0
4830

Човешкото пространство

„Антропологичното пространство е центробежно и центростремително, то предполага дихотомията на дом и хоризонт, на тук и отвъд.“ Калин Янакиев, Владимир Градев, Цочо Бояджиев, Георги Каприев.

Калин Янакиев: Колеги, днес реших да предложа една тема, която е и свързана, и не е дотам свързана с онова, което говорихме миналия път за чуждата земя – темата за човешкото пространство. Би трябвало да се съгласите, че антропологичното пространство не е идентично с физическото пространство. Физическото пространство се простира безразлично, без да има някакъв център, само условно ние можем да изберем някаква точка, от която да го разглеждаме. Но антропологичното пространство има свой център, то е винаги центростремително и центробежно. Човешкото пространство е пространство, което се развърта, развъртява се, разбягва се от покрива, от онова място, което може да се изрази с един корен, който може да значи само с определена представка или с определено окончание: коренът ют – уют, приют, приютен съм, приютявам се, руската дума ютиться означава гуша се. Тоест антропологичното пространство винаги тръгва от някакъв ют, от някакъв съществен център. То тръгва от него, от него се разпростира, разбягва се, развъртява се, но същевременно е и центростремително – то се прибира, то отново се приютява в себе си. Тези неща са неотмислими от човешкото пространство и мисля, че бихме могли да размислим по отношение на тях. Да не говорим, разбира се, че това центростремително и центробежно устроено антропологично пространство предполага дихотомията на дом и хоризонт, на тук и отвъд, като отвъд е и метафизически топос. И всички тези думи, които сега споменах, са свързани с пространствата именно на човека, а не с физическото пространство.

Цочо Бояджиев: Трябва да кажем, че в определени култури отсъства Нютоновото понятие за пространство – пространството като безразлично, изоморфно вместилище на нещата. Пространството се разглежда като ансамбъл от места, които имат някакъв епитет, те могат да бъдат сакрални или профанни, защитени или незащитени, открити или закрити и т.н. Така че такъв тип мислене на пространството, който кореспондира с онова, което Калин Янакиев каза, характеризира и определени култури.

Георги Каприев: Ще продължа с нагласяването на фокуса. Действително това Нютоново пространство е сравнителна новост в европейската култура, една новост, която отпада под натиска не само на квантовата механика, но и на начина на съществуване и живеене днес. Бих искал да избягаме от друга една редукция, Декартовата редукция на res cogitans и res extensa, мислещия предмет и протяжния предмет, които, видите ли, се противопоставят радикално. Човек бил и едното, и другото, ама срещата между тях била не знам си къде в хипофизната жлеза. Това ми се вижда, първо, крайно несериозно и, второ, невярно. И когато говорим за тези външни пространства на човека, където той намира уют, нека си спомним, че Августиновото говорене за времето като иманентна характеристика на човека предполага подобно мислене и за пространството – пространството като иманентната характеристика на човека, като неговите иманентни измерения, с които той присъства в тези сакрални или несакрални, уютни или неуютни, чужди, плашещи или радващи външни пространства.

Владимир Градев: Пространството, за което говори съвременната физика, включително съвременната квантова физика, е в някаква степен безразлично към човека, то ни се струва еднородно, има единствено количествени характеристики и бива описвано от една или друга геометрия. Бих го противопоставил на мястото, което заемаме в света и което е качествено определено. То се определя не само центростремително и центробежно спрямо един-единствен център, то се определя според различните полюси на привличане и отблъскване, според местата, от които се отдалечаваме или към които се стремим, тоест от различните траектории, които сами прокарваме или ни задължават да прокарваме, но които не са ни безразлични, с които искаме да постигнем едни или други наши цели и в които се чувстваме в една или друга степен добре или зле. Въпреки цялата съвременна физика това пространство зависи и до ден днешен преди всичко от положението на собственото ни тяло. Говорейки за пространството, струва ми се никога не можем да избегнем положението и движението на нашето тяло и посоките, които то задава – ляво, дясно, горе, долу и т.н.

Калин Янакиев: Ще се върна отново към това парадигматично нещо, с което започнах. Езиковедите казват, че коренът ют е от латински произход и означава нещо покрито, нещо, което е под покрив. То е по някакъв начин много дълбинно успоредено и с денонощното време. Ако си спомните великия 103-и псалм на вечернята, в него се говори за това, че вечерта хората се прибират по домовете си, а пространството остава на големите и малки животни. Утринта, напротив, е центробежна, тогава човек тръгва по всяка своя работа до вечерта, а животните се прибират. В самия акт на творението има една много особена ритмика, която, разбира се, се обяснява по друг начин, но аз ще си послужа с нея. Бог създава света и в първия ден на света биде вечер, биде утро. Сякаш светът е притаен, приютен в Божия замисъл, във вечерта, в мрака и оттам се изявява, раз-простира се в пространството във всеки негов творчески акт. Не е казано биде утро, биде вечер, а биде вечер, биде утро, ден един, ден втори, ден трети и т.н. Времето е успоредено с тази антропология на пространството, при което вечерта е времето на приютяването, на центростремителността, на центъра, от който пък на утринта, при създаването на светлината, светът тръгва навън, раз-простира се и т.н. Може би не се изразих съвсем правилно, да, знам, че Нютоновото пространство е сравнително нов конструкт, но по-скоро искам да кажа това, което каза и Владимир Градев – физическото пространство е безразлично към нас, ние обаче придаваме различна диференция вътре в това пространство и то вече не е безразлично, то има ют, има център, има разпростиране, има различни топоси, точки, които са съотнесени с нашето тяло, с нашите цели, с нашите треактории. Следователно има какво да се мисли за пространството на човека, което е толкова различно спрямо онова нямо, разпростиращо, безразлично към нас и безразлично вместващо ни в себе си физическо пространство.

Цочо Бояджиев: Диференциациите на различните топоси стават много по-ясни и по-ярки, когато са качествени. Когато например отдалечеността не е броят на километрите от един град до друг, а е някаква качествена характеристика на другото, спрямо онова, което смятаме за нормално и в което сме центрирани ние самите. Например ако разпозная и нарека далечен един град, който отстои на 35 км от София, но е в някаква периферия, да речем Брезник, аз мога да го нарека далечен тъкмо защото по някакви качествени характеристики той се отличава от онзи град, в който пребивавам и който смятам за носител на нормата на човешкото съществуване.

Георги Каприев: Като говорим за норма на човешкото съществуване, ми се струва необходимо да изброим различните измерения на човешкото, с които то влиза в различни пространства. Затова се накарах преди малко на Декарт, защото имаме – и това е стара история в европейската култура, сигурно тръгва още от XII век – едно разпадане и то ценностно натоварено разпадане между разумната и интелектуалната част на човека, между неговата телесна и емоционална част. Впрочем това е дебат, проведен още през V век в източното християнство, в частност в Египет и Палестина, когато се появяват Евагриевите постулати за т. нар. умствена молитва, сиреч концентрирайки се в своя интелект и в своя ум, изчиствайки всичко останало от себе си, аз някак си ще позная пълноценно Бога. И тъкмо съратниците, учениците, че и учителите на Евагрий се опълчват срещу тезите му и умствената молитва се превръща в сърдечна молитва, като сърцето се тълкува по един особен начин, сърцето според едно от определенията е първият разумен орган в тялото. Значи ето ги различните измерения на човека, макар и обединени и координирани в това сърце – да, имаме интелекта, да, имаме разума, като умът и разумът не са едно и също, да, имаме своите емоции, разбира се, има го и верското измерение, има го и телесното измерение, и както казва Григорий Палама, всички енергии в човека, естествени или свръхестествени, се излъчват от тялото. И изведнъж се оказва, че това тяло, този координатор носи някак си всички тези измерения и ги излъчва, те включват не само обемното, триизмерното на това тяло, а и другите измерения и затова, когато говорим за човешкото, говорим за живо тяло или дори за умно тяло. С всички тези измерения ние тръгваме към пространствата и това води до тяхното оценностяване. Мисля, че някъде в тази посока трябва да видим какви са типовете оценностявания, типовете усвоявания на тия пространства, експанзията в тях.

Владимир Градев: Калин Янакиев спомена, че не само нашето тяло задава нашите параметри в пространството. Това е така, но тъй или иначе характерно за съвременното западно общество е, че в една или друга степен ние сме центъра на това пространство, ние го определяме спрямо себе си и спрямо собствените ни полюси. Това, което нашата култура е загубила в някаква степен, е фактът, че вече нямаме онези стабилни външни ориентири, които ни се задават при конструирането на пространството с ясното разграничение между свещено и профанно. Ние нямаме такива ясни ориентири, които са не толкова ситуирани в пространството, колкото самите те ситуират пространството и така да се каже го опространствяват. Докато някои други религии са ги запазили съвършено ясно – и до ден-днешен съзнанието и поведението в пространството на мюсюлманина се характеризира в една или друга степен от един ясен и видим ориентир, какъвто е Мека.

Калин Янакиев: Да, обаче и в нашата култура съществува това особено пространствено измерение отвъд, което не е място в пространството и същевременно изразява нещо пространствено. Отвъдното, което е неотделимо от човешкото преживяване на пространството, не е в нашето пространство. Отвъдното е истински отвъдно и същевременно се изразява с пространствен термин. Заслужава си да бъде помислено за това отвъд като конституент на човешкото преживяване на пространството.

Владимир Градев: Но сякаш ние самите търсим това отвъдно и това движение по вертикала, без да го намираме за дадено в културата и религията по ясен и безспорен за съвременния човек начин.

Калин Янакиев: Християнството все пак се прощава с юдаисткия топос Йерусалим като свещеното място. Нашият Йерусалим е отвъд, той идва тук от отвъд или ние ще отидем отвъд, но вече не е топос на земята.

Цочо Бояджиев: И все пак има една особена болезненост, защото Йерусалим, където са се разиграли решаващите събития от сакралната история, е наистина пъпът на земята, който обаче е извън територията на Европа, извън територията на християнския свят. Тази ексцентричност поражда много проблеми, защото е естествено да се търси компенсаторен център, примерно Рим. Но вглеждането в Рим показва, че той е център, който има много силна тенденция към периферизиране – да вземем това, че папите не винаги са в Рим, някои дори не са влизали в Рим.

Владимир Градев: Но се казва: Ubi papa, ibi Roma (където е папата, там е Рим).

Цочо Бояджиев: Да, но подвижният папа, папата, който е ту тук, ту там.

Калин Янакиев: Отвъд си има топос в християнството и това е всеки олтар. Всеки олтар е мястото, където се извършва пресъществяването на Светите дарове, и, така да се каже, тук е там, небето е дошло тук, а тук се е качило на небето.

Владимир Градев: Действително това, което характеризира католическата култура, е все пак фактът, че папата е в Рим и благославя urbi et orbi, към града и към света, задава посоките на света. В една или друга степен католикът гледа към папата, в традиционните ориентири той гледа към Рим.

Георги Каприев: Не искам да прозвучи като критика към католическата доктрина това, което ще кажа, но ми идва наум, че когато жените отиват да потърсят Христос в гроба, им се казва: Какво търсите, Той не е тук, защо Го търсите тук? Това тук е много проблемно от християнска гледна точка. То става двойно по-проблемно, ако се върнем назад и видим как този смислозадаващ принцип – Логоса на всички логоси, който да речем в елинската философия е винаги някакъв отвъд-антропологически принцип, е нещо, което пронизва човека и космоса, но не е тяхно. Така да се каже, историята е дефицитна задължително. Добре, но този Логос на всички логоси се въплъти и стана човек и тридесет и няколко години биде в света и стана част от историята. Така че това тук е някак си в историята. Ние го търсим отвъд нея, но го търсим отвъд нейните феномени, а не отвъд нейното метафизично съдържание. Тоест търсейки нещо външно, ние се опитваме да влезем някъде надълбоко в историята и да излезем отвъд ситуативното, отвъд феноменалното, за да хванем сърцевинното или същинското. И в този смисъл това urbi et orbi започва да ми става проблематично, защото всичко е тук и нищо не е тук. Ето ти на тебе пространство.

Владимир Градев: Но свещеното и божественото, това, което не е никъде и което може да бъде навсякъде, е също факт, както и Въплъщението, което се явява във времето и в пространството. Хегел е този, който прави едно от големите оттласквания от католическата идея за необходимостта от стабилен и постоянен ориентир, от камък, който да е видим, и го прави почти с твоите думи, когато казва за кръстоносците и поклонниците, че отиват до Йерусалим, за да открият, че гробът е празен, че няма Го тука. Фактически протестантската идея премахва тотално от своя хоризонт това пространствено измерение, което води именно до тези последици за модерността. Така или иначе в Евангелието все пак се казва: Ex oriente lux, имаме необходимост от ориентири на тази земя.

Калин Янакиев: Нека излезем за малко от дихотомията сакрално-профанно. Човешкото пространство има и друга топология. Очевидно има два типа хора – единият е поселникът, онзи, който е поселен в мястото си, а другият е странникът. Това е една много важна тема например за Херман Хесе. В почти всеки свой роман Хесе има един поселник и един странник, най-ясно е това в „Нарцис и Голдмунд“. Поселникът е човекът на мястото, човекът, в чието място годините се намотават една след друга и идват пролет, лято, есен, зима… Тъй да се каже, това е човекът на биографията, на живота, който се графира в мястото, докато не се изграфира целия и не остави настрана свитъка, който вече е изписан. Странникът е онзи, който гони непрекъснато някакво отвъд. Неговото време не се намотава, а някак си гони пространството, той върви в пространството някъде там, в търсенето на някакво отвъд. Следователно има два типа преживявания на пространството – поселническото и странническото преживяване на пространството. Едното е свързано изглежда с профанното, а другото – със сакралното. Поселник е земеделецът, а безспорно странник е онзи, който дири непрекъснато отвъд, който излиза извън своето място. Героите на Хесе обикновено са такива – по-одухотвореният, по-авантюрният, по-мистичният е винаги странникът.

Владимир Градев: Има го и романтичното пътуване към Изтока…

Калин Янакиев: Да, така е. Не казвам, че всичко това го изчерпва, но има я и тази друга топология – на поселника и на странника, на пространството като територия за трансцендиране и като дом.

Владимир Градев: Едно е обаче странничеството в руската култура от XVIII-XIX век, когато странниците носят и пораждат в себе си божественото и свещеното, а не толкова го търсят навън, друго е то в културата от 50-60-те години на миналия век, известна като On the road – винаги да си на път, без да търсиш непременно някакво трансцендиране. Тук става дума за някаква болезненост и страх от спирането, важно е просто нещо да се движи покрай прозореца ти.

Георги Каприев: Но това е архетипно в европейската християнска култура. Ако отворим епоса, какво ще видим – там отделните глави се наричат авантюри. А авантюрата какво представлява, тя е някакво движение и задължително е в пътя. Озове ли се в locus, там нищо не се случва, освен ако не дойде някой от пътя и не вкара някоя бъркотия. Но ако нещата са, както са, те не са интересни за епоса. Забавното е, че там времето изобщо не тече. Въобще няма протекло време от едната авантюра към другата, освен ако това не е специално отбелязано, защото го няма пътя, защото го няма движението. Самият път генерира вече смисълa и създава новите пространства. Това е наистина архетипно за европейската култура и беше възпроизведено от съответните движения през 60-те години по техния си начин.

Владимир Градев: Но техният път не генерираше друг смисъл освен самия път, както и се казва – По пътя. Освен това в модерната европейска култура се възраждаха стари гностични мотиви, например в Поемите в проза на Бодлер – навсякъде другаде, само не и в този свят, желанието да излезеш на всяка цена от този свят. Това е par excellence гностичен мотив – да загърбиш този свят като нещо лошо, да намериш някакъв изкуствен рай или какъвто и да е начин да се освободиш от бремето на този свят, който е навсякъде в крайна сметка все човешкият, земният свят.

Цочо Бояджиев: Тук става дума действително за една архетипична опозиция за начините на движение през пространството. Има хора, които биват наричани слаломисти. Те, така да се каже, дискретно прескачат от едно място на друго, разстоянието между тези две места не е интересно, то е просто разстояние, което трябва да бъде преодоляно. Такъв е например туристът, лошият турист или организираният турист, който знае, че трябва да посети този музей и другия музей и още една градина, това са трите пункта, които значат за него нещо, разстоянията между тях са без значение. Друг тип е човекът на пътя, за който случващото се по този път е решаващо, то е от значение.

Калин Янакиев: Да, именно странникът бива изграждан по някакъв начин от самото пространство през времето. Той не е някакъв съсъд, в който времето излива себе си, своите събития, своите дни и години, не го изписва като биографичен свитък, а го осъществява чрез вървенето по пътя. Затова ми се стори от това, което казахме тук, че видяхме някакви загадъчни, едва уловими успоредици. Профанното и сакралното изглежда са успоредени – профанното с поселеността, сакралното със странничеството, освен това отвъд и отсам, всички тези неща са някак архетипично навързани. Отгоре на всичко имаме пространството на дома и външното пространство, което за мен също е много важна опозиция. Тя е важна даже вече не толкова в метафизическия, колкото в психологическия смисъл. Забелязали ли сте, че когато сме си у дома, много голяма част от интериора поема, така да се каже, нашата външност, нашата външност е поета от нещо друго. В дома си човек се държи по-непосредствено, даже не просто защото е в дома си, а защото там стените са поели неговото изглеждане, вещите, в които е сгъстена памет, са поели неговата памет, уютната подредба на дома му е поела неговите жестове и движения. Когато сме навън, ние парадоксално смятаме, че сме изцяло завладени от впечатленията, но тогава много повече се държим, защото навън ние из–глеждаме, навън ние в буквалния смисъл се държим, защото държим себе си в своята осанка, в своите жестове и т.н. Има и такава интересна диалектика между интериорно и външно.

Цочо Бояджиев: Ние се позиционираме навън, така че представата за естествеността например на оня, когото ще снимаш, без той да знае, е илюзорна представа, тъй като той вече се е позиционирал в някаква роля. Защото мога действително да се съблека от себе си, когато съм в дома си.

Владимир Градев: Или да си мисля, че съм се съблякъл.

Калин Янакиев: Е, не, общо взето се събличаме. Забележете, че фасадата на моя дом по някакъв начин поема моята добре или зле изглеждаща осанка. Тя може да ме представи като по-богат, отколкото съм в действителност. Пак казвам, аз не помня напълно себе си в своя дом, защото ме помни вазата, помни ме портретът на прадедите ми на стената и т.н. Всичко това навън изведнъж трябва да бъде концентрирано, аз там, пак казвам, в етимологическия смисъл на думата се държа, аз се държа, когато съм навън.

Георги Каприев: Ще се опитам да говоря за същото, но през други термини. Мисля, че в европейската култура вече е осъществен преход от Декартовата към Айнщайновата координатна система. Ние говорихме за сакралното, за олтара, за уюта, европейското човечество дълго време е живяло в тази Декартова система. Там има един център и от този център се разполагат точките в координатната система. Добре, ама дойде времето да се компрометира привилегироваността на една-единствена координатна система. Няма вече привилегирована координатна система, има множество координатни системи и не можеш да кажеш: това е системата на системите, защото никоя от тях не може да има такива претенции. И тогава какво става в антропологически план? През последните десетилетия, може би столетие, имаме и много рязка антропологическа промяна. Аз ставам център на тази координатна система, ти на твоята, той на неговата и всеки си влачи, така да се каже, кръста на координатната система. И оттам това, за което говори Калин Янакиев – домът става изключително важен, защото е център, той е хестия, той е огнището вече не на полиса, не на държавата, не на космоса, дори престава да бъде божествената хестия, а напротив, той е моят център, на този αὐτός, който се изисква във втората Божия заповед, когато се казва: „Възлюби ближния си като себе си“, защото ако го няма този себе си, как да обичам мой ближен, с какво, с какъв ресурс. Ето този αὐτός се създава, се самогарантира и саморефлектира в ситуацията на това, което наричаш дом. Така е, става все по-необходим този дом.

Калин Янакиев: Домът е особено пространство, той е не просто с ляво, дясно, горе, долу, домът е особен стереометрон. Домът има своя основа, своя дълбочина и своя повърхност, които във физикопространствения смисъл може да са на едно и също място. Да кажем в един дом бюфетът, в който стоят родовите сребърни чаши, с които се пие само на голям празник, се намират на една и съща линия със стола, креслото леглото, ежедневната маса и т.н., като в домашния стереометрон този бюфет със сребърните чаши се намира в основата му, а онези, другите вещи се намират на повърхността му. Ако си представим, че някакъв Салвадор Дали би искал да нарисува домашното пространство по един сюрреален, но всъщност реален начин, той би трябвало да нарисува сребърната чаша като постамент, на който отгоре е стъпил, някой от потомците, защото чашата е основата, а онзи стои върху основата. И колкото и да е сюрреално това, в домашния стереометрон то е сякаш реално. Защото в дома пространството е пронизано освен от нещо друго и от това, което римляните са наричали лари. А ларите са онези същества, които придават дълбочина, възраст, особена тежест на онова, което е разположено в пространството, и го изкривяват по един ларичен начин.

Владимир Градев: Да, може би това, което казва Калин Янакиев, е особено наситено и важно за нашето съвременно общество, където домовете са обособени. В малкия град, в селото вратите се отварят винаги навън, домовете на повечето хора са сравнително бедни, хората си гостуват често и пространствата сякаш са много повече заедно и нямат тази собствена екстензия на Аза. За нас домът ни днес е ценен и като място, от което  можем да излезем, и като място, в което можем да се завърнем. Докато слушах последните разсъждения, си спомних оня момент в Евангелието, когато при една от първите срещи на Иисус с неговите ученици, те го питат: Къде живееш?, и Той им казва: Елате и вижте, обаче ние не виждаме къде живее Той, не разбираме. Къде е това къде, което задава в конкретния случай християнството?

Калин Янакиев: Краят на Евангелието от Йоан би трябвало да ни даде отговор на този въпрос. Когато Филип Му казва: „Покажи ни Отца, и стига ни“, тоест Бога, Христос отговаря: „Не си ли Ме познал, Филипе?… Не вярваш ли, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене?“ Ето там живее Той – у Самия Отец, и Отец живее в Него. Небесата живеят в Него и Той живее в небесата и натам ни води.

Георги Каприев: И в същото време е казано: „В дома на Отца Ми има много жилища“.

Калин Янакиев: Е, затова е дошъл, за да ни заведе в тези именно жилища. Но аз отново ще се върна към домашните пространства. Не може да не сте чели Гастон Башлар, който говори често за феноменологията на домашното пространство. Да кажем тъмният килер или мазето са мястото, в което вещите сякаш вампирясват, те вече не са тъкмо домашни именно защото са забравени, захвърлени, затворени в това тъмно място. И светлото място на всекидневната, на гостната, където вещите ни са подръчни, където те буквално са продължение на нашите жестове, даже са типичният почерк на нашите жестове. В дома на един човек, когото добре познаваме, ние почти усещаме в подредбата на вещите и неговите жестове, неговата специфична жестикулация, характерът му е запечатан в тези жестове и същевременно в тия домашни пространства, които са много интересни и за които Башлар говори.

Владимир Градев: И това е една от магиите на неговите текстове, тази поетика на пространството. Всяко място и всяко кътче – и у дома, и навън, може да се открие в тази поетика. Но с това: Къде живееш?, не изисква ли християнският Бог тъкмо излизането от ларите на дома?

Калин Янакиев: Да, аз съм абсолютно убеден в това, затова казах, че за мен сакралното, отвъдното и странничеството са навързани в една парадигматична линия.

Цочо Бояджиев: Много е важно да се каже, че човешкото пространство е пластично, че то позволява смяна на опознавателния знак, че близкото може да стане далечно, че сакралното може да се профанира и съответно профанното да бъде сакрализирано. С други думи, ние самите можем да обработваме пространството, което обитаваме.

Калин Янакиев: Да, това е думата, антропологичното пространство е пластично, каквото въобще не е физическото пространство. Независимо дали е Нютоново или Айнщайново, физическото пространство е твърде праволинейно и статично.

Георги Каприев: Да, колкото и да е забързано, то е статично. В този смисъл мисля, че сложността, множеството ни гледни точки към проблема за пространството на човека идват оттам, че човекът е едновременно същество крайно и безкрайно, в същия миг, в същото сега той е краен и безкраен. В този смисъл неговите измерения, пространствата му имат ограничен и обратно – неограничен характер. Това, което каза Цочо Бояджиев, тази пластика – ето го това оформяне на крайно и безкрайно, те непрекъснато модулират тези пространства, защото ние не просто си ги представяме, те са такива, те са изпълнени с вещи, те са изпълнени с някакви граници, с някакви обеми, с някакви нагоре и надолу, с пространствени измерения, а ние с всеки свой жест опитомяваме, както казва Йордан Радичков, тези пространства и отиваме отвъд тях. Но не ги опитомяваме в достатъчна степен, за да не станат подръчни в лошия смисъл на думата, послушни в ръцете ни, тъкмо напротив, те винаги могат да бъдат и необуздани. И оттам идва сложнотията на говоренето по тази тема.

Калин Янакиев: И все пак има нещо, което ме безпокои. Давате ли си сметка, че в библейския архетип първият, който построи град, първият, който се посели в топос, е Каин. А Авел, който е добрият брат, е странникът, скотовъдът, неземеделецът. Има го това, макар че ние сме дълбоко урбанистични същества, а урбанизмът е ценност по някакъв начин. Но това е някакво своеобразно предупреждение – не се ограждай в този свят, в този свят твой е хоризонтът, а другото е отчаяно отчуждение от хоризонта.

Цочо Бояджиев: Възможността е дадена с това, че самото място може да експанзира. Ще дам един банален пример – аз мога да направя свой дом и съседната кръчма, където отново мога да сваля всички свои външни привидности и да бъда, какъвто съм.

Владимир Градев: Ние не можем да минем отвъд хоризонта, но можем да го отместим. Да, винаги можем да отместим хоризонта.

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017).

На главната страница: Винсент ван Гог, Спалнята в Арл, 1888 г.