„Човек непрекъснато е и отсам, и отвъд. Той е битие, на което границата е иманентно присъща, при това с много висока екзистенциална температура.“ Георги Каприев, Цочо Бояджиев, Владимир Градев, Калин Янакиев.
Георги Каприев: Предлагам ви днес да се захванем с една тема, която с огромна вероятност няма да можем да изчерпим – темата за границата. Граници има всякакви, разбира се, най-елементарното описание е, че границата е нещо, не задължително веществено, разделящо обаче едно от друго. Граници има на човешките възможности, граници има на разширяването, има граници на вселената, безкрайно разширяваща се. Разбира се, има и вътрешни граници, вътрешно разчленение, вътрешна ограниченост на онова, което може да се мисли като хаос, и търсенето на отграничаване вътре в него на едно от друго. Има граници на приличието, има даже и държавни граници. Така че темата е наистина широка, предлагам ви да помислим върху нея.
Цочо Бояджиев: Може би трябва да изхождаме от особената природа на границата, ние сме философи и трябва да се опитаме да дефинираме същностно границата. Най-симптоматично е, че границата има двойнствено отношение към онова, чиято граница тя е. Тя не е нещата, които са ограничени от нея, не е дори просто съвкупността от всички неща, а е нещо друго, нещо, сочещо към някаква отвъдност. И същевременно тя е условието за съществуването на това пространство, което ще ограничи, което ще очертае. Аз виждам тук пикантността на темата за границите.
Калин Янакиев: Във всеки случай човешкото битие със сигурност е битие с много особено отношение към границата. Човешкото битие е, от една страна, отсам собствените си ограничения, ограниченията на тукашния живот. И същевременно безспорно човекът е и отвъд границата си. Животното, звярът е онтологически безгрижен, той не вижда границата на своя живот. Когато смъртта го атакува, тя го атакува като болка, която нахлува в неговия свят, но по никакъв начин не му намеква дори, че тя може да го изведе отвъд границите на неговия живот. Докато човекът има смъртта на своя хоризонт и я има като нещо, което му принадлежи. Колкото и да е абсурдно, човек има своята отвъд-животовост, има своята смърт. Помислете си защо никой никога не е бил утешен от утешението на Епикур: когато ние сме живи, смъртта още не е тук, когато смъртта е тук, нас вече ни няма, следователно нито сега, нито оттатък би трябвало да се боим от нея. Но човекът се бои от смъртта, той изглежда по някакъв примордиален начин иманентизира своето отвъд, примордиално го приватизира, ако щете, то му принадлежи. Човекът е и отвъд своя живот при това с две възможности: или смъртта, небитието, което обаче ще ни принадлежи и, о, ужас, безкрайно ще ни принадлежи, тоест перспективата на ада; или аз ще бъда отвъд този живот и едва тогава ще бъда аз, който тук съм просто ограничен, тоест перспективата на рая, на есхатона. Но така или иначе сам човекът е гранично същество.
Цочо Бояджиев: И той има опитът на тази смърт, която е вътре в самия живот. Има една средновековна поговорка, която гласи, че в средата на живота ние сме в смъртта. Ние имаме опит за смъртта, тъй като животът ни е векторен, събитията в него са уникални и неповторими и това ни дава някаква представа какво би било след окончателното прекрачване на границата на човешкия живот.
Калин Янакиев: Човек непрекъснато е и отсам, и отвъд. То е даже написано с тиренца, то е отсам- и отвъд-битие, то е битие, на което границата е иманентно присъща, при това с много висока екзистенциална температура.
Владимир Градев: Ограничено същество, което се стреми да прекрачи всяка граница…
Калин Янакиев: …и което се има и отвъд границите си. Нещо, което е парадоксално.
Цочо Бояджиев: Но прекрачване в името на какво? Струва ми се, че това е тревожният въпрос, тъй като може да има трансцендиране от граница към граница, разширяване, при което оставаме винаги в рамките на някакви граници. Това е в някакъв смисъл неизбежно, защото именно когато очертаем граница, ние подреждаме вътре пространството, обхванато от тази граница. В безкрайното няма привилегировани точки. Докато очертаем ли дори най-простата граница – един триъгълник, тутакси вътрешното пространство се организира по определен начин: има център, има ъглополовящи и т.н.
Георги Каприев: Разбира се, има и едно условие за възможност за поставянето на този проблем. Той въобще не може да бъде поставен, както вие двамата го поставихте, а само когато си дадем сметка, че човек е същество, живеещо безкрайността. В какъв смисъл? Човекът има, така да се каже, усет за безкрайността. Човекът може да мисли непротиворечиво безкрайността, както казва Дънс Скот. Значи ние сме крайни, но тази безкрайност за нас не е абстракция, тази безкрайност е нещо, което генерира определени наши екзистенциални жестове. Наскоро четох, че аналитичните философи или по-скоро някакъв сектор от аналитичната философия отрича метафизиката с аргумента, че онези въпроси, които се гледат като метафизични, са жизнено чувство, Lebensgefühl (нем.). Точно така, те са жизнено чувство и то едно много съществено жизнено чувство, жизненото чувство, че аз съм крайно-безкраен, че тази безкрайност позитивно ме тегли, не просто като смърт и небитие. Тук аз, този аз, какъвто съм тук и сега, е тук и сега и някак безкраен, някак има копнеж за безкрайност. По повод на твърденията на Цочо Бояджиев, че поезията е мястото на меланхолията, наскоро се сетих за Романо Гуардини с неговата дефиниция на меланхолията – меланхолията е притеснението от съседството на вечността и безкрайността. Ние имаме това безпокойство в своята крайност, знаейки че – поне по своя разум, но не само – сме и безкрайни, едновременно с това сме безкрайни. И това прави условието за възможност за тези разширяващи се или стесняващи се граници, които ние полагаме и в които можем да организираме в други терени.
Владимир Градев: Действително тази безкрайност ужасява някои хора. Когато говорим за такъв тип мислене, бихме могли да дадем пример с източната нагласа, която вижда тази безкрайност на съществуването като самсара, тоест като този непрестанен кръговрат на съществуване, при който всъщност няма начало, няма край, няма граница, а просто преход от съществуване в съществуване. Това кара Буда да възкликне: всичко е страдание, и да търси радикалния изход от него. Следователно не можем да мислим безкрайността сама по себе си – която ние всъщност определяме спрямо крайността – без да я мислим откъм края, откъм границата. Не можем да я мислим по друг начин освен отрицателно, трудно е да я мислим положително.
Калин Янакиев: Не ви ли се струва, че има един много парадоксален Drang, някакъв натиск на съвременната цивилизация все повече и повече да прави човека безграничен по един парадоксален начин. Първоначално човекът, който живее телесно в пространството и времето, има пространството като нещо, което се простира, но и което прави нещата да отстоят от човека и той да раз-стои от нещата. Какво прави човекът в историята – той изправя пътищата, прави естествено лъкатушещите през световния ландшафт пътища и пътеки прави. След това той започва да изправя по някакъв начин по тази права и времето, той увеличава скоростта. Ако първоначално се движи по тези прави пътища със собствените си нозе или със своите коне, постепенно увеличава броя на конете. Какъв е пределът на този Drang на човека? Да унищожи границите в пространството, да унищожи раз-стоянията, да унищожи от-стоянията си. В идеал, когато бъде в точка А, да бъде и в точка В, а следователно и в точка С, и във всички останали точки, да бъде абсолютно безграничен. Не се ли движи съвременната цивилизация симптоматично тъкмо натам. В края на краищата ние днес можем спокойно да бъдем едни чудесни домоседи, да си стоим вкъщи и същевременно да наблюдаваме какво се случва в Австралия например, където да кажем има олимпиада, и целият свят, стоейки в своите домове, е и в Австралия, Австралия вече отдавна не е в Австралия, тя е и тук, и във всеки един дом, в който се гледа олимпиадата. Отдавна вече ние гледаме, освен от своята геоцентрична позиция, със своите апарати от каквато искаме позиция, включително себе си гледаме от космоса. Ние сме все повече и повече не-о-граничени и същевременно – вижте какъв парадокс – колкото повече сме не-о-граничени, толкова повече сме домоседи. Ние вече не пътуваме, ние не пътешестваме, пътешествието е интериоризирано, то е на телевизионния екран, то е в мрежата, в която влизаме и следователно трансцендираме границите. Няма ли нещо проблематично в този Drang на съвременната цивилизация да снеме границите? Това само положително ли е, или има и някаква сенчеста страна?
Цочо Бояджиев: Сенчеста страна има и ако позволите, ще ви разкажа една лична случка. Имах намерение да си купя хубав фотоапарат, имах и средствата да го направя. И една вечер си мислех – ако имам възможността да си купя най-добрия произведен фотоапарат, само три дни след това ще се появи още по-добър от него и още по-добър, и аз винаги ще имам възможността да бъда на ръба на това трансцендентиране. Ужасих се, ужасих се от тази перспектива. Такъв живот е живот мъчителен.
Калин Янакиев: Да, от една страна, целта винаги трябва да от-стои от нас. От друга страна, непрекъснатото трансцендиране на целта по някакъв начин обезсмисля самата цел, тя трябва да има есхатологична, последна реалност.
Владимир Градев: Проблемът за нас може би идва и от този факт, че сме склонни да мислим границите и класически, тоест да виждаме граничното, завършеното като подреденото, като космоса. Когато паднат границите, съвсем неизбежно пада и тази подреденост, и докато тя се реорганизира, докато се създаде отново, минава време, пораждат се кризи, пораждат се безпокойства, пораждат се нови очаквания и желания. Когато говорим за съвременното общество и падането на граници, можем да дадем пример с нашето поколение, което – бих казал, че това за нас беше най-доброто – преживя падането на границите, падането на Желязната завеса. От един момент нататък се оказа, че ние можем да пътуваме и за нас това бе изключително ценно и позитивно. Успяхме да преживеем също – отново положителен опит – преминаването към едни нов режим на общуване с новите технологии. Ние сме поколение, което познава и старата книга, и новите технологии. Е, и ние също сме крайни, ограничени и с възрастта страдаме може би в някаква степен от т. нар. мизонеизъм, тоест с годините не обичаме вече кой знае колко новото, което започва в даден момент да ни уморява и отегчава. Разбира се, това е естествено, но големият проблем с падането на границите е изключителното усложняване на този свят. Живеем в свят, който е неимоверно по-сложен, откогато и да било досега. И тъй като днес има много по-малко граници – ние говорим за движение на капитали, за движение на оръжие, за движение на хора – има и повече проблеми. Все повече и повече ние прекрачваме границите на нормалното съществуване на тази земя, което е определено от природата. Оттук съвсем естествено идва и нашето безпокойство, тъй като ние, хората, отприщваме определени процеси, например процесът на глобалното затопляне – този процес бе задействан от сегашното поколение на земята и никой не знае какви ще бъдат неговите последици и какво ще се случи с тази атмосфера. Никой от нас вече не би искал да живее в град като Делхи или Пекин, където само един прекаран ден се равнява на 50-60 изпушени цигари.
Георги Каприев: Проблемът, който поставяш, идва от една много сериозна особеност на човешкото. Калин Янакиев спомена нещо за това в началото. Хелмут Плеснер, ако си спомняте, говори за ексцентричната позиционалност на човека – центърът на човека е извън него, човекът се движи към своя център, но той е в непрекъснато, повтарям непрекъснато движение към него. И ние полагаме по един особен начин граници. Границата на разума е къде? Тя може да се разширява до безкрайност, но до коя безкрайност? Тя е една по особен начин ограничена безкрайност, доколкото – както и при сетивното възприятие – за да мога да мисля едно нещо като предмет на своята мисъл, аз трябва да мога да го различавам от други предмети на своята мисъл. Значи имам някаква – нека тя бъде виртуална, нека бъде каквато пожелаете, но граница, екран, така да се каже, върху който аз екранирам тези предмети като различни. Друг е въпросът, че тя може да се разширява до безкрайност. И оттук идват тревогите, говоренията и вътрешните противоречия на това, което се нарича трансхуманизъм. Аз познавам два варианта на трансхуманизъм, като и двата според мен са натоварени с тежки вътрешни питания за същността си. Единият, т. нар. свръх-хуманизъм, иска да разгърне до предел човешките възможности и тук неизменно се цитира Пико дела Мирандола. А другият е по посока на човека-киборг, тоест на човека хибрид. Но и в двата случая идва големият въпрос за границата – докъде е границата на тази ексцентричност, отиваща като че до безкрайност. Мигар ние знаем всички потенции на човека или си въобразяваме за част от тях какво представляват? Корабът на Тезей – докога мога аз да променям един човек в машина? Докато той не стане машина и не остане нищо човешко в него. Ето ви едни граници на човешкото, които тъкмо тези, които се опитват да прекрачат, застават пред тях и се сблъскват с тях.
Владимир Градев: Това, което сме виждали досега и особено през последните векове, е, че каквито и граници да бъдат поставени пред науката и техниката, когато са в състояние да ги прекрачат, те винаги ги прекрачват. Така че изглежда не могат да ги спрат нито морални, нито религиозни, нито каквито и да е други граници. Разбира се, понякога те действат добре върху човешкото ни съществуване и върху телата ни – да вземем например пейсмейкърите или изкуствените органи, да не говорим за очилата, които показваш, те са нещо нужно и добро. Но също така виждаме целият огромен проблем, свързан с потребността от поставяне на граници – например боравенето със зародиши и т.н. Действително това са безкрайно сложни проблеми.
Но аз исках да акцентирам върху нещо друго. Георги Каприев каза, че ние не знаем къде е границата на нашия разум. Но като философи ние все пак сме родени след Кант. А Кант поставя ясни граници на разума, той оприличава нашия разум на остров сред море и казва, че всеки път, когато тръгнем да напускаме този остров, ние попадаме в морето на илюзиите. Може да пътуваме като Тезей, може да пътуваме като Одисей, но не отиваме никъде другаде освен да се въртим от една илюзия към друга. По добре не го правете, стойте си на острова, казва Кант и самият той никога не напуска своя Кьонигсберг. Тоест бихме могли да кажем, че в европейското мислене има две големи идеи: има един твърд фундамент, една здрава почва и земя, на която винаги трябва да се стои; и обратното – Хегел ще се ядоса на Кант и ще каже: „Не, ние можем и трябва да прекрачим всяка граница“.
Георги Каприев: Редуцирането на човека до неговия разум е собствено една тежка антропологическа илюзия, чиито последствия ние познаваме много добре исторически, тъкмо защото живеем не само след Кант, но и след Втората световна война и други безобразия. Така човек се редуцира, той се свежда до една своя потенциална безкрайност, с което става много по-краен или бива представян като много по-краен, отколкото всъщност е.
Калин Янакиев: И все пак има две библейски парадигми. Едната е: с пот на челото си ще изкарваш хляба си, тръне и бодили ще ти ражда земята. Ние сме, казва тази парадигма, ограничени същества, ние живеем сред тръне и бодили, ние живеем в пространство, което ни прави да отстоим от нещата, ние живеем във време, което е отлагаща стихия, ние живеем във време, което е изронваща стихия. И същевременно другата библейска парадигма е: прави правете пътеките, изправяйте ги, разчиствайте трънете и бодилите, нанасяйте все повече и повече коне върху правите пътища, правете ги още по-прави, станете везде-присъстващи, станете безгранични. И аз пак се връщам на този тревожен въпрос: ние се движим към такава една безграничност. Не става дума само за тази пространствена проста картинка, която ви нарисувах – днес ние всички сме в Австралия, а Австралия е във всичките ни домове. Днес всички ние можем да се гледаме от космоса и същевременно да си седим у дома. Днес ние всички можем спокойно да избягаме от времето, това правят съвременните дроги в най-широкия смисъл на думата. Те изпълват момента, правят го самодостатъчен, нищо вече не предстои, нищо няма зад него, всепълния момент. Забележете как той навлиза в езика – грабни мига; безграничното, събрано в миг; свръхпълния миг; мигът, в който си в екстаз. Тоест и пространството, и времето по някакъв начин са трансцендирани от нас и в това аз лично усещам нещо зловещо, без да мога да си дам отговор в какво собствено се състои тази зловещост.
Георги Каприев: Ами ето парадоксът – грабни мига, това – о, миг, така си хубав ти, поспри! Бих казал обаче, казва д-р Фауст в условно наклонение. Парадоксът е, че мигът не може да бъде грабнат, защото мигът, самият миг е граница – това го знаем от Августин, но не само. Мигът е границата между миналото и бъдещето и той не може да бъде мислен в обем, защото в момента, в който аз го помисля в обем, той моментално може да бъде насечен отново на три – на минало, настояще и бъдеще. За да преустановят тази процедура, тъкмо Августин и тези, които размишляват върху времето, казват, че мигът няма представителство, няма темпорална плът, а обратно, той е една неплътна, невеществена граница и когато ти искаш да грабнеш границата, която е тъкмо неплътна и невеществена, ти превръщаш виртуалното в своя реалност.
Калин Янакиев: Само че Августин противополага на това вечността, а съвременната цивилизация се опитва да сплеска вечността в един миг, да я направи миг, да иманентизира вечността.
Цочо Бояджиев: Ето я тази разлика между nunc temporis и nunc aeternitatis, тоест между сегашния миг във времето, който, разбира се, предполага миналото и бъдещето, предходното и следващото, и, от друга страна, мига на вечността, който не е просто трансцендентно присъщ на божественото битие, а който по някакъв начин се проецира в нашия собствен живот.
Георги Каприев: Аналогично със своя принцип, не директно, не непосредствено, но тъкмо чрез принципа си присъства в този миг, за който говорихме. Но Калин Янакиев е прав – никой в момента не мисли това, всеки мисли точно този миг, бързотечния миг, той да бъде спрян и той да бъде задържан.
Калин Янакиев: Да стане всепълен, дрогиран.
Георги Каприев: Но той не може, той по дефиниция не може – ако е пълен, той ще има измерение, ако има измерение, не е мигът.
Калин Янакиев: Това невероятно увеличава територията на нашата интериорност. Какъв парадокс – ставаме все по-безгранични и в пространството, и във времето и същевременно с това ние се капсулираме в собствената си интериорност. Дрогираният миг е тотална интериорност. Ние сме само в себе си, нищо извън нас няма, нищо преди и нищо след, ние сме в точно този миг. Ние сме в цялото пространство и същевременно казваме, че все повече си седим у дома – в метафизическия, не в буквалния смисъл на думата. Ние сме си у дома навсякъде, ние сме си у дома в мрежата, в нета, и мрежата е в дома ни, безграничността е в нас. В това има някакъв парадокс.
Владимир Градев: Бихме могли да си представим как би се чувствал един млад човек, който влиза около 150 пъти на ден в мрежата и прекарва между 6 и 8 часа в нея, ако евентуално си забрави телефона или устройството. Или пък има някаква повреда и той не може да „конектира“ своя аз в тази мрежа. Тогава той ще остане в своите граници, тоест сам със себе си. Неслучайно Паскал говори за нашите граници и за невъзможността да стоим в тях, той казва, че най-трудно е за човека да стои спокойно сам в своята стая. Да стои действително сам, без да има нужда да превръща света в своя собствена екстензия и да се оглежда в другите.
Цочо Бояджиев: Тази самост обаче не трябва да бъде мислена като изчистена от релации спрямо други хора, спрямо други ситуации, релации спрямо онова, което съм научил от предшествениците си и т.н.
Владимир Градев: Пък и тази самост не винаги е нещо приятно. Все Паскал казва, че Азът е омразен. Когато остане сам със себе си, човек трудно се понася, трудно понася собствените си граници. И отново се задейства импулсът да излезеш извън себе си.
Калин Янакиев: Това, което казва Владимир Градев, продължава да ме измъчва по някакъв начин. Ние сме непрекъснато на острова на своя разум. Само че и разумът ни е и отсам, и отвъд, ако се замислим. В края на краищата ние можем да мислим трансцендентното, можем да мислим дори немислимото и това е иманентна характеристика на нашия разум. Не мога да не си спомня, особено в присъствието на Георги Каприев, за прословутия аргумент на Анселм от Кентърбъри, който ни показва какъв е принципът, по който можем да мислим трансцендентното – онова, по-голямо от което просто не може да бъде помислено. Е, хубаво, можем ли да помислим това? Разбира се, че можем. Нещо повече, можем да направим и определени изводи за него и Анселм ги прави. То не може да не съществува, спомняте си, че в това се състои доказателството за Божието битие. От друга страна обаче, цялата проблематичност на това доказателство е, че ние, макар да можем да си помислим онова, по-голямо от което нищо не можем да си помислим, въобще не можем да си помислим нещо, от което по-голямо да не можем да си помислим. Помислете си N и веднага ще се сетите, че можем да помисли N+1, помислете си N+1 и веднага може да помислите N плюс още едно… И така ние никога не можем да помислим същото това, по-голямо от което нищо не можем да помислим, което инак мислим. И в това е целият парадокс. Виждате колко особена е ситуацията на разума, той може да мисли отвъдграничното като немислимо, и да мисли немислимото.
Георги Каприев: Така е, аз пак казвам, че разумът е потенциално безграничен. Абсолютно съм солидарен, но проблемът е, че мислейки този фон от тази му страна, тоест границата, ние не можем да видим оттатък. Нещо повече, той се опитва да мине оттатък и, разбира се, демонстрира своя тотален провал. Това е педагогически ход, който показва, че отсам мисленето вече става невъзможно, но това пък отива до безкрайност. И тази тревога на границата, ето така описана, според мен е и тревогата на антропологичното, изконната тревога на човека.
Калин Янакиев: Има и един лъх, едно влизане на отвъдграничното обаче в нас, тоест това е обратният процес. Ние можем да мислим трансцендентното, да го мислим като немислимо, и можем да го помислим от другата страна, както казваш ти. Но базисен човешки опит е, и в това е базисът въобще на религиозния опит, че отвъдграничното, прословутото трансцендентно може да влезе и влиза в нашия живот, тоест то пресича от другата посока границата и това също поставя пред редица проблеми човешкото същество. Не просто ние надскачаме границите си, не просто ние сме отсам и отвъд, а имаме опит от отвъдното, което ни се откровява в живота по някакъв начин.
Георги Каприев: Да, това е част от цялата тази динамика. На мен ми се искаше да споменем и едни други граници, това са вътрешните граници. Цитираният вече Паскал казва, че колкото е безкрайно безкрайно голямото, толкова е безкрайно безкрайно малкото. Става дума обаче за тази интервалност на малкото, границата е вътре в границата. Мисля, че огромна част от човешкото самоусещане се гради на подобни граници, на тяхното наличие и на тяхната проблемност. Защото парадоксът с волята като природна сила, като природна способност е, че за разлика от разума, тя няма иманентен критерий, по който да действа. Разумът има – това са законите на разума, това са основните аксиоми на разума и всеки може да хване другия, когато той се отклони от тях, и да му каже: слушай, това просто противоречи на разума. Докато с волята не е така. И виж, ние все пак тази воля не я използваме така, това не е произвол. Волята има някаква насока, волята има своите конкретни избори и тези избори се дефинират. От една страна, от това, че има воля; от друга страна, че има външно нормирани религиозни, семейни, културни, каквито и да е правила; и, от трета страна, едни вътрешни нормирания, едни вътрешни хексиси, едни вътрешни хабитуси, едни вътрешни много устойчиви състояния, предразположения, чрез които аз си полагам тези граници. Аз си казвам: макар да ми минава през акъла, че мога да поискам еди какво си, но няма да стане така. Ето ви един пример, една сфера на вътрешно разграничаване и мисля, че тя не е единствената.
Калин Янакиев: Да, в това има безспорна правда, това е очевидно. Има и един особен патос на дистанцията, има едно достойнство на дистанцията, тоест има хабитуалност в това да поставиш граница между себе си и другия, да поставиш граници в своите вътрешни предразположения.
Владимир Градев: Значи стигнахме до извода, че границите преди всичко ни карат да правим разграничения. Има и добри граници, без които не можем. Est modus in rebus, както казваше Хораций, всяко нещо си има мяра и ако не е в определени граници, то не е нито добро, нито лошо. От друга страна, волята може да бъде сляпа животинска и биологична сила, която минава от човек на човек, от поколение на поколение – силата на гените, да кажем.
Георги Каприев: Има един изключителен парадокс. Студентите никога не могат да схванат или винаги се бунтуват, че Бог е бил лош към първите хора и им е забранил да ядат от едно дърво. Защо ще им забранява, нали е в рая, нали там зло няма? И аз надълго и нашироко се опитвам да им обясня, че по този начин Бог е дефинирал тяхната свобода, защото свободата без дефиниция, без граница, без ограничение, не е свобода, тя е Бог знае какво, тя е природен процес, както се каза преди малко. Обратно, когато имаш граница, която обаче ти можеш и да прекрачиш, ти можеш да злоупотребиш с тази граница, да я прехвърлиш, но имаш тази граница, тогава е посочена и свободата. Човекът е същество на границите, които прекрачва. Това е в неговата природа.
Калин Янакиев: И същевременно всеки път, когато хора спорят, признак на интелигентност е ако те могат да разграничават. Дайте си сметка колко пъти ние казваме: нека да разграничим това от това, за да можем да разговаряме. В края на краищата конфузите се пораждат именно от едни неразграничени, неограничени и даже неотграничени понятия, които могат да ни отвеждат във всякакви посоки. Признак на интелект, признак на интелигентност е да разграничаваш, да не сливаш, това е много важно.
Цочо Бояджиев: Разграничаването е определение на философското мислене – невъзможно е да се философства без яснота на понятията. Колкото и множество тълкувания да имат философските понятия, важно е самото усилие те да бъдат определени, да се превърнат в термини от един особен философски жаргон, където те не означават същото, каквото означават при ежедневното говорене. Например за Парменид да съществува нещо, означава не просто да е налично, да го има, а да има точно определени характеристики. И той много детайлно, много прецизно изрежда тези характеристики. Така че става невъзможно да се говори философски извън това разграничение. Да не говорим пък, че схоластическият метод на добрата схоластика, тоест на добрата школска философия включва разграничението като най-важен компонент: нека да разграничим сега това от това, любознателността от любопитството примерно при Тома от Аквино.
Калин Янакиев: Да, трябва да си дадем сметка, че когато се надсмиват над схоластиката, тези, които го правят, са в много голяма степен несправедливи. Защото това е една школа по разграничаване, която ни позволява да мислим и да постигаме резултати, каквито не бихме могли да постигнем, ако работехме с дифузни понятия, ако отивахме отвъд понятията, ако мислехме, както ни препоръчват да мислим Дельоз и други хипермодерни мислители, които правят точно това.
Георги Каприев: Европейската култура, особено през последните няколко века, е тъкмо културата на сингуларните разграничения. Има такова правило – докъде свършват моите права и границата на моето право е носът на другият. Това, разбира се, е една смешка, но зад тази смешка се крият много сериозни работи. Зад тази смешка се крие Фихте, крие се Аз и не-Аз, връщането към Аза, крие се Платон – едното и другото, където едното се дефинира чрез другото, и това са вече секуларизации в наше време, чрез които граници ние сме. Иначе отиваме в много тежкия проблем за идентичността и за персоналната идентичност, който даже мисля, че тук сме обсъждали под някакъв ъгъл. А тогава аз не мога да заявя своята идентичност, в противния случай не мога да я заявя и всеки опит за моето гледане като атомче от класа, раса, нация, фен клуб и каквото ще да е там, всъщност ме раз-азява, прави ме не-Аз. Така че проблемът за границата, питането за границата и описанието на тези граници е проблемът за определянето, за изказването на същината на нашата култура.
Цочо Бояджиев: Има едно особено напрежение между естествения ни стремеж да прекрачваме граници и усилието да полагаме граници именно в преследване на нашата собствена идентичност.
Владимир Градев: Имаме нужда значи, става очевидно от това наше мислене върху границите, действително да полагаме граници, но и да прекрачваме граници, следователно имаме нужда от такъв тип граници, които са в известна степен пропускливи, защото винаги, когато видим – с това започнахме нашия разговор – последната граница, бариерата на смъртта, тя в някаква степен поставя, разбира се, и всички други граници, но всяка бариера, която не можем да прекрачим, в една или друга степен е своеобразна смърт за нас. Ако се върнем към нашия конкретен исторически опит в тоталитарното общество, помним, че тогава най-страшното нещо за нас беше границата, невъзможността да я преминеш, смъртната опасност да я преминеш. Граничарят беше общо взето човекът, който трябваше да убие, да обезвреди, да премахне този, които търси свобода. Оттам идваха и всички други граници в онова време – граница на информацията, граница на изказването, граница на жителството… Ние живеехме тогава с граници, които бяха стени, бариери.
Калин Янакиев: Екзистенциално предизвикателство пред нас обаче е другата страна – безграничността във всички нейни аспекти, за които се опитахме да говорим тук. Ние явно живеем между безграничните човешки възможности на Пико дела Мирандола и онова, което се нарича аскеза. Ние сме същества на отсам и отвъд и същества на аскезата, или най-малко мъдростта ни диктува да бъдем едновременно и едните, и другите.
Владимир Градев: И между тези две крайности, ако не граници, трябва да намерим, и всяко поколение е било винаги призвано да намери своя среден път.
Цочо Бояджиев: Много важна тема повдигна за местата на прехода, прехождането отсам и отвъд и съответно прихождането на отвъдното. Би било хубаво да обговорим тази тема следващия път.
Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура.
Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).
Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.
Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017).
Снимка на главната страница: Цочо Бояджиев