„Градът трябва да е винаги ясно отчленен от външното пространство, той трябва да е независим от природата. После, той трябва да има ясно структурирано публично пространство – това е особено характерно за европейския град като наследник на римския“. Георги Каприев, Владимир Градев, Цочо Бояджиев, Калин Янакиев.
Георги Каприев: Уважаеми колеги, предлагам ви днес да се вгледаме специализирано в една тема, която се е появявала в нашето говорене по един или друг повод, и тази тема е градът. Градът в днешно време се приема за нещо нормално, естествено, някаква урбанистична единица, която ние най-много да вземем да противопоставим на селото. Там е работата обаче, че градът не е чак толкова естествено социално явление, че той е резултат от исторически развития и се появява исторически сравнително късно. Аз живея в квартал „Слатина“ и до нас отдавна, вече повече от 30 години, се копае едно праисторическо поселение отпреди 7000 години, но на никой, нито на археолозите, нито на някой друг, не му е хрумвало да нарече това нещо град. Нещо повече, πόλις е думата, която на гръцки означава и до днес град, но класическият полис не е точно град или поне аз бих отстоявал такава теза. Градът се появява по-късно, градът се появява при определени условия и градът търпи определени развития. В началото на ХХ в. се появяват т.нар. мегаполиси, едно явление на съвременната цивилизация, което продължава да съществува и дори да се умножава. Така че аз ви предлагам да помислим малко върху характеристиките на града, най-вероятно ще го видим и в неговото историческо развитие, но нека помислим и за неговото настояще.
Цочо Бояджиев: Първото, което трябва да изключим като критерий за поселение на град, това е количеството на жителите. Рим, от милион и половина в края на Античността, спада до 15000 жители в Х в. Европейците имат такава представа за града, че тя изключва източните милионни градове, за които разказва като очевидец Марко Поло. Той затова е и наричан messer Milione, защото е смятан за лъжец, тъй като говорел за милионни източни градове. Така че в никакъв случай количественият критерий не може да бъде приложен като разпознавателен белег за дадено поселение като град или като село.
Калин Янакиев: Няма как да не се вгледаме в историята. За да намерим спецификата на града, ще трябва да кажем изглежда, че най-древните близкоизточни градове едва ли напълно съвпадат с онези интуиции, които ние имаме за града. Това са просто микроцарства, обикновено ръководени от владетел, смятащ се и за божество. Следователно представляват не нещо друго, а многолюдното разширено домочадие на този владетел-бог, та даже и неговите роби. Този тип град не е градът, който ние познаваме в Европа, дори от Античността. Но твърде различни са все пак изглежда и класическият античен град и средновековният град, дори като пейзаж. Ние знаем, че античният град е отворен, негови централни топоси са форумите, площадите. Самите градове, в които живеят гражданите, са открити, отворени, не само заради климата, а и поради това какъв е характерът на населението им. Античният град, особено класическият римски град на империята, не е и труженическа корпорация, каквато пък например е ранносредновековният град. Това е действително политическо място, в което хората не толкова се трудят, а по-скоро общуват, по-скоро се състезават, включително политически. Това е град на, бихме го казали в днешно време – популисти, но в най-буквалния смисъл на думата. Съвсем не е такъв средновековният град. Още в началото ние виждаме една изключителна пъстрота на това понятие, което изглежда също е трудно да схванем, колкото и очевидно да ни се струва.
Георги Каприев: Тоест трябва да отхвърлим някои характеристики, срещащи се във феномени, които биват именувани градове, за да стигнем до характеристиката на това, което е град. Античният полис съвсем очевидно не е град по най-простата причина, че той, първо, е разбит на своите демове. Но това не е най-голямата драма, голямата драма е, че там има повече човек и по-малко човек. Най-човек е свободният, възрастен, роден в този град мъж, следват съществата от женски пол със същите характеристики, следват метеките, следват робите и т.н. Сиреч има някакъв критерий, който предварително оценностява някого дали е гражданин, или не, дали може да участва в управителното тяло на града, или не, дали може да участва във войската, или не. Но една от основните характеристики на града е, че няма такова предварително условие – нито да си роден със синя или каква ще да е друга кръв освен червена, нито да си непременно роден в този град, нито да можеш да се позовеш с необходимост на някакви свои родови характеристики – на дядо си, на прадядо си, на герба си… Занаятчията няма герб, градският човек няма герб, той може да има някакво мото, някакъв знак, с който да бъде разпознаван, но чак пък герб, който задължава традицията да работи за мен, такова чудо в града очевидно няма. Значи една от основните характеристики на града е това, което Калин Янакиев нарече в кавички популизъм. Аз пък ще го нарека с един друг фалшив термин – равен старт. Тоест на старта ние не можем да се позовем на своята история или просто на факта, че сме родени в еди-какво си семейство. Това е първата характеристика.
Владимир Градев: Този равен старт е все пак сравнително ново явление в европейската история. Такива градове, които държат на равния старт, са ренесансовите градове от късното Средновековие и Ренесанса, когато се появяват републиканските общности с комуни в град като Флоренция например. Бихме могли да кажем, че през Ренесанса Флоренция дава модела на европейския град – такъв, какъвто той продължава да съществува в някаква степен до появата на мегаполисите. От една страна, градът, както казахме и в началото, трябва да бъде винаги ясно отчленен от другото, от външното пространство. Той трябва да бъде независим от природата. Зависим ли е от природата, тогава е вече някакъв друг тип поселище. После, той трябва да има ясно структурирано публично пространство – това е особено характерно за европейския град като наследник на римския, – едно пространство на форум между катедралата и двореца, било на комуната или на синьорията, както е във Флоренция, било на владетеля. До него трябва да е пазарът, до него пък са таверните и бордеите, това, което италианците наричат Via delle Belle Donne. Но това все още не е градът. Едва вътре в града се разгръщат отношенията между гражданите, различните корпоративни интереси, като винаги се запазва и определена традиция. В европейските градове все пак се е държало, при това съвсем доскоро, да си роден там – да си роден във Флоренция, да си роден в Сиена, да си роден дори в София. Специално тези ренесансови или късносредновековни градове трудно са допускали някой външен. Външният е можел да влезе, но при определени условия.
Цочо Бояджиев: Това е по подразбиране, но има и юридическа регламентация на отношенията в града и тя говори именно за равноправие.
Владимир Градев: Да, но равноправие между тези, които са вътре в него.
Цочо Бояджиев: Има статути на европейските градове още от високото Средновековие през XI в. По подразбиране естествено в могъщите флорентински фамилии няма да допуснат външни хора, но по закон, по градски статут няма такова изискване. Има изискване за възрастта, в която можеш да постъпиш в някоя от управленческите институции.
Владимир Градев: Ала например Макиавели не може да заеме висока длъжност, защото родът му не е живял достатъчно дълго във Флоренция.
Калин Янакиев: Владимир Градев се концентрира върху един отрязък от историята на града. Все пак става дума за ренесансовия, при това за италианския град, който е особен в историята на Европа.
Владимир Градев: Аз го дадох като пример, защото ми се струва, че задава модела за европейския град.
Калин Янакиев: Така е, но вижте, ако трябва да съпоставим мястото на града в античната и в средновековната социалност, за да започнем оттам, ще видим една доста забележителна разлика. Аз мисля, че социалната молекула на античността е следната – градът стои в центъра, той е civitas, а около него е изхранващото го поле или pagus-ът, където живеят pagani-те, езиците земни, постепенно наричани езичници, защото там най-дълго се задържа езичеството. През Средновековието обаче специфично средновековният град има по-друго място. В зората на Средновековието земята на Европа е разпределена между онези воини на народите федерати, т.нар. варварски народи, които постепенно овладяват Запада и започват да го управляват от своите укрепени места, castellum-и или castrum-и, като те биват изхранвани от полето, а градът, типично средновековният град възниква по-скоро като занаятчийско-търговско средище на полето. Тоест той през Средновековието се превръща в нестоящия в центъра топос. В центъра, във властовия център е замъкът, земята е онази, която го обслужва, а градът е нещо като придатък на замъка и на полето. Често пъти този град, типично средновековният, даже възниква в крепостта или около крепостта, за което свидетелстват, ако щете, множество имена на градове, които идват или от burg, укрепено място – Хамбург, Страсбург, Фрайбург и т.н., или от castrum, chester – Манчестър, Рочестър.
Георги Каприев: Или обаче от манастир – Мюнстер, от църква, Кirche, от кръстопът, пазар или мост, наистина обслужващ персонал.
Калин Янакиев: Именно. Но този град, средновековният град бавно и постепенно се разраства. Вие най-добре знаете колко е различен пейзажът на средновековния град в сравнение със съвременния и в сравнение с античния голям град. Ако някой си въобразява, че средновековният град е бил изпълнен с широки улици и площади, ние знаем от описанията, че това са едни тесни лабиринтни проходи между домовете и работилниците на занаятчиите и трудещите се. А площадите, неслучайно и до ден днешен много от западноевропейските градове носят в себе си частицата мark, пазар – това са пазарищата, където тези хора посрещат онези от полята, за да търгуват с онова, с което са ги обслужили. Едва през Ренесанса Леон Батиста Алберти решава, че ще вкара хоризонта в града, което означава, че дотогава градът и хоризонтът се мислят като противоположности: едно е хоризонтът – полето, друго е градът – сгъчкан някак си. Той връща площада и широката улица, тоест прави града и място за ходене, за разхождане, за общуване, за среща – такъв, какъвто през ранното Средновековие той не е бил.
Георги Каприев: Искам да се върна малко назад във времето. Съществува прочуто клише, срещу което самият аз роптая, че градът се ражда през XII в. в Западна Европа. Разбира се, че той не се ражда просто ей така като някакво естествено явление, прочее гореописаните поселения са били там. Разбира се, някои от големите градове са били градове и в ранното Средновековие – такъв е Париж, такъв е Кьолн, такъв е Лондон, Милано и други, но не там е работата. Знаете, че тези огромни грамоти, тези споразумения за учредяването на града като град, за получаването на статута на град, предполагат самоуправление на града, а критериите за това кои са нотабилите, се променят рязко – два основно: знанието и парите, често свързани помежду си, но не задължително. Така че сменя се цивилизационната физиономия чрез т.нар. възникване на градовете, което нито е толкова бързо, нито е толкова спонтанно, нито е само в XII век. Но е факт, че се променя тази цивилизационна матрица, която стимулира развитието на занаятите, на науките, конкуренцията между хората, мобилността и още какво ли не, което формира физиономията на съвременна Европа. А иначе е любопитно, че градовете също имат свои стени, говоря за средновековния град, и понеже градът се разширява, те бутат старите стени и строят нови. И накрая в XVIII и ранния XIX в. просто си казват: хайде, стига толкова, и събарят стените окончателно. Днес например, ако отидете в Мюнстер, бившата стена е една прекрасна велосипедна алея, но тя е вътре в града.
Калин Янакиев: Може би най-емблематичен град, неслучайно пъпът на Европа, е Париж. Античен град, както е известно – Lutetia Parisiorum, не кой знае колко голям, сравнително приграничен град, който през Средновековието става топос, място на новия средновековен град. Много изразително е описано неговото израстване в Парижката света Богородица на Виктор Юго. Центърът, там, където собствено е бил центърът на античния град, на Lutetia Parisiorum, през Средновековието остава мястото на църквата, мястото на катедралата. Там се изгражда през по-късно време, разбира се, Notre-Dame de Paris. Типично средновековният аугмент обаче е от едната страна на Сена, той чисто и просто се нарича градът и там се трупат занаятчиите, трупат се търговците. И – което го прави емблема на Европа – от другата страна на Сена са малко по-другите занаятчии, занаятчиите на словото, занаятчиите на науките, това е мястото на университета. Това е един тип средновековен град, този, който възниква върху антична civitas и който запазва в центъра си онова, което е наследил от античността, а именно църквата като център. Има и други градове, аз бих ги нарекъл град-двор, какъвто е Прага да речем, който има в центъра си Храдчани, тоест най-вътрешното укрепено място, и който се разраства наоколо. Има и градове, които са възникнали изключително нелицеприятно – особено северните балтийските градове, – почти като пиратски средища, където викингите си стоварват плячката, за да я разпределят по-късно. Но каква завидна история по-нататък, в края на краищата първото обединение на градове – северногерманската Ханза, са именно тези градове там – Бремен, Любек, Хамбург и т.н. Много е пъстра историята на градовете в европейското Средновековие.
Владимир Градев: Да, особено ако вземем примера с Париж. Характерно е, че френските крале рядко са били в Париж през Средновековието. Те са точно този тип феодални владетели, които обикалят по различни места и градове. Дори през XVI в. Франсоа I е все още в замъка си на Лоара, както и в други замъци, той има замък и край Париж. Едва по причина най-вече на религиозните войни Париж се превръща в трайна столица. И когато кралете постигат собственото си величие, което ще бъде важно за развитието на Париж, Кралят Слънце Луи XIV напуска столицата и строи, подобно на Филип II в Испания, който строи Ескориал край Мадрид, своя голям дворец край Версай. Това дава възможност за голямото развитие на Париж, така градът се превръща в контратежест на кралската власт през XVIII в., което води до Френската революция и Париж става модел за европейския град през XIX в. И то не с катедралата, това е само романтичният блян на Юго, той става модел с големия проект на барон Осман, който – след Великата френска революция от 1789 г. и революцията от 1848 г. – променя облика на европейския град, като униформизира малките тесни улици и различните сгради с прокарването на големите булеварди и със създаването на т.нар. „Османова архитектура“. Той превръща Париж в един доста униформен и еднообразен град, в който няма ясен център на властта, но за сметка на това се създава публичното пространство на модерния град.
Цочо Бояджиев: Само да допълня, че унищожаването на стария Париж е компенсирано донякъде чрез една програма на градската управа, като се назначават фотографи, които да фотографират този отиващ си град. Сред тях е и Атже, разбира се.
Калин Янакиев: Ще се закача за това, което каза Владимир Градев. Средновековието е все още много силно съсловен социум, поради тази причина на владетеля не му е мястото в града. В днешно време сме свикнали, че големият град, столицата обикновено е и центърът на властта. Нищо подобно, средновековният владетел има за свой топос замъка или там каквото и да е. Във всеки случай той само може да резидира в града, градът е място на друго съсловие. Стана дума за Версай и Тюйлери, който е резиденция на краля в Париж, но не е собственият му дворец. По същия начин е в Прусия, където дворецът на краля „Сан Суси“ се намира в днешно време в Потсдам, тоест не в Берлин, а в друг град. Градът е мястото на гражданите, владетелят резидира в града, но не бива, под достойнството му е да бъде жител на град.
Георги Каприев: Точно така. Ако отидете във Витенберг, ще видите, че дворецът на Фридрих е последната сграда, така да се каже, оттам нататък започва баирът. Но погледнете, в потвърждение на това, което Калин Янакиев казва, Константинопол, ἡ Πόλις, градът за по-кратко – императорският дворец е в абсолютния център на този град, точно до „Света София“ и около нея. Но императорът не управлява в този град, не императорът управлява този град. Императорът живее в този град, той управлява цялата империя, византийското понятие за поданик е тези, които са в ръката му, буквално подръчните му, но не той управлява града. Градът има много сложна форма на самоуправление. Това понякога е играело лоши шеги на мнозина от императорите, които завършват с не най-приятната и очаквана смърт. Императорът е някой, който ритуално присъства в този град, той има своето ценностно присъствие, но той не е реалният управник на града, градът не се управлява по този начин по дефиниция.
Цочо Бояджиев: Неслучайно има едно типично описание на влизането на краля в града. Това е едни тържествен ритуал, който ни демонстрира, че не това е собствено неговото място, това е мястото, в което той влиза, пребивава известно време и след това напуска.
Георги Каприев: Има и един чудесен анекдот. Фридрих Барбароса се оплаква на своя чичо Ото Фрайзингски в едно писмо и му пише: Чичо, тези в Милано са варвари, те ни се съпротивляваха, аз ги превзех, те се предадоха, връчиха ми ключовете на града и въобще се държат като към свой владетел. И когато им казах, че заради тяхната съпротива ще им наложа малко по-високи данъци, отколкото на другите градове, те казаха: Е, това трябва да го обсъдим в общината. Императорът не може да приеме подобно нещо, но пък градската култура не може да приеме другото.
Калин Янакиев: Което означава, че демократичният и либерален ред на нова Европа е дело на гражданите на града, защото това трето съсловие бавно и постепенно започва да изгражда новоевропейските държави. Без да мога да го развия сега, съм убеден, че мога да докажа, че съвременните европейски държави са създадени не на териториите на старите кралства, а по-скоро от съюза на определени градове, които обикновено са в една територия. Но старите средновековни държави, ако можем да ги наречем така, са фамилии на благородници, васали на сюзерена, на главния благородник на краля. Докато съвременните държави са кооперации на градовете и собствено това е нова Европа. Наскоро прочетох, че към втората половина на XVIII в. в Европа само 3% от населението са живеели в градове. Още в началото на XIX в. обаче те стават 30%, а към края на XIX в. са преобладаващо количество. Тук обаче се появява и невероятна психологическа разлика. XIX в. е векът на гражданите пар екселанс, това е епохата на четящия вестници континент, на континента, който е обект на идеологиите и поради тази причина е революционният континент, континентът, чието патриархално, старо, тектонично предаване на традициите се заменя от рационални проекти за устройство. Всичко това го носи градът.
Георги Каприев: И тук се намесва онова, което преди малко спомена Владимир Градев. Старите хора казват: кореняк варналия, кореняк бургазлия, кореняк еди-какъв си. Това не ти носи някакви особени дивиденти, ако ти си пройдоха и нехранимайко. Има едно предварително очакване, че ти имаш повече отговорност към своя град, отколкото новодошлия или парвенюто. Някак си това ти е застраховка, така да се каже, обещание за по-голяма отговорност към града, което, разбира се, невинаги е налице и даже не е правило. Но такова е предварителното очакване и оттам тази коренящина. Но тя не ти носи специални дивиденти.
Владимир Градев: Но ако си кореняк в италианските градове, това означава, че имаш известно наследство.
Калин Янакиев: Но това са градове републики от Средновековието.
Владимир Градев: Да, така е. И ако например в България нямаше социалистически строй и премахване на собствеността, може би по същия начин щеше да има някакво натрупване за поколенията.
Георги Каприев: Това пак е имущественият ценз, за който говорихме преди малко. Повтарям, знанието и парите са основните критерии за успешност в града, а не нещо друго, не принадлежност към това или онова.
Цочо Бояджиев: Също така в града впечатлява стремежът да се рационализират отношенията в обществото до дълбини. Примерно в градски статути от Средновековието можем да срещнем регламентация на броя на роклите, които могат да носят съпругите на занаятчиите от един или от друг цех. Този рационалистичен законодателен ред е много типичен за града, докато в селото знаем, че е другояче.
Георги Каприев: И вижте, тъкмо в края на XIX и началото на XX в. индустриалното развитие е такова, че за първи път се появяват мегаполисите, тоест градове с над един милион жители. Мегаполисът обаче е малко по-различно явление от града, за който ние говорим. Мегаполисът става мегаполис, защото привлича едни маси, които са, разбира се, трудови маси. Това са хора производители, но те не са изконни носители на граждански манталитет. И там започват някои конфликти, които са свързани с т.нар. коренячество, но не само. Започват сериозни проблематизирания на тази стройна, регламентирана, или поне в идеал регламентирана, градска система, която мегаполисите заварват.
Калин Янакиев: Мегаполисът е особено явление в XX в. Освен метежно място, той е и място на раждането на модернизмите. Стефан Цвайг свидетелства, че премествайки се от Виена, която все още има стар дух, в Берлин, той попада в огромен мегаполис, който кипи от модернистични проекти и артистизъм, който даже идва в повече. И очевидно е дошъл доста в повече на реакционното след Първата световна война германство, което се убеждава от Хитлер, че мегаполисът е едва ли не юдомасонска разложителна топология и пр.
Владимир Градев: Същевременно той го построява като мегаполис…
Калин Янакиев: Да, така е, защото той си служи с тази реторика чисто идеократски, това е безспорно. Бих искал обаче да ви обърна внимание на една за мен много красива картина на европейския град. Европейските градове са изключително разнообразни и ние трябва да се съгласим с това. Ето, Германия например е страна, в която почти всички големи градове имат своя атмосфера, своя изключително различна специфика. Възможно е това да се дължи на дълговременната – до втората половина на XIX в. – парцелираност на Германия, която е и до ден днешен федерална република, тоест федерация на различни земи, но и на различни градове. Ще трябва да си спомните например, че в днешна Федерална република Германия Хамбург държи да си остава свободен град, тоест той има квазидържавна структура.
Георги Каприев: Да, но това идва малко по-отдалеч, това са т.нар. Reichsstädte, имперските градове, които са на особен статут и част от които играят много особена роля при конституирането на това, което наричаме протестантизъм или лутеранство. Защото от тези 20 протестиращи, произнесли думата протест, 14 са представителите на имперски градове и само шестима са аристократите. Значи Ханзата, от една страна, имперски гарантираните градове, от друга страна, създават това особено самочувствие на града държава, както биха се изразили на друго място, което пък носи и тази специфика. И тези ревности в Германия между различните градове не са като в Италия. В Италия те стигат до крайност, но ги има, има ги. Помислете си, в Улм чакат с огромно нетърпение през XIX в. кьолнчани да вдигнат шпиловете на катедралата, за да видят колко са високи – а те са високи 152 метра – и да построят техният шпил 157 метра, за да бъде тяхната църква най-високата. Дори на такива символни нива на надцаквания градовете се съревновават помежду си.
Калин Янакиев: Така е, но градовете са крайно разнообразни. Поради тази причина винаги съм се чудил на една особена безвкусица на съвременния турист из европейските градове, който изглежда не разбира, че не е достатъчно да разгледаш само най-големите забележителности на града, които обикновено са няколко, а често пъти си и приличат. Аз мога да твърдя за себе си, че съм видял някакъв град, ако ми е останал поне един ден, в който да се движа като браунова частица из неговите улици, без да търся специални забележителности, дотам, докъдето ме доведат краката. Тогава съм попил по някакъв начин атмосферата на града, защото тя е изключително различна навсякъде. А иначе готически катедрали има в повечето от градовете, замък, Ратхаус, музеи и т.н. Не си видял града, ако не си поскитал из неговите улици.
Цочо Бояджиев: Любопитно също така е съперничеството на градовете с оглед на придобитото знание, на образователните институции. Такова съперничество е засвидетелствано в Средновековието. Английските крале неколкократно се опитват да подмамят студентите от Париж, предлагайки им много изгодни условия за пребиваване, включително, за да унизят французите и френския крал. Университетът в Тулуза се опитва също да привлече парижките студенти, като им обещава да им разреши да четат Аристотел.
Георги Каприев: Това и немците го правят и то продължава и до днес. Само преди четири-пет години при поредния конкурс за Excellence на тези десет немски университета, които получават по-особена субсидия заради своите качества, отпадна Франкфурт за сметка на Кьолн. Тогава бях в Майнц. Местните вестници бяха траурни, това беше локален траур, защото нашият университет е изпаднал от тази престижна класация. След пет години той пак може да кандидатства, да де, ама не, ние бяхме, пък взехме, че изпаднахме. Те едва ли си дават точна и ясна сметка за какво става дума и какво губят, но бяха в национален траур, защото, видите ли, Франкфурт е отпаднал и на всичко отгоре заради Кьолнския университет. Беше потресаващо, дори жълтите им таблоиди бяха черни в този ден.
Владимир Градев: Това, че градът е свързан с образованието и университета, е съществено и може би с него трябва да завършим. Например Франция, която масово и навсякъде изнася своята франкофония, днес следва примера на Оксфорд и Кеймбридж, които някога са се опитвали да привлекат парижките студенти, както припомни Цочо Бояджиев. След Брекзит и увеличаването на таксите в английските университети френските университети започнаха масово да въвеждат програми на английски, за да привлекат във Франция чужденците, учещи в Англия. От своя страна, ние бихме могли да се замислим за състоянието на нашето висше образование и на нашия университет, защото градът не може да съществува реално без собствената си образователна престижна институция, каквато е университетът. Европейският град е винаги в една или друга степен определен и от своя университет.
Калин Янакиев: Което означава, че е доста болезнено, когато някои политически лидери се опитват да изгонят определен университет от града си. Тогава друга съседна столица го приютява и получава престижа.
Георги Каприев: Или обратно, когато политици се опитват да уронят всячески престижа тъкмо на своите висши образователни институции и да подменят тази ценност с някакви произволни свои ценности. Което, разбира се, не им се получава, но от това губи градът.
Владимир Градев: Защото самият университет генерира град. Не само парите. Знанието също генерира град и пари.
–––––––––––––––
Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура.
Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).
Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.
Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017).
На главната страница: Камий Писаро, Булевард Монмартър през нощта, 1897 г.
