Начало Идеи Гледна точка Професионалистът
Гледна точка

Професионалистът

1823
Бернардо Херсалис, „Семейство“

Филип Марлов бе решил да превърне двора на селската си къща в кът за медитация. Това означаваше едно-единствено нещо – всяко нещо да си бъде на мястото – до последното камъче, до последната тревичка, до последната съчица, до последното бръмбарче. Трябваше да се намери златното сечение между човешкото усилие и даровете на природата, това беше рецептата. Погледът не трябваше никъде да среща съпротива, а просто да се радва, да тържествува и да се успокоява.

След тези разсъждения, по-характерни за един паркостроител, лесовъд или озеленител, а не за частно ченге, макар и временно излязло в неплатен отпуск, Марлов се залови за работа. Събра нападалата шума и сухите клони на куп и ги запали. Сетне взе лизгара и започна да окопава дръвчетата. Сутринта пак беше валяло, но на обяд спря. И сега земята беше мека и пръхкава, като в роман на Ст. Ц. Даскалов. Само да „копаш и да не окаш“, както казват шопите – тези корави потомци на печенезите. С такива мисли се забавляваше Марлов, докато не плувна в пот и не спря да си почине. Никой не би познал сега в негово лице онова бледо, пъхтящо и потънало в студена пот ченге отпреди месеци. Сега Марлов представляваше бабанка със здравословно свистящи ноздри, бронзов врат и бицепси на трудовак. Тъкмо си почина и пак щеше да започне да копае, когато видя как пред портата му спира микробус, а от него изскача червенокоса девойка, сподирена по петите от няколко мъжаги с дъвки в устата. Мъжагите веднага започнаха да размотават едни оплетени кабели, а девойката, с бележник под мишница, се устреми право към него.

– Здравейте – каза тя. – Аз съм от телевизия „Вселена“, от предаването „Метеор“. Правим репортажи за наши съвременници от различни професионални сфери и се спряхме на вас като на виден представител на детективския бранш.

Зъбките на девойката бяха мънички и бели като на лисичка, а ноктите ѝ – екстремно дълги, но на места изпочупени и с опадал лак. На безименния пръст на дясната си ръка имаше новичка златна халка. На горната си устна момичето имаше херпес. Марлов се подпря на дръжката на лопатата.

– Давайте – каза той. – Че земята не чака.

– Една секунда – разбърза се момичето. Отвори тефтера си и започна да го прелиства трескаво, а в това време нейните придружители доразмотаха кабелите, поставиха камерата на триножник и зачакаха нови команди, като наблегнаха отново на дъвките.

– Така – каза момичето. – Готови ли сме? Почваме! Първи въпрос: как се насочихте към попрището на частен детектив?

– Пред мен стояха две възможности – или хлебар, или частен детектив. Просто търсех занимание, където потреблението е стабилно. Хлебар не станах, защото по онова време имах много пърхот – някак съвестно ми беше.

– Какви са най-големите проблеми, с които сте се сблъсквал?

– Борбата с махмурлука.

– Най-големият ви успех?

– Един случай, който разплетох по телефона.

– За какво се касаеше?

– За любовeн триъгълник.

– Какво е хобито ви?

– Да култивирам диви мравуняци.

– Добре, г-н Марлов, благодаря ви.

– И аз ви благодаря. И накрая – един личен съвет: не се карайте със съпруга си. Кариерата е важно нещо, но и бракът е не по-маловажен. Мръсните съдове в мивката не бива да торпилират отношенията в едно младо семейство. Просто се редувайте.

Журналистката го изгледа зяпнала. Небцето ѝ беше нежно и бледорозово. Тя започна да се отдалечава от Марлов заднешком, но се спъна в кабелите, политна, как да е запази равновесие, изтича до микробуса, качи се вътре и го загледа през прозореца с широко отворени като на кукла очи.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора