. Те се развяха, защото покрай протеста БСП успя да се реанимира.
Най-силно ме озадачават хората, склонни да забравят мимикрията, на която е способна партията, която „отсъства“ от протеста. Не бих се учудила дори ако нейните членове имат вътрешнопартийни инструкции да стоят встрани, за да не дразнят и за да си мислим, че протестът е на младите, на гневния народ. Заради мимикрията.
На нашето поколение бяха необходими 30 години, за да се научим да я разпознаваме. Разпознаването на мимикрията дава странно усещане, изпълнено с горчивина и себеобида, че си политически употребен, че си станал съучастник на своето собствено измамване.
Дните на това правителство са преброени. Дори да изкара до редовните избори, то вече не може да работи ефективно. Комунистите няма да вземат властта като на 9 септември – сега времената са други, различни са и идеологиите. В следващото правителство Нинова може и да не заеме премиерския пост. Били сме вече свидетели в близкото минало колко ловко тази партия умее да лавира – сега отново може да намери нов Беров (нали той дойде от екипа на първия демократичен президент Желев) или нов Орешарски (нали той беше зам.-министър при Иван Костов и кандидат за кмет от СДС). Няма да е трудно да се намери нов подобен кандидат сред хората, протестирали редом с БСП. Няма да е трудно, след като партията със столетен опит успя да доведе за премиер дори бившия цар. Ей го и Близнашки, той вече има опит.
А младите от протеста? Пожелавам им на следващия протест да излязат с поуките, извлечени от този.
