„Изглежда леснотата на хлъзгането към суеверието се дължи на трудността човек да приеме, от една страна, че е свободен, от друга страна, че е фундаментално отговорен.“ Георги Каприев, Владимир Градев, Цочо Бояджиев, Калин Янакиев.
Георги Каприев: Уважаеми колеги, днес искам да ви предложа една тема, която може да ни отведе в най-различни посоки. Най-стегнатата, най-абстрактната дефиниция на суеверието е приписване на свръхприродни качества на хора или предмети. Сиреч суеверието може да се развива в религиозен контекст, може да се развива, разбира се, и в строго нерелигиозен контекст и дори в атеистичен контекст. Подсказвам само най-общите посоки, в които бихме могли да тръгнем. Предлагам ви днес да помислим за суеверието.
Владимир Градев: Допълвайки казаното от проф. Каприев, бих отбелязал значението на думата суеверие – суетна, напразна вяра. Тоест, говорейки за суеверието, може би трябва да видим по какъв начин то се отличава и какви са неговите отношения с това, което наричаме вяра в свръхестественото.
Калин Янакиев: Аз бих дал едно малко по-различно обяснение на суеверието. Ако трябва да търсим корена на най-разнообразните суеверия, може би ще трябва да кажем, че това е една базисна невяра в човешката свобода, в човешката личностност. Ние биваме ситуирани във суеверието и от суеверието като чисто природни обекти, върху които действат други природни обекти, или върху които ние действаме. Тоест в най-базисния смисъл на думата изглежда суеверието е невяра в човешката способност да въздейства на този свят и стилизирането на човека като обект на този свят, като възел на безлични сили. Веднага можем да се сетим за примери, които би трябвало да потвърдят нещо подобно – аз трябва да почукам три пъти и ще се случи еди какво си, тоест аз съм някаква безлична сила, действаща върху други безлични сили. Причинно-следствената връзка е изключително строга и е такава, каквато е присъща обикновено на неживото битие. Така че може би и това е един от корените на онова, за което предлагате днес да говорим.
Владимир Градев: Това е така до голяма степен, но когато някой почука три пъти, то е, защото тези сили, които действат върху него, не са съвсем безлични. Суеверният човек вижда тези сили като враждебни, като насочени срещу него. Интересно е да видим различните пластове на суеверието през етимологията на думата в някои европейски езици, например латинската дума superstitio, която преминава и в английската superstition, означава стоя над, вися над. Значи тези лоши сили стоят над тебе, висят над глава ти, те са свръхестествени, както каза проф. Каприев, но същевременно са конкретно насочени срещу теб и ти можеш да реагираш срещу тях по определен начин. От тази гледна точка бих казал, че в тези суеверия винаги има строго личен елемент.
Цочо Бояджиев: И все пак става дума обикновено за персонализирани природни сили. Добър пример за това е астрологията. В астрологията ние се отказваме от детерминираността си чрез свобода, каквато е детерминираността според християнската вяра, и делегираме на небесните тела способността да определят случващото се с нас. Случващото се с нас в глобален план, разбира се, в смисъл че ако бъдем родени при определена констелация, неизбежно за нас ще последва определен сюжет на развитие на живота ни. Но понякога детерминацията се отнася и до дребни неща като например това, че когато играете на карти, не трябва да заставате с гръб към луната, тъй като ще загубите играта.
Владимир Градев: Мисля, че при играта на карти и въобще при комарджиите освен астрологията съществуват и много други суеверия – трикове, амулети, жестове, сядания, които носят успех или неуспех. Но ти ни върна, и смятам вярно и оправдано, към големите дебати, които се водят през Ренесанса – например дебата между Марсилио Фичино и Джовани Пико дела Мирандола за мястото на астрологията и човешката свобода.
Георги Каприев: Да, специално Пико се опитва да ги съчетае.
Владимир Градев: Не, той е против, той отрича ролята на астрологията.
Георги Каприев: Да, но в Речта за достойнството на човека има и астрологически забележки. Аз искам друго да кажа, понеже стана дума за етимологията през латинския, в немския например е като в славянските езици – в Aberglauben това средновековно aber е свързано тъкмо със суетата, със суетното, с онова, което е покрай. Самата идея за суетата е нещо покрай или е по-скоро разтичане в различни посоки. Тоест не следване на единия, така да се каже посочения път („Аз съм пътят и истината…“), а разтичане, разбягване наляво и надясно и оттам разпад. Мисля, че и в славянската дума чуваме горе-долу същото. Моята идея е за тези разбягвания. Разбира се, че е персонално. Навремето ми се наложи да се занимавам малко повече с магия, тоест не да практикувам магия, а да прочета разни работи за магията. Там спокойно бихме могли да определим формулите като концентрат на суеверното, но не е действаща формулата на вещицата или на мага, ако не се спомене личното име на този, за когото се прави магията, и заедно с това на този, на когото се прави магията. Действително връзка между личности, но абсолютно съгласен съм с казаното досега – не през свободата, а тъкмо през детерминизма, през обвързването, през възела.
Калин Янакиев: Тогава не можем ли да се опитаме да направим някакви разграничения, защото влизат големи теми. Да кажем, голямата тема за съдбата, за фатума, от една страна. От друга страна, поне в началото на християнската епоха много от църковните отци и писатели приравняват езическото многобожие към суеверието. Все пак има някаква разлика, идеята за безличната съдба е едно, различните божества, които отговарят за различни природни сили и обикновено олицетворяват тези природни сили, обикновено не можем да приравним към суеверие от типа на това да си вържа червен конец или да почукам три пъти. Тоест някакво разграничение би трябвало да направим. Какво е суеверието? Разбира се, за авраамита, за единобожника суе-верно е, напразно е да вярваш и в многото богове на езическия пантеон, и в съдбата.
Георги Каприев: Да, но едно е да почиташ Афродита, друго е да ходиш в определен час от деня да докосваш сандала или някакви други телесни части, защото това непременно ще ангажира с теб. Второто е суеверието.
Владимир Градев: Да, но докосването на сандала, примерно, атеистът, невярващият ще го отнесе към докосването на мощите на светците. Той веднага ще каже – много изследвания има за това, – че култовите места са същите, ритуалите са същите, хората ходят със същата потребност за плодовитост, против болести и т.н. И няма да направи разлика между суеверието и вярата.
Калин Янакиев: Трябва да се прави такава разлика и аз предлагам да се опитаме да я направим, да хванем къде е разликата. Защото да, действително така изглежда на атеиста, гледащ отвън, че докосването или целуването на мощите на светеца е абсолютно същото като докосването на сандала на Афродита. И той ще бъде прав, защото немалко от тези, които ходят да докосват или да целуват мощите, общо взето са мотивирани по същия начин, както онези, които докосват сандала на Афродита. Те сами не си дават сметка, че според базисния догмат за иконопочитанието онази слава, която се отдава на образа, отива към първообраза. По подобен или най-малкото аналогичен начин е със светите мощи, защото ние не отдаваме почит на самата тази вещ, а на светеца.
Владимир Градев: Ще дам един пример, който може би ще ни позволи да направим разграничението. Може би сте прочели, че в момента в Рим се провежда специален Синод на Католическата църква за съдбата на Амазония (от 6 до 27 октомври 2019 г., Б.ред.). Кое в този случай е свързано с нашата тема? Синодът бе съпроводен от християнска религиозна процесия, в която, от уважение към индианците, бяха включени четири статуи на Пачамама, голямата богиня на Амазония, почитана от много индиански племена. В пресата се появиха снимки как двама епископи носят статуите на Пачамама. След това тези статуи са оставени в олтара на една от римските църкви край река Тибър. Преди няколко дни някой влязъл през нощта в църквата, взел четирите статуи и ги изхвърлил като идолопоклоннически в реката. Това действие е съпроводено от съответния екзорсистки ритуал за прогонване на идолите. И ето, тук ние бихме могли да си зададем въпроса кой постъпва суеверно – тези, които са допуснали участието на индианските статуи в християнската религиозна процесия, или напротив, онези, които от стремеж към пуризъм, заявен като борба срещу идолопоклонството и суеверието, са хвърлили статуите в реката със съответния християнски ритуал.
Георги Каприев: Или и двете групи?
Владимир Градев: Или и двете групи. Бихме могли да използваме този пример за прокарването на въпросните разграничения.
Георги Каприев: Извинявайте, но християнството във всичките му форми и деноминации е пропито от суеверия в своите всекидневни практики, пропито е от суеверните практики на един или друг свещеник, на един или друг епископ. Ние можем с часове да говорим за това. Мога да дам пример – през 2000 г. кръщавах едно дете в Гърция, в „Осиос Лукас“. Тогавашен митрополит на Тива и Левадия бе сегашният Атински архиепископ Йероним. Аз съм кръстникът, кръщенето върви и в един момент митрополитът ми казва на ухото: „Не се стряскай, сега ще ти вземат сакото и ще ти навият ръкавите“. И докато се обърна, ми взеха сакото, навиха ми ръкавите на ризата, сипаха ми зехтин и ми казват: „Мажи детето“. Аз леко се зачудих, мазнах го леко, но не, скандал, трябва обилно, обилно да бъде намазано. Питам митрополита: „Какво е това?“, той ми казва: „Суеверие, действай“. И аз действах по суеверието. След това го питах какво означава това, а той ми каза: „Ами да е като намазан пехливанин, да не може да го хване дяволът“. Виждате как суеверието е натикано в тайнството. И ние можем сигурно много дълго да говорим за такива работи. Но не е въпросът в примерите, въпросът е в техния анализ.
Цочо Бояджиев: Има някакъв shortcut, някакъв пряк път към суеверието, тъй като много от суеверните практики и вярвания са базирани на неща, които би споделил всеки човек. Ще дам пример с астрологията, логиката на обяснението там е, че по-силните тела въздействат върху по-слабите. Небесните тела са по-силни, тъй като са устойчиви, постоянни, неизменни, движещи се по неизменни орбити, и те следователно ще въздействат върху нашите тела. Затова и критиците на астрологията през Средновековието обръщат внимание върху това, че ако и да е възможно детерминиране на някакви наши жизнени нагласи, то това не се отнася до душата, която е мястото на свободата, на свободния избор. И тогава ще се опитат да тушират суеверните вярвания с принципа, че звездите управляват нас, но Бог управлява звездите.
Владимир Градев: И като казват, че звездите предпоставят, но не предопределят. От друга страна, астрологията си е наука до XVII в. Тя изчезва като наука едва след епохата на Галилей и Нютон. До XVII в. римският папа има официален астролог.
Георги Каприев: Галилей е астролог.
Владимир Градев: Да, дори Нютон се занимава с тези науки, Тихо Брахе също, както и мнозина други. До епохата на Просвещението има катедри по астрология, има и официален астролог на папата. В началото йезуитите също не са срещу Галилей, те създават собствена астрономическа лаборатория. Малцина са онези, които са отричали всякакво влияние. Това отново поставя въпроса за критериите. Тогава те са обяснявали, че такава е Божията воля и че зад звездите има ангел, който ги движи.
Калин Янакиев: В края на краищата изглежда леснотата на хлъзгането към суеверието се дължи на трудността човек да приеме, от една страна, че е свободен, от друга страна, че е фундаментално отговорен. Защото той, разбира се, е свободен, но той и отговаря пред Онзи, Който му е дал свободата, пред неговия Създател. Това е трудна ситуация. Трудно е да се удържиш в ситуацията, в която си поставен пред риска с твоята свобода да произведеш добро или зло. Поставен си пред невероятната отговорност с тази си свобода да дадеш достоен, или да не дадеш достоен отговор на своя Създател. Поради тази причина е много по-лесно да овъншностиш отношенията, да обективираш напълно себе си, собствено да обективираш и божествената сила и да представиш тяхното взаимоотношение като отношение между безлични тела, като тела, които активират и ре-агират и в които няма каквото и да било друго освен тези безлични акция и ре-акция. Например аз мисля поначало, че базисните изкушения пред християнския възглед и изглежда пред авраамичния възглед изобщо са тези две – едното е законничеството, фарисейството, за което предупреждава Христос, скриването зад една съвкупност от правила и пълното обезличаване зад нея. От друга страна, тази езическа религиозност, която трябва да признаем най-лесно се спуска към суеверия, тоест тази обективация на човека, обективация въобще на личностния свят, който е сложен, травматичен, отговорен и т.н. Колко е лесно всъщност, отиваш, докосваш нещо, изпълнил си следователно, причинил си действието, очакваш автоматично неговото следствие. Не си го направил, идва друго следствие. Толкоз, край, няма какво да се тормозиш, няма травматизъм.
Владимир Градев: Като човешки механизъм това е в някаква степен нормално и естествено, защото тези практики дават сигурност в един същностно несигурен свят, те намаляват тревожността у много хора. Свеждането на религията до такъв вид практики обаче ще даде основание например на Фройд да вижда в нея единствено натраплива невроза, която религиозните ритуали успокояват по един или друг начин. Ние знаем, че в това има определена истина, но е важно да направим разграничение и да покажем, че в действителност религията не е просто и единствено това. В същото време трябва да си дадем сметка, че неразбирането на човешката природа и слабост, както е в примера с Амазония, може понякога да доведе до абсолютната крайност, какъвто е случаят с някои секти на Протестантската реформация, която се стреми тъкмо да изчисти религиозния живот и религиозната практика от всички суеверия, от всички празни неща. Заедно с това обаче виждаме, че в тези си опити тя пропуска в някаква степен самата същност на вярата. Ако се върна към този актуален момент с изхвърлянето на т.нар. идоли в реката, ясно е, че в самото християнство, в самото Евангелие няма да открием някакъв жест на Христос, насочен против някой чужд идол. Откриваме единствено прогонване на търговците от храма. Той проповядва в Самария, говори със самарянката, отива при другите и ги приема. Това е една от причините да бъде преследван от фарисеите и да влиза непрестанно в конфликти. Няма такава натрапливост за чистота-нечистота.
Калин Янакиев: Този пример с Амазония мен леко ме смущава. От една страна, тук става дума за някаква църковна дипломация и демонстрация на веротърпимост. Вкарването на тези статуи, които индианците смятат за божества, трябва да призная е проява на малко по-голям либерализъм, отколкото бих могъл да приема, защото все пак те влизат в свещено пространство. Какво е посланието на това нещо, какво казваме ние с това? Уважаваме вярата на тези хора. Все пак християнството е някак длъжно да проповядва, че няма друг, освен Бога, Който е казал: „Аз съм, Който съм“. От друга страна, разбира се, тези, които са извършили акта, изглежда вярват действително, че в тези статуи има някакви демони и следователно почти ги обожествяват, макар и в негативния смисъл на думата. Да, те са отрицателно свещени, те имат някаква демоническа сила и затова трябва да ги изхвърлим. Както обикновено суеверията са преплетени.
Георги Каприев: Аз искам да се върна малко назад. Струва ми се, че във всяко социално течение, в което се проявява и съществува ритуал, непременно се появяват и форми на суеверие. Аз имам в главата си в момента не църковните ритуали, за тях мога да говоря дълго. Колко пъти си се поклонил е много по-важно от това дали си се причастил. Дали си опрял устни или не знам какво до иконата е много по-важно от това дали си се поклонил на иконата и то не на иконата, а чрез нея на Някого, а именно на Бога. И прочее, и прочее, ние ги знаем тези работи и можем да ги множим. Но през главата ми преди малко минаха комунистическите публични ритуали. Там също беше пълно със суеверия. И даже не ме интересува тяхното изповедание, тяхната вяра, спрямо нея те също биваха суеверни, но и суеверни в най-общия смисъл на думата. Тялото на вожда, да започнем оттам, мъкненето на огромни портрети по време на тези манифестации, тези специални икони и хоругви. Типовете ритуални жестове, ритуални формули, те също биваха изпълвани със суеверие. Изглежда всяка форма на ритуал дори когато той е необходим, както е да речем в църквата, като че ли отприщва върху себе си наслагването на суеверна тиня.
Калин Янакиев: Така е, обаче трябва да признаем, че ритуалът и суеверието все пак трябва да бъдат разграничени. Комунистическите ритуали имаха и дисциплиниращо значение, и имаха значението на демонстриране на лоялност. При комунизма има едно особено двумислие, едно двоемислие. Онези, които извършваха тези ритуали, носеха портретите и т.н., отиваха, покланяха се на телата на вождовете и, разбира се, дълбоко в себе си, а дори и на повърхността въобще не вярваха, че това има някакво значение. Друго обаче, освен много важното значение, е демонстриране на лоялност. Тоест тебе те принуждават да извършваш определени ритуали, за да демонстрираш лоялност. А суеверието е малко по-различно. Там ритуалът трябва наистина да се извърши, за да се постигне необходимия ефект, било то предпазен, било то причиняващ.
Владимир Градев: Още Цицерон, когато говори за ритуала – естествено за неговото римско мислене въпросът за вярата не съществува, той се появява с християнството – казва, че ритуалът е заставане по определен начин и на определена дистанция в отношение с божеството. Това е съществено и важно и може да се отнесе към всички религиозни практики. Според Цицерон суеверни, в смисъла на superstitio, са тези, които прекаляват, защото вместо да извършат веднъж ритуала и жертвоприношението, за да се върнат например техните мъже от корабоплаване, по цял ден стоят, молят се на Бога, плачат и му досаждат да върне мъжете им от морето. Той казва, че суеверни са онези хора, които извършват прекомерно много ритуали. Тук веднага се сещаме за людете, които щом влязат в храма, ще запалят седем свещи пред лявата икона, седем свещи пред дясната икона, ще извършат определен брой поклони, но няма да вникнат в самия смисъл на богослужението и литургията. И тъкмо затова са суеверни, защото този смисъл не ги интересува. За тях е важно и съществено да влязат в собственото си отношение – целуването на иконата и т.н.
Цочо Бояджиев: Трябва да отбележим и това, че такова вникване в смисъла на вярата е много трудно за население, което е слабо образовано. И тъкмо поради това църковните ритуали съдържат елементи на суеверни практики. Екзорсистките формули са много често по съдържание заклинания – примерно на болестта. Чрез тази молитва, чрез тази екзорсистка формула се цели прогонване на враждебната природна сила от болния.
Владимир Градев: Преди няколко години във Варна, където имам наблюдения, особено по времето на покойния митрополит Кирил, всички църкви възпроизвеждаха Киприяновата молитва, която бе тарифирана и обявена на няколко езика, за да привлича хората. Разбира се, подобни практики несъмнено граничат със суеверието.
Георги Каприев: Искам да се закача за пряката връзка между неграмотност и суеверие, между ниска образованост, включително богословска, и суеверие. Един пример, той е фантастичен. В Кукленския манастир, който се намира близо до Пловдив, има извор, чиято вода е целебна и помага особено при нервни разстройства. В преддверието на църквата, още в отоманско време мисля, са сложили едни железа и пранги, защото по най-суеверен начин са връзвали психично болните, къпели са ги и са ги оставяли да пренощуват в това преддверие. Това само по себе си е суеверие. И сега внимавайте, какво става по-нататък. В днешно време никого не връзват в тази църква, но вярващите ходят, кръстят се и се покланят на тези пранги и някои от тях дори забравят да влязат в храма. Ето това е истинско суеверие.
Калин Янакиев: Добре де, нека да кажа нещо такова. Чувам един глас на възразяващ редови вярващ, който ще каже: „Много искате от нас вие, интелектуалните християни. Добре, ние не можем да вникнем във всички тия богословски тънкости, които вие знаете и за които не сте си направили и труда да ни научите, пък и изглежда не можете да ни научите, защото не всекиму е дадено. Ето затова – ще каже той – ние скромните вярващи правим това, което знаем, което сме научили. Три пъти се кръстиш, поклон, още веднъж се кръстиш, правиш това, пипаш там, палиш седем свещи, навиваш ги и тъй нататък… Това можем ние“. Какво ще отговорим на този човек, в какво ще го упрекнем? Ще му кажем: А, не, върви прочети книгите и се образовай. Не е реалистично. Да му кажем, ако е католик, да прочете Сума на теологията на Тома от Аквино е излишно. Или ако е православен, може би да му кажем да прочете тримата кападокийци и св. Йоан Дамаскин? Няма да го направи, а и не би могъл. Какво бихме могли да му кажем обаче? Какво е разграничението между вярата и суеверието? Ще му кажем така: Да, не искаме от теб да знаеш всичко. Но искаме от теб да не заменяш вярата с определени магически действия. По-добре въздъхни и кажи: „Вярвам, Господи, помогни на моето неверие, защото съм слаб във вярата, не разбирам много ясно какво искаш от мен, Господи, но вярвам, че ти знаеш най-доброто“, и бъди спокоен. Не се опитвай да компенсираш слабостта на вярата си, неяснотата на мотивировката си. Това да му кажем, защото този човек очевидно е вярващ. След като идва, завива тия свещи и се покланя, значи има някаква потребност от вяра. Само че тази негова потребност от вяра не е смирена и не признава своята слабост, своята необразованост. Не може ли чисто и просто да му кажем: Бъди спокоен, драги, ако не вярваш достатъчно. И учените, трябва да знаеш, не винаги вярват достатъчно. Въздъхни и кажи: „Вярвам поне, че можеш да помогнеш на моето неверие, вярвам, че макар и да не вярвам, все пак имам някаква потребност и Ти имаш грижа за мен“. И бъди спокоен, най-вече бъди спокоен, не се опитвай да компенсираш тази слабост, тази необразованост с някакви движения, с някакви дисциплини, защото това бавно и постепенно те отвежда до невроза. Защото това си е невроза и тук Фройд е напълно прав.
Георги Каприев: Само че обикновено е тъкмо обратното, тъкмо подобни хора са горделиви до агресивност и изискват императивно от по-малко суеверните изпълняването на тези ритуали. Иначе какъв християнин си ти, ти си никакъв християнин!
Калин Янакиев: Не, ти си интелектуален християнин. Горделиви са, да, точно така е.
Владимир Градев: В Евангелието Иисус дълго спори с фарисеите. Това, което бихме могли да кажем на обикновения човек, който не е горделив, но извършва тези жестове – например вдовицата, възрастната жена, младото момиче, – е преди всичко да запази вярата си и да знае, че Бог е добър и го обича. В суеверния човек я няма тази вяра. Бихме могли да му кажем, че Бог знае по-добре от него от какво той има нужда. Мисля, че това е достатъчно. След това можем да го оставим на неговите практики. Реално погледнато борбата с неврозата не е богословско усилие.
Калин Янакиев: Но така или иначе трябва все пак да знаят, че някои от тези неща не могат да бъдат вписани в църковното християнство, защото са обективация на вярата.
Владимир Градев: Да, и защото не са въпрос на вяра. По този повод се сещам за големия физик Хайзенберг – един ден в неговата хижа в планината дошли гости и видели, че над вратата, както в повечето алпийски домове, има подкова. Попитали го: „Възможно ли е модерен физик като теб да държи подкова над вратата си, нима вярваш, че от това ще последва някакъв добър ефект?“. Той отговорил: „Не, не вярвам, но ми казаха, че и да не вярваш, пак помага“.
Георги Каприев: Между другото, това ме подсеща, че ние не казахме нито една дума за онова, което Ясперс нарича научно суеверие. Става дума за суеверното доверие в техническите науки, в науките, движещи техническия прогрес. Това е също суеверие, но, разбира се, то не е религиозно, то е друго.
Цочо Бояджиев: Това суеверие е спиране на разсъждението, така да се каже, на едно стъпало по-ниско. Тоест намирането на някакви леми и някакви изходни положения, които сами по себе си не са аргументирани, приемат се на доверие и обяснението на случващото се идва оттук. А ние като философи все пак би трябвало да зададем въпроса за първото начало.
Владимир Градев: Ние лесно можем да го зададем, но наскоро имах възможност да се запозная – като научен ръководител на едно изследване – с практиката да се лее куршум. Това, което ме учуди в тази практика и за което не си давах сметка до този момент, бе, че де факто родителите на всички студенти са ходили да им леят куршум в един или друг момент от тяхната младост или детство. Тоест тези практики в нашето общество са устойчиви и се практикуват.
Цочо Бояджиев: Това е естественият стремеж да си осигуриш помощници, да си осигуриш институции, които да се грижат за тебе. Важно е те да бъдат обозрими, така да се каже, да не бъдат трансцендентни дотолкова, че да изискват някакво специално интелектуално усилие.
Калин Янакиев: В процеса на нашия разговор аз все пак продължавам да се тревожа от това – суеверието е лесно да бъде осъдено, особено от интелигенти, каквито сме ние. Трябва да се опитаме да го проблематизираме обаче. Суеверните хора не са хора, които съвсем не вярват. Напротив, те са хора, които вярват. Но какъв е дефицитът собствено на тяхната вяра? Защо се изразява в неща, които на нас ни се струват смешни? Защо това е особена вяра и невяра? Защото аз съм убеден, че особено тези, които извършват суеверията вътре в храма, които навиват свещите и правят точно определен вид поклони, едновременно вярват и не вярват. Те имат някаква потребност от вяра, която ги е довела в църквата, вършат определени неща, за които ако попиташ сериозно: абе, ти вярваш ли, че ако навиеш свещите, ще стане така, той ще каже: не вярвам, но така съм чул, така знам, така е. Значи това е много парадоксална вяра и невяра едновременно, която присъства в суеверието и която храни някаква дълбока потребност. И въпросът е как да бъде изцелена тя. Това, разбира се, не е наш проблем, защото ние не сме свещеници, но свещениците трябва да могат да отговарят на тези въпроси.
Владимир Градев: Тук има два големи въпроса. От една страна, много от тези хора вярват в свръхестествени сили и смятат, че ако не навият свещите по определен начин или не запалят седем свещи, ще им се случи нещо лошо. Това е основният страх, който трябва да бъде прогонен. От тази гледна точка има по-скоро едно неусещане със сърцето, че Бог е любов, че Бог ги обича и че това е същественото, това е голямото послание на християнството. Върху това именно трябва да работят свещениците. От друга страна, заклеймяването на всички екзорцизми, както е например в протестантството, пропуска съществения момент за реалното наличие на злото и за реалното наличие – нещо, в което се вярва в Католическата и в Православната църква – на определена свещена сила, която притежава свещеникът.
Цочо Бояджиев: Изпускаме един фактор, който според мен трябва да бъде тематизиран – силата на традицията. Аз приемам от моите предци определен начин на поведение, а това е значимо за мен самия и има сериозна аргументативна сила.
Владимир Градев: Силата на традицията, разбира се, но тя е силна и не е суеверна, когато я запазим жива и когато я обменяме.
Калин Янакиев: Ще ви дам пример от историята на Руската църква. След края на Византия и оттеглянето на константинополското духовенство Русия изпада в много дълга религиозна криза. Там традицията се носи от родово предаваното свещенство и всъщност се носи точно като мъртво съкровище, без да се разбира какво това представлява. Баща ми ме е научил, аз уча моя син, той учи неговия син и така постепенно тази традиция кристализира в някакви неща, които после, когато избухва старообрядството, се оказват чисти суеверия. Да кажем, че баща ни и дядо ни са ни учили, че в църковните процесии трябва да се ходи по часовниковата стрелка, а не както онези, учените, дошли от Византия и от Украйна, които ни казват, че трябва да се ходи обратно. И от това произтича страшен конфликт, това е едно от нещата, които разделят реформаторите на руската църковност от старообрядците. Или пък без да искат, понеже помнят наизуст, пренасят от горния член на Символа на вярата в долния член, където се говори за Светия Дух, определението истинен: И в Духа Святаго, Господа истиннаго и животворящаго… Това истиннаго е взето от горния член, който се отнася за Сина. Реформаторите казват: не бива да го казвате повече, оригиналният Символ на вярата е друг, и от това произтича разкол. После – дедите ни се кръстиха с т.нар. двупръстие, другите се кръстят с трипръстие. Ето че традицията може да доведе и до такива неща. Ще ви кажа един пример от днешната църковна практика. Абсолютно погрешно, дошло от традицията схващане е, че свещеникът чете евхаристийната молитва секретно. В древните книги е написано, че той чете молитвата тайно, μυστικός, в смисъл, че тази молитва е таѝнствена. Това обаче е възприето преди много, много време като: чете я тайно, секретно, шепне я. Поради тази причина до ден днешен свещеникът чете евхаристийните молитви, без да ги чува народът, и накрая само произнася едни възгласи, от които народът нищо не разбира, защото през цялото време е пял хорът и изведнъж се чува някакъв възглас, който няма връзка с нищо. Преодоляването на това собствено църковно суеверие е изключително сложно, то среща много силна съпротива. Обясняваш му: не е така, това означава таѝнствена, а не секретна молитва. Не, тука така е написано, мен така са ме учили и край.
Георги Каприев: Има купища такива работи. Помислете за битката за календара например. Никъде нищо не е казано за календара, календарът е конвенция. За сметка на това има мъченици в името на календара, например в Румъния. Те са канонизирани.
Калин Янакиев: Да, така е, горе има някакво небесно счетоводство. Честваш светецът 14 дни по-късно, значи просто го обиждаш. Или както беше навремето с определени мании, които се разпространяваха. На личните карти щяло да бъде гравирано числото 666, което е числото на антихриста. И ако ти вземеш тази карта, какво, ставаш пленник на антихриста? Толкова ли е глупав антихристът, че ще те хване с нещо, което ти дори не подозираш?
Владимир Градев: Ето това липсва на суеверния човек, че вярата е преди всичко доверие в Бога.
Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура.
Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).
Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019).
Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017), „Приближавания“ (2019).
