0
3631

Професорско каре: Образите на Средновековието

За какво ни е днес Средновековието, по какъв начин то би могло да говори в наши дни, без да е до такава степен жертва на идеологеми? Как може да подхранва съвременното мислене?

Калин Янакиев: Колеги, в тази по-непривична обстановка ви предлагам днес да се съсредоточим върху една тема, която, убеден съм, ще бъде и нетрудна, тъй като практически всички ние сме по тясната си специалност медиевисти, а проф. Градев, който е специалист по история на религиите, е много запознат с нея. Да поговорим за образите на Средновековието през различните времена и в различните исторически и общофилософски школи. Защото не може да не си дадете сметка, че и до днес битуват два типични образа на Средновековието – единият е образът на мрачното Средновековие, епоха, в която разумът е напълно подчинен на суеверията и в която учените спорят за различни абсурдности от типа на това колко дявола могат да се съберат на една игла и пр. Другият образ обаче е образът на едно много героично и романтично Средновековие, което, учудващо, се използва от повечето европейски народи като резервоар за тяхното етническо и народностно самочувствие – това е героичната епоха на европейските нации. Не може да не знаете, след като се занимаваме от толкова години с тази епоха, че нито едната стилизация е вярна, нито другата. Знаем много добре, че Средновековието не е мрак, настъпил след светлата и слънчева Античност, и не е предразсветен мрак, който предшества пълнолетието на разума. Както не може да бъде вярно, че Средновековието е героичната предистория на европейските нации, на етническите нации, тъй като Средновековието въобще не е епоха на етническите нации и на резките етнически граници на континента ни. Ето за това предлагам да говорим, за тези различни образи на Средновековието, като подходим към тях критично.

Георги Каприев: Нека кажа веднага, че самото говорене за Средновековието е тежка идеологизация. Няма такова нещо като Средновековието. И до ден днешен се спори какво това означава и къде тази епоха е имала действително наличие. Добре, за Централна и Западна Европа – в някакъв смисъл. Има ли обаче византийско Средновековие, или това е жива тавтология? Има ли ислямско Средновековие, след като самата ислямска култура започва в началото на европейското Средновековие? Да не говорим за огромните регионални различия в тази епоха. Да не говорим за различията в отделните времена на тази епоха, защото това е един доста дълъг исторически период. Ние знаем много добре кога възниква самата идея за едното Средновековие. Тя възниква във времето на ранния Ренесанс и е изречена от устата на Франческо Петрарка, същият, който измисля думата ренесанс. На него му трябва една идеологическа фигура и тук идва мракът на предходната епоха – това е първата тежка и обобщаваща идеологизация, – в която ние, възраждайки – как, е друга тема – Античността, стигаме до едни невероятни висини на духа и човешката сила, такива, каквито Средновековието не е познало. Тоест предлагам не да се впием в това какво собствено е Средновековието, а да говорим точно за тези идеологизации, започнали тъкмо през XIV в.

Цочо Бояджиев: Много детайли в тези образи си заслужава да бъдат обговорени. Истина е, че огромната част от населението е неграмотна. В този смисъл метафората тъмните векове, особено що се отнася до епохата на ранното Средновековие, има някакво основание. Що се отнася до тези иронични подхвърляния с какви безсмислени въпроси се занимават образованите хора, има едно подвеждане по формата. В Средновековието идеологически живеят с парадокса, християнското Средновековие живее с парадокса – парадоксално е непорочното зачатие, възкресението от мъртви… Тоест базисните светогледни ориентири са саморазбиращи се и хората на тази епоха са по-близки до парадокса и обичат парадокса. Например въпросът за дяволите на върха на една игла е всъщност напълно сериозен, защото това е въпрос за ангелските тела – ако те са тела, биха заемали някакво място, колкото и фини да са, и тогава действително колко ангели, защото дяволите са паднали ангели…

Георги Каприев: И дали тялото е винаги и само веществено и т.н.

Владимир Градев: От друга страна, тази метафора за дяволите на върха на иглата няма как днес да ни усмихва и да я намираме за абсурдна, когато си помислим как всички търсят невидимия вирус…

Георги Каприев: И колко вируси на върха на една игла могат да бъдат събрани…

Владимир Градев: Могат да бъдат сигурно милиони. Но когато Петрарка говори за Средновековието и за тези тъмни векове, той струва ми се има предвид едно конкретно нещо и това е упадъкът на латинския език. Той няма чувството за рязко скъсване с друга епоха или с друго време. При него има една конкретна реакция не толкова дори срещу схоластиката, колкото срещу латинския и цялата система на каноничното право, което самият той е изучавал в Болоня. Но нека се приближим повече към съвременността. Аз си мисля, че може би най-силният образ, който имаме днес за Средновековието, е този игрови, сложен и същевременно увлекателен образ, който ни даде Умберто Еко с „Името на розата“. Как бихте оценили този образ в края на книгата, че от розата, от уханието и цвета на Средновековието ни е останало само името? Тоест останали са ни само имената, които даваме, и идеите, които имаме и с които можем да си играем, както си играеше той самият с тази епоха. Но след излизането на неговата книга през 80-те години на миналия век, а след това и на филма, някак си вече свързваме, поне средният, културен и образован човек свързва представата си за западното Средновековие именно с Умберто Еко.

Георги Каприев: Но Умберто Еко е точно обратното на това, за което Калин Янакиев ни предложи да говорим. Умберто Еко е наш колега, медиевист, той познава Средновековието, както сам казва, от първа ръка, а не от прозореца на дома си, както познавал съвремието. И той даде един възможен адекватен образ на високото Средновековие, защото там действията все пак са от XIV в. Но това е тъкмо работа против идеологическите фигури, които Петрарка може би не е мислил, когато е говорил тези неща, но при неговите последователи, включително Колучио Салутати, ако започнем с производството на хуманизма или на хуманитарните изследвания, там вече тази идеологизация работи. За Просвещението да не говорим.

Калин Янакиев: Всъщност именно епохата на Просвещението според мен е авторът на единия от образите на Средновековието, с които започнах. Защото именно просветителите включват тази епоха в голямата си философско-историческа схема, която дели въобще историята на две: на предистория на човешкия разум, това е епохата на непълнолетието на човешкия разум, тоест цялото време, предхождащо самото време на просветителите, и на настъпилото с тях пълнолетие на разума. Интересно е, че в този смисъл Средновековието престава да бъде тъкмо средно-вековие, средата се губи. Но тук е и контаминацията, която според мен са направили просветителите с обединяването на своята схема с по-рано изработената от ренесансовите писатели схема-картина на светлата, на триумфиращата Античност. Нещо като обещание за разум, прекъснато от едно още по-омрачняващото се Средновековие и изгряло едва в епохата на Просвещението. Забележете, че този просветителски образ е запазил по някакъв начин своята валидност най-малко в популярното съзнание, защото за мрачно Средновековие и до днес се говори. А другият образ според мен е образът, който изграждат романтиците. Ще трябва да си дадем сметка, че романтиците съвсем не са просто хора на изкуството, те са хора на политиката, особено немските романтици, и са родоначалници в политическата сфера на онова, което се нарича либерален национализъм, тоест на утвърждаването на етническите нации. Поради тази причина именно немските романтици изграждат образа на Средновековието като предистория на германския етнос, на германската Европа. След това, разбира се, това нещо се умножава, защото по същия начин започват да постъпват славянофилите. Те също изграждат Средновековието като една героична предистория на славянските етноси, най-вече на руския и т.н. Тоест тези два образа са и по някакъв начин политически мотивирани. Този на просветителите – от нас започва истинската наука, истинския разум, онова, което ни предхожда е мрак. При романтиците – Средновековието е героичната предистория на германския Geist, на германския етнос, на мечтаната от нас обединена Германия и т.н.

Владимир Градев: Това, което Калин Янакиев каза, е съвършено точно. Същевременно просветителите наричат тъмно Средновековие феномени, които са всъщност от епохата на Ренесанса и ранната модерност – например Инквизицията, йезуитите, лова на вещици. Но всички тези явления са свързани с един период на криза през XV–XVI в. Заедно с това просветителите не само – специално френските революционери – въстават идеологически срещу тъмното Средновековие, те започват да разрушават паметниците на Средновековието, започват да рушат всички стари църкви, манастири, дворци… По-късно се появява и друга реакция, на която може би дължим до голяма степен образа на Средновековието днес. Тя също е романтична, но принадлежи на френския либерален романтизъм, чийто представител е Виктор Юго. „Парижката Света Богородица“ на Юго вдъхновява Виоле льо Дюк да реконструира катедралата „Нотр Дам“. И когато миналата година църквата бе обхваната от пламъци, изгоря всъщност реконструкцията на Виоле льо Дюк, изгоряха символи от XIX в. – например стрелата, – които за нашето въображение са напълно средновековни и представляват античното Средновековие. Критичният поглед към Средновековието е свързан с идеята за оттласкване от миналото и създаването на нещо ново. Става дума за епохи и периоди на реакция, когато на Средновековието е поставян някакъв етикет, за да се направи нещо ново. Пример за такъв подход дава Френската революция. Но още по времето на Ренесанса една от решителните реакции против средновековната култура е тази на Джорджо Вазари, който, говорейки за изкуството на Средновековието, въвежда термина готика. С други думи, изкуство на готите, на варварите. За ренесансовия художник всичко това е непоносимо. Именно спорейки с класицизма, който въвеждат ренесансовите артисти, Юго пък казва: „Не, готическото е нещо прекрасно“.

Калин Янакиев: Ворингер, който е представител на по-късното, на романтическото направление, говори за тази средновековна и именно германска готическа форма, която при него е положителна.

Владимир Градев: Всички след това започват да го определят като положително, но това са все техни собствени идеи, собствени реконструкции.

Цочо Бояджиев: Много важно е да се каже, че феномени, които биват отнесени към метафората тъмните векове, са всъщност извън историческите обстоятелства. А вярата в съществуването на вещици и на жени, които летят с Иродиада, влизат през комините, удушават децата и т.н., тази вяра е инкриминирана според документите и онзи, който вярва, че има такива жени, подлежи на наказание. Също така Инквизицията е учредена от папа Инокентий III като разследващ орган. И всъщност практиката на преследването на вещици се интензифицира едва в края на XV в., след знаменитото съчинение „Чукът на вещиците“.

Владимир Градев: Но като всеобщ орган на Католическата църква Инквизицията е установена едва през 1542 г. По времето на Инокентий III тя е била локална, само на места, например за борба с катарската ерес.

Георги Каприев: Не е лошо да се каже и коя е тази светла Античност, която и двете страни по особен начин използват. Романтиците по-скоро се оттласкват от нея, те казват: не, не, това са там някакви гръко-римски истории, които германството, така здраво и силно, идва и ги помита в техния упадък, така че ние нямаме почти нищо общо с тях. Обратно, що се отнася до Ренесанса и Просвещението, които играят със светлата Античност – аз специално съм си играл да видя коя пък е тази Античност, която е представена там. И смея да твърдя, че това е една много активно селектирана Античност. Това са една шепа автори, които са преведени и които са от най-различни области – не само философия, разбира се, медицина, архитектура, юриспруденция и т.н. Те обаче са селектирани според нуждите и нагласите на самите ренесансови дейци. И оттам тази светла Античност. Като проследите за кои събития и за кои фигури те говорят, ще видите за колко малко събития и фигури всъщност говорят. Тази е светлата Античност. А Средновековието дошло и с неговата християнщина и обскурантизъм е разрушило всичко това. Тази е играта. Първо, заради легитимирането на самото име средно-вековие, някаква среда. А от друга страна, този парадокс, как така ние, които влизаме в своята Mündigkeit – много хубав термин, Кант, когато казва: Човечеството излиза от своето непълнолетие, използва думата Unmündigkeit, нещо, което чрез своята уста, сам можеш да заявиш, имаш думата. Оттам идват и великите легенди за строго съсловния характер на средновековното общество и навлизащия либерален национализъм, който, разбира се, по просвещенски модел ти дава Mündigkeit, дава ти възможност да се изкажеш през устата си. Средновековието е момчето за бой на Просвещението и то е бито и продължава да бъде бито. Всички ние четем съвремени медии, мисля че 98 % от случаите, в които използват думата средновековие, тя е използвана в смисъла на Просвещението.

Калин Янакиев: Действително Средновековието хем е ясно разграничено от предхождащата и последващата го епоха, хем, ако бъдем детайлни, няма да можем да посочим лесно нито неговото начало, нито неговия край. Добре, кога започва Средновековието? С началото на християнството, с легализацията на християнството? Епохата е напълно антична по своите феномени. Кога? Юстиниан средновековен ли е? Че всичко, което знаем за античното римско право, е кодифицирано по времето на Юстиниан. Константинопол по времето на Юстиниан е напълно античен по своя дух. По-нататък, може би с избухването на исляма в Близкия изток? Първоначалният ислям е до такава степен античен, че много от късните Свети отци на Църквата го произвеждат в една от ересите на християнството. Той избликва от една територия, която е изконно антична – античния Левант, оттам идва ислямът. Да не говорим, че първоначално, преди да изпадне в своеобразна стагнация и криза, преди да се персизира, ислямът е много античен, той много повече си прилича с Византия, да кажем, или въобще с късната Римска империя, отколкото с онова, което става в крайния Запад, където действително предходниците на Карл Велики общо взето живеят в един политически мрак. Е, кога започва Средновековието? През IX век? А кога завършва? Реформацията край на Средновековието ли е? Много е трудно да се каже това, защото Реформацията се развива в продължение на около два века. Лутер е едно, късните реформатори са съвършено друго. Кромуел и тъй нататък в Англия… Те къде са, в Средновековето, в Новото време? Много трудно е да се направи някакво такова разграничение.

Знаете ли какво искам да ви предложа също да обсъдим. Как функционира Средновековието в нашата собствена българска популярна историография, където то сякаш съвпада по-скоро с образа на романтиците. Тоест това е славната предистория на българите. И до ден днешен националистите в България използват нашето Средновековие като съкровищница за героически примери. Също много интересно е, че много рязко противопоставят българското Средновековие на Византия като вечния антагонист. Ето тук ние като медиевисти, които сме се занимавали с това, най-добре знаем, че то е абсолютно невярно. Византия е метрополията на този Pax Byzantinoslavica, както го наричат, и в която метрополия ние сме все пак една, да, прилична, но все пак провинция и повечето от нещата сме получили оттам.

Георги Каприев: Да, много е интересно какво се селектира, за да се представи като българско Средновековие. Селектират се непрекъснатите войни с Византия. Но те, първо, не са чак толкова непрекъснати, второ, не са чак толкова много. Да не говорим, че не са и толкова масови и кръвопролитни.

Цочо Бояджиев: И не са толкова успешни.

Георги Каприев: Те не са и успешни, ама те не са успешни и за двете страни. Както казваше покойният Божидар Димитров: сбият се ромеите с българите, и който когото бие, получава Загоре. Не, средновековна България, разбира се е под мощното културно и всяческо влияние на Константинопол. Знаем, че нямаме нито един писан и запазен български закон, който да не е преведен от гръцки. Това го знаят специалистите. Но не, ние подбираме. Какво? Крум. Защо? Защото е атакувал Константинопол. Симеон. Защо? По същата причина.

Калин Янакиев: Вдигал шум край Босфора.

Георги Каприев: Калоян – по същата причина. Затова Симеон е велик цар, а великият цар Петър е никакъв цар. А той е може би най-добрият владетел в т.нар. Първо българско царство.

Калин Янакиев: Златният век на българската средновековна култура изглежда е при св. цар Петър.

Георги Каприев: Изцяло при него. Значи ние селектираме нещо. И какво селектираме? Ами това, за което Калин Янакиев говори преди малко – романтическата възхвала на мускула и на оръжието. Защото романтизмът, този, дето произвежда национализъм, той няма за какво толкова много да се хване. Той ще се хване за един език, който всички ние знаем, че е съчинен късно. Всички национални езици в цяла Европа – може би с изключение на френския в някакъв смисъл, но и той е бая посъчинен в ново време, за немския не ми се говори, за италианския въобще няма да говорим, а и за българския и т.н. – са съчинени късно. И затова са ми смешни тези спорове сега дали македонският език е български. Това са такива романтически щуротии. Докато всичко останало, което е всъщност темелът на Европа, а темелът на Европа е културен, бива от нашите националисти забравено. Но повечето от тях са неграмотни и исторически, и езиково. На тях им дай да дрънчат саби и да се забиват копия във вратите на Цариград, друго тях не ги интересува. Това е едно на квадрат романтическо схващане за Средновековието. Защото немските романтици, такива онакива, но са познавали Средновековието.

Владимир Градев: Това е някак разбираемо, като помислим, че за много от тези български историци световната история е епизод от българската история. Божидар Димитров също беше от тези историци, както и много други. Интересното и парадоксалното за мен е, че някои български историци дори решиха, че хан Тервел е св. Тривелий. Още по-парадоксалното днес е, че Висшият протестантският институт в България, въпреки факта, че Реформацията по принцип отрича института на светците, реши да се назове с името на св. Тривелий. Тоест в България продължава все още тази необходимост от измисляне, от създаване на въображаема история и на минало, което да подхранва сегашни идеологеми и идеологически интереси, винаги водено от разбирането, че ако не сме ние най-великите, най-първите, най-големите, то тогава въобще не сме съществували и въобще не си струва да се говори за нас. От друга страна, един от проблемите е, че сериозните историци добре знаят как действително стоят нещата, но в популярната култура шестват тъкмо тези гласове. Много често историята остава в плен на строги академични изследвания, които са недостъпни за широката публика.

Цочо Бояджиев: Имаше едно много симпатично френско издание на непристойната лирика на трубадурите, на тези шампиони на куртоазната любов. Мисля, че такава история на българското Средновековие е хубаво да бъде написана, защото например описанието на пратениците на цар Петър във византийския двор от Лиудпранд от Кремона никак не е ласкателно. Един от най-величаените български царе Калоян в писанието на Жофроа дьо Вилардуен е представен като човек, който обещава, че ще пощади града, а пуска куманите да го плячкосат и т.н.

Георги Каприев: И да одерат живи гърците в Пловдив. Между другото, като говорим за българските историци, искам да откроя една книга, която излезе напоследък и която на мен ми харесва. Това е книгата на Иван Илчев „Розата на Балканите“, в която авторът се отказва да следва идеологически модели. Напротив, той изобличава идеологически модели и ги разобличава, взимам повод от това, което каза Цочо Бояджиев, чрез история на всекидневието, доколкото имаме такава. Но все пак се оказва, че имаме достатъчно. И той бяга далеч от тези романтически представи. Аз даже си мисля, че ако нашите националисти случайно могат да четат и прочетат това, което той е написал за османския период, Иван Илчев ще има много сериозни проблеми с тях.

Цочо Бояджиев: Той поначало прави доста сериозни опити за разрушаване на тези идеологеми, които са залегнали дълбоко.

Калин Янакиев: Вижте, романтическата историография представя Средновековието по този начин и за времето си това е разбираемо. Това е епоха на утвърждаването на етническите новоевропейски нации. Въпросът е, че оттогава е минало много, много време. Ние вече сме в съвършено друга епоха, ние сме в епоха на глобализъм, както казват. Говорим за Европейски съединени щати, дали утопично, или не, няма никакво значение. У нас обаче образът на Средновековието, особено на българското Средновековие, остава в плен на този свръханахроничен според мен романтически дискурс. Това, което не се разбира, са всъщност приоритетите на една епоха. Приоритет за Средновековието не са националният суверенитет, независимостта, етническата нация и т.н. Веднага ще дам един пример, който винаги ме е удивлявал. Когато се говори за прословутото писмо на княз Борис до Рим и до Константинопол – останало ни е фактически сведение за това какво той е питал по отговора на папа Николай към него – обикновено се казва, че той е написал тия писма, за да осигури на Българската църква независимост. И въобще е написал до двамата предстоятели, за да разбере кой би дал автокефалия на току-що възникналата Българска църква. Това го знаят всички, които добре са си учили уроците по история в гимназията. Това е била целта на св. княз Борис. И никой никога не си прави труда да прочете. Навремето, когато се занимавах с издаването на тези отговори на папата до св. княз Борис, ми направи впечатление колко всъщност са въпросите, които касаят евентуалния статут на Българската църква – два, максимум три. А въпросите са 106. Във всички останали въпроси светият княз пита за култови неща, за неща, свързани с вероизповедта, свързани с духа, с промяната на бита, с християнизацията на населението. Два въпроса! И въпреки всичко, поради романтическия образ, разбира се, че светият княз не е имал никаква друга цел освен да осигури независимост на нашата църква, респективно суверенитет на българската държава, той бавно и постепенно се превръща в един Бисмарк на IX век, който се занимава с realpolitik, без въобще да е вярно това. Вижте как се променят идеологически приоритетите на Средновековието.

Георги Каприев: Работим с два фалшификата – с просвещенския фалшификат и, разбира се, с романтическия фалшификат. В България те действат и двата, но просвещенският е подведен под романтическия. Романтическият доминира, когато става дума за българската история, а когато случайно става дума за европейската история, започва да доминира просвещенският.

Калин Янакиев: Да, защото нямаме античност. 

Георги Каприев: Е, имаме, но не била наша. Та това е една особена шизофрения, от която всеки може да прави каквото си иска. А както можем лесно да се убедим, действително всеки прави каквото си иска. И всичко е с факти, нали. Два въпроса. Два, ама цели два.

Калин Янакиев: Ама не, той затова е задал цели 106 въпроса, за да пробута ония два. Това е целта. Откъде съдят за това, никога не ми е било ясно.

Владимир Градев: И тъй като вие се занимавате толкова активно със Средновековието, бих искал да ви попитам – какъв би могъл да е по-адекватният подход между тези Сцила и Харибда, които описа Калин Янакиев, между просветителския и романтичния модел? За какво ни е днес Средновековието, по какъв начин то би могло да говори в наши дни, без да е до такава степен жертва на идеологеми? Как може да подхранва съвременното мислене?

Цочо Бояджиев: Мисля, че първо, трябва да се успокоим. Тоест да погледнем на Средновековието като на една епоха от човешката история, не по-добра и не по-лоша от която и да било друга. Аз си спомням, че когато започна да излиза поредицата „Ариел“, в издателство „Народна култура“ я снабдиха с една кратка анотация, в която Средновековието беше представено по един сладникав начин – на смели рицари, прекрасни девици и т.н. Срещу този образ съветвам читателя да прочете „История на франките“ на Григорий от Тур, за да види какво е това толкова благородно и толкова прекрасно Средновековие. Средновековието ни е нужно, както всяка епоха от миналото, в неговата адекватност, във формите, в които се изразява животът и които много често са различни от нашите. Ние много трудно бихме могли да си представим – изхождайки от нашите саморазбиращи се очевидности – епоха, в която няма да бъде отречено съществуването на Бога. Тоест Бог ще бъде интерпретиран по различни еретически и всякакви начини, но никой освен безумеца, любимия на Георги Каприев безумец…

Георги Каприев: Да, който идва от псалмите…

Цочо Бояджиев: … не ще рече: „Няма Бог“. Та, отдалечавайки си към една различна от нас епоха, ние получаваме, така да се каже, перспектива да погледнем критично към нашата епоха и нейните смятани за самоочевидни неща.

Калин Янакиев: Да, и аз бих казал така. Първото методическо правило според мен в подхода към тази епоха е спокойствието. Защото Средновековието и до днес се използва, не по точно този романтически начин, но има много ревностни православни неофити да кажем, които повтарят, че Средновековието е абсолютно парадигматичната епоха, от която не можем да мръднем. Това е епохата на Светите отци и ние трябва да се научим да ги четем, да ги декламираме и толкоз. Нищо повече. Не бива повече да мислим, това е епохата на Светите отци. Тоест трябва някакво успокояване. В Средновековието има и мрак, има и светлина. Добре, обаче ако трябва да отговоря на въпроса на Владимир Градев какво собствено ни дава Средновековието, ще кажа така – Античността се е занимавала с метафизика, но Средновековието прави метафизиката най-дълбокия и базисен фундамент на мисълта на онези, които са образовани, макар те да са малко. Метафизическата епоха на европейската мисъл е Средновековието. Повечето от големите метафизически въпроси са зададени не в Античността, а през Средновековието. Опитите да се отговори на повечето от фундаменталните метафизически въпроси е направен през Средновековието. Метафизиката, която по времето на Платон и Аристотел е до голяма степен аристократична игра на ума, през Средновековието се превръща в базисния интерес на човешкия разум. Това, първо. Второ, Средновековието е епоха, която слага основите на християнската ни цивилизация. Това съвсем не означава, че през Средновековието всички си живели благочестиво за разлика от днешно време, когато всички живеят изключително грешно, че тогава е имало само аскетизъм, но не е имало еротика, че тогава не е имало зверства, а само куртоазна любов, жестове и тем подобни неща. Това не е така. Както всяка епоха и Средновековието е епоха с мрак и светлина. Ето така бих отговорил на въпросите на Владимир Градев.

Цочо Бояджиев: Още нещо искам да допълня, което струва ми се е важно с оглед на изключителността на Средновековието за нас, българите. Това е строгата методичност на мисълта, сериозното отношение към всички възможни проблеми. В Сумата на св. Тома от Аквино се разглеждат еднакво сериозно въпросът за триединството на Бога и въпросът…

Калин Янакиев: …кога душата навлиза в тялото, да кажем.

Цочо Бояджиев: И по-драстични примери има – доколко отделят Адам и Ева в земния рай. Дори този парадоксален въпрос е разглеждан по абсолютно същия методичен и сериозен начин като въпроса за триединството. Така че с оглед на култивирането на някаква дисциплина на мисълта Средновековието е изключително полезно – поне в нашите академични кръгове, където тази дисциплина не е чак толкова често срещана.

Георги Каприев: Да добавя още нещо. От една страна, Средновековието е нашето друго. От друга страна, тъкмо през Средновековието са сложени темелите, сложени са основните маркери на онова, което днес наричаме европейска култура, на онова, което днес наричаме Европа. Следователно аз ще се осмеля да твърдя, че Средновековието е границата на европейското, тя е разширяваща се граница. Докъде? Дотам, докъдето са нарушат няколко много основни принципа, положени тъкмо през Средновековието като светогледни, като начина, по който ние гледаме на себе си и на космоса. Така че Средновековието, докато има Европа, ще бъде нейният граничен коректив.

Калин Янакиев: Нека кажа и това. За разлика от етническата му стилизация, Средновековието е доста космополитична епоха, особено във високите си регистри. Всички знаем примера за Анселм от Аоста, град в Италия, който е Анселм Кентърбърийски архиепископ, а преди това пише основните си съчинения на нормандския бряг. Във всеки случай това е една епоха, в която по-специално духовният елит е бил изключително космополитен, той е бил поданик не на една или друга империя или кралство, а е бил поданик на Christianitas, което означава на християнското човечество. До голяма степен така е и на Изток. Вярно е, че и българи, и руснаци, и сърби теглим към себе си определени духовни писатели и пр., но е факт, че по онова време те съвсем спокойно са можели да работят във всяка една от тези територии на Pax Byzantina, на византийския свят, и да не виждат в това какъвто и да било проблем. Така че и това е нещо, което приближава Средновековието да една съвременна епоха.

Георги Каприев: По повод на споменатите от Калин Янакиев неофити, аз бих им препоръчал, понеже те много обичат Григорий Синаит, да погледнат неговата практика. Да погледнат неговия манастир в Парория – кой там се е образовал, как са се образовали и най-сетне какво са вършили, след като са се образовали, особено след смъртта на Григорий. Това са хората, които създават високата исихастка култура, това са двигателите и те са навсякъде, те са от всички етноси и накратко, никой не е питал за никакъв етнос, а са питали за християнската принадлежност, по онова време за православната християнска принадлежност, и нищо друго. Другото е талант, можене и дух. И толкоз. Така че с национализма тези работи много трудно могат да бъдат обвързани.

Цочо Бояджиев: В пътешественически разкази за поклоннически пътувания до Йерусалим се споменават нациите, които се включват в тях, но те се споменават като многообразието на един народ – хора, които са изравнени в ревността си към християнството и са събрани в Йерусалим.

–––––––––––––––––––––––––––––––

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), „Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано” (2020), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019). Години наред театрален наблюдател на вестник „Култура“ и вестник „К“.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, преподавал е и философия на религията в Нов български университет (до 2013 г.). Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017), „Приближавания“ (2019).

На главната страница: Земеделски календар от XIV век