„Професорско каре“, Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Георги Каприев, Владимир Градев, Фондация „Комунитас“, 2022 г. Премиерата на книгата ще бъде на 18 октомври от 19 часа в театралната зала „Алма Алтер“ на Софийския университет.
Ще си позволя да започна с едно уточнение. Преди да се превърне в книга, „Професорско каре“ беше поредица от живи, човешки разговори. В началото се излъчваха по една от медиите (мисля, че беше ReTV), а после – в Портал Култура. Темите ставаха все по-интересни, а дискусиите – все по-гледани. Говореше се за „нещата от живота“: Младостта, Свободата, Йерархията, Дома на човека, Радостта, Теодицеята, Любовта, Личността, Високата култура, Истината, Глупостта, Забравата, Образите на Средновековието… Говореше се дори за самото Говорене.
Сюжетите бяха човешки, „нормални“, такива, каквито са важните неща в душата на всеки от нас. И именно тук е уловката. Защото в „нормалния“ свят умните хора говорят досадно, а досадните хора говорят глупаво. И трябва да си магьосник на словото, за да излезеш от този омагьосан кръг. По-лесно би било да очакваш критският минотавър да те посрещне с букет цветя и кутия шоколадови бонбони, отколкото да се разплете възелът на скуката. Особено във време на предизборни дискусии, едва ли има българин, който да не е достигнал да подобни констатации. И си мисли човек, че телевизията напомня ада; първо, защото край няма, и второ – защото наистина има нещо инфернално в това всеки да говори, а никой никого да не слуша.
И тъй като нерядко пътувам на автостоп, оказа се, че подобни тревоги вълнуват не само мен. Къде с повод, къде без повод, след дълго (или кратко) мълчание спътниците ми обикновено започваха разговор с думите: „отче, знаеш ли какво искам да те питам?“. „Нека да помисля“, правейки се на прозорливец, отвръщах, след което продължавах: „Може би искате да попитате защо изгубихме възможността да говорим човешки? Защо словото ни става все по-пластмасово и дори един виц не можем да разкажем?“
– Ехаа – отвръщаше събеседникът ми! – Откъде знаеш? Защото – ако трябва да съм лаконичен – аз наистина исках да разбера защо толкова бързо и така необратимо затъпяваме?
– Този разговор го водя във всяко едно от пътуванията си. Всички задават същите въпроси. И всички се удивляват от това колко лесно се изморяваме от чуждите думи. Защо, когато се съберат четирима-петима души, обикновено се водят пет-шест разговора. Всъщност водят се не разговори, а нескончаеми монолози.
Така неусетно ставаше дума защо големите оратори са вярвали, че преди човек да се научи да говори, трябва да се научи да слуша. Отваряхме дума за кайроса и за това, че и най-точното слово, не намери ли точното време и правилното място, си остава сиротно и безсмислено.
Разбира се, трябваше в подобни разговори да бъда безкрайно внимателен. Усещах, че изкуството на беседата е тънък лед, и пропука ли се, човек потъва, барабар с гемиите си. Усещах още, че най-големият враг на живото човешко общуване е баналността и се стараех да избавя спътниците си от нея.
– Ти, отче, откъде ги знаеш тези неща – често плахо и свенливо питаха моите спътници и хъката-мъката признавах, че макар и вече навършил половин век, се опитвам поне два часа в седмицата да бъда на уроци при своите учители по философия. Споделях, че съм учил много отдавна Античност и Средновековие при Цочо Бояджиев, Георги Каприев, Владимир Градев и Калин Янакиев и че не бих искал обучението ми да е завършило… тъй както не бих искали животът ми да е завършил.
– Защо – малко колебливо и пообъркано продължаваха разговора.
– Ами не само защото, за да има какво да кажеш, трябва да си го чул отнякъде (ако може това „отнякъде“ да са хора, по-умни от самия теб, би било прекрасно), но и защото тези хора са различни като четирите посоки на света. И в този своеобразен философски квартет откриваш, че те – подобно на музикалните инструменти – трябва да се темперират. И че именно това е малката, но съществена разлика между филхармонията и какафонията. Ала липсва ли тя, ние не бихме могли да разговаряме смислено. Няма да можем без гняв да противопоставяме тези. Нито чрез чуждите позиции да нюансираме своите собствени. А това – колкото и невероятно да звучи – е толкова важно, колкото да има чудеса в живота ни. Всъщност то си е истинско чудо. Не по-малко от Родоския колос. Защото той – рано или късно – ще падне от собствената си тежест и живата човешка реч ще го надживее. Омир е чудесно доказателство за това. Да учиш, без да наставляваш, да споделяш, без да се хвалиш и без да се оплакваш, не е лесно. А най-трудното е не ти да мъкнеш знанието, а то теб да води. Има разлика! Едно е ти да теглиш кораб, а друго е да пътуваш с него… към тихия пристан на Логоса.
