0
7447

Чуждата земя

„Чуждостта изглежда е условие за възможността на всяко личностно изграждане, за излизането от статуса на потомък и приближаването до личното име.“ Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Владимир Градев, Георги Каприев.

Цочо Бояджиев: Колеги, темата, която предлагам днес за нашия разговор е чуждата земя. В един средновековен текст, в който се говори за просперитета в областта на науките и се описват условията, които допринасят за този просперитет, заедно с упоритостта, с определени позитивни качества на характера и с добрия учител, е включена и чуждата земя. Тоест този, който иска да направи научна кариера, трябва да напусне родната си земя, да отиде в чужбина, и там поради някакви причини успехът на неговите занимания е гарантиран. Това е от една страна. От друга страна обаче се досещам за последния стих от една популярна песен – „Поручик Галицин“, в която се пее за белогвардейците, принудени да емигрират и да напуснат родната земя: „Поручик Галицин, може би все пак е добре да се върнем, защо ни е чужда земя“. Защо ни е чуждата земя?

Калин Янакиев: Освен в Средновековието парадигмата на чуждата земя е, струва ми се, заложена и в самия библейски текст. Ще си спомните парадигмата на Авраам, който получава откровение от Бога: „Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа“ (Бит. 12:1). Изглежда съществува едно напрежение между онова място, в което съм роден, което фигуративно и даже етимологически казано е моя родина, земята на моя род, в която обаче аз мога да бъда единствено потомък, както Авраам е потомък на Тара и е потом – след Тара и нищо повече. В земята обаче, в която Бог го извиква да отиде, той ще бъде родоначалник, това ще бъде неговата земя, тя ще бъде свързана с личното му име и даже в тази връзка Бог му променя името от Аврам на Авраам. Тоест там чуждата и родната земя са противопоставени като родината, в която аз мога да бъда единствено потомък, и земята на моето лично име, земята на моята осъществена съдба. Изглежда това има съзвучие с казаното преди малко и от Цочо Бояджиев. Има някаква много дълбока и особена парадигма, която си заслужава да обмислим.

Георги Каприев: Аз ще продължа с примерите в тази посока. Не на шега твърдя пред студентите, че една от причините за появата на елинската философия е тъкмо достатъчното наличие на индивиди, напуснали своя полис по пътя на колонизацията и попаднали в ситуация, където огромна част от нещата са различни. Семейната атмосфера, връзката между човеци и богове – включително по пряка наследствена линия, защото все някъде в рода има някоя баба или някой дядо бог, – се е променила и дори звездите стоят по различен начин. Тогава вече не можеш да твърдиш, че нещата са завинаги така, както са били установени, че природа, закон и космически принцип съвпадат, но ти се налага да почнеш да мислиш как става тази работа, защото тя очевидно не става просто тъй, както ти се разказва. Мисля, че това е една от подбудите за появата на елинската философия, чудейки се защо само от елинската митология излиза философия в собствения смисъл на думата. И това пак е чуждата земя. Изглежда, за да се върна на примера с обучението, има нужда от мощна дистанция. Разбира се, ние чисто методологически си изработваме някакви дистанции към своя предмет, към собствената си ситуация, за да можем да я изследваме, но изглежда, че има нужда и от някакво локално преместване, от локална дистанция.

Цочо Бояджиев: Примерите могат да бъдат разширени и по отношение на фолклора. Във вълшебната приказка героят, за да претърпи трансформация, за да стане от беден селски син принц или цар, трябва да напусне родното си място, там, където ориентирите, реперите на живота му са зададени от традицията и изглеждат непроменими, и да попадне в ситуация, където личната му активност, личното му остроумие, сила и прочее ще съумеят да конструират едно ново пространство. Така че когато се върне, дори да се върне на своето място, то вече ще бъде друго, ще бъде модифицирано според неговите личностни проявления.

Калин Янакиев: Ще добавя още една библейска препратка. Разбира се, че след Авраам ще трябва да се сетим и за Йосиф, който е любимият син, но който всъщност се осъществява, след като братята му го продават в Египет, където той се издига и където собствено спечелва личното си име.

Владимир Градев: Действително, още първите християни казват, че те нямат собствена родина, нямат собствена земя. Всяка земя на този свят е за тях чужда, защото се стремят към истинската си родина и затова са винаги странници и пътници. Това в някаква степен се отнася и за уседналото традиционно общество, където всички се познават, и което ако напуснеш и отидеш на чужда земя, виждаш, че там никой не те познава, никой не знае твоето име. Оттук идват големите проблеми на пътуванията из чужди земи. И това е показано не само в библейския текст, но и в големия текст на гръцката цивилизация „Одисеята“. Кой си ти? Никой, защото никой не знае твоето име. Продължава ли да съществува и днес това разграничение в нашето общество, където разликата между родно и чуждо до голяма степен се заличава? Но дори да не се заличава, ние живеем в ситуацията на големия град, където така или иначе малко хора се познават лично, живеем в една анонимна среда. Освен това животът в големите градове, с всички свои удобства и проблеми, е общо взето еднакъв на различните места. Бих казал, че разликата между Париж и София е по-скоро количествена, а не качествена. 

Калин Янакиев: Да, вижте колко е интересно това. Аз също си мислех, като слушах Владимир Градев, че ние вече не живеем в свое и чуждо място, защото пространството се е глобализирало по някакъв начин. Навремето, фигуративно казано, за да се отиде от София дори до Банкя, е трябвало да станеш сутринта да яхнеш кон и някъде към ранния следобед да стигнеш дотам. Фигуративно казано, човекът е следвал естествените кривини на земния релеф и за него пътуването е било голямо събитие. Да отидеш от София до Париж е било не пътуване, а емиграция, напускане на собственото място и отиване в чужбина. Днес хващаме самолета и за два часа сме там. Нещо повече, апаратите и технологията, с които разполагаме, разполагат нас самите в едно тотално пространство и ние като едни чудесни домоседи можем да седим пред телевизора и да наблюдаваме Олимпийските игри, които се провеждат например в Австралия. Фигуративно казано целият свят изведнъж се превръща в един стадион, събран около австралийското място и всички са седнали на глобалните пейки на този стадион и наблюдават онова, което се случва там. Има едно парадоксално изправяне на пространствата, естественият релеф е станал прави пътища, върху правите пътища са насложени увеличаванията на скоростта и в края на краищата ние в предел се движим в едно пространство, в което в един и същи момент можем да бъдем на много различни места. Е, такъв предел не сме достигнали и физиците казват, че никога няма да го достигнем, но това свое и чуждо започва да изчезва. Дали това не води до някакъв много дълбок духовен проблем, след като всички ние казахме, че то е дълбока парадигма – в Библията, във фолклора, в елинската мъдрост?

Георги Каприев: Това с глобализацията на света не сме го постигнали достатъчно или поне не в предел. Вашите примери бяха от европейския културен ареал, а това с Олимпиадата е просто една световна конвенция. Преди години попаднах в Китай и тогава се озовах наистина в чужда земя. Тогава започнах да виждам не просто разликите между двете култури, те са навсякъде, но да виждам по-обемно и характеристиките на моята култура. Не казвам предимствата, защото видях и недостатъците ѝ. Ала започнах да виждам нейните характеристики по-ярко, по отчетливо, започнах да ги рефлектирам и то по един много интересен начин. Това пък намира израз в поведението на европейците и американците, например бели и чернокожи, които изведнъж правят някакъв спонтанен синдикат помежду си, между тях се развива някаква страхотна солидарност и взаимопомощ, каквато не можете да срещнете с такава сила в европейския или северноамериканския континент. Не, все още има чужда земя, но ние се движим, както бе казал Иван Кръстев, като хората по летищата, които някак се държат по един и същи начин и с тях се държат по един и същи начин. Има някакво равенство и почти тъждество на ценности в така наречения англоезичен свят или в европейската култура. Но светът продължава да бъде изненадващ и различен, има чужда земя в този свят все още. Така мисля аз.

Цочо Бояджиев: И слава Богу, че има, защото започнах да се тревожа от картината, която описа Калин Янакиев. Липсата на тази дистанция, одомашняването на неща, които са от друга културна среда, възможността ни практически без път да се транспонираме от нашето място в чуждото ни оплоскостява, оплоскостява живота ни.

Калин Янакиев: Да, така е. Има нещо обезпокоително в това размазване на разликата между моя топос и чуждата земя.

Владимир Градев: От тази гледна точка е интересно как се е променило голямото отиване в чуждата земя, каквото е било през Средновековието поклонничеството. Разбира се и днес съществуват различни форми на поклонничество, но го няма това дълго пътуване, от година-две-три, до Рим, Компостела или Йерусалим, което се предприема, за да не се върне може би никога човек и което се извършва като подвиг. Ако днес тръгнеш към Компостела, ти вървиш за удоволствие, за собствена физическа и духовна наслада. Всичко е подредено и продължава най-много месец-два, няма го моментът на изпитанието. В някаква степен картината, която Калин Янакиев начерта, е, уви, реална. Днес 75-80% от населението на света живее в големи градски конгломерации и колкото да казваме, че китайската или индийската култура са различни, когато попаднем в тези градове, виждаме, че техните основни структури, базисните им характеристики, без да ги познаваме, това, което ни притеснява там, докато свикнем, са преди всичко тълпите, огромните маси от хора. Иначе блоковете са същите, светлините са същите, рекламите са същите, летищата, метрото, хотелите, в които спим, са в една или друга степен същите.

Георги Каприев: Отношението между хората и образът на човека са различни в тези култури. И именно това съвпадение, така да се каже, на урбанистичната култура в сблъсъка с другата антропология и другия светоглед всъщност докарва шока.

Калин Янакиев: Обаче вижте колко е важно това напрежение и противоборство между своята и чуждата земя. Има буквално цели нации, които са образувани върху парадигмата на Израил, на това Авраамово излизане. Населването на Северна Америка е всъщност един много голям изход на европейското човечество особено в XIX век. Това са хора, които действително излизат из своите народи и своите родови земи, за да отидат в една съвършено нова земя и да създадат една нация в проект. Би могло да се каже, че САЩ са нация проект, за разлика от европейските държави, които са нации на традицията, нации на потомците и продължаването. Съединените щати са нация проект, в която онези, които идват – италианци, поляци, разбира се, англичани, ирландци, немци и т.н., – идват, за да станат съвършено друга нация, за да станат на тази нова земя нов Израил. Ще трябва да признаем, че по-голямата част от тези заселници на Северна Америка са радикалните протестанти на Европа, които парадоксално излизат от своята земя, защото тя им е станала чужда, защото тя им е станала задушна. И те тръгват, за да образуват нова нация. И колко парадоксално, и колко чудесно – те са и създателите на демократичния ред. Все пак Съединените щати са преди Франция първата демократична държава – държава, създадена от един нов народ на ново място, разбира се, с всички травми на колониализма. Възможността да има нова земя, да има далечна земя, да има земя, в която да отидеш, излизайки от своето място, е изглежда много важна за човешката историческа екзистенция.

Георги Каприев: Ще се върна към това, което Цочо Бояджиев каза в самото начало – така се формира лицето, така се формира личното. Защото ти наистина си излязъл от уюта, изваден си от този уют и действително трябва да включиш личния си потенциал, не можеш да разчиташ на това, което наричаме традиция, на това, което наричаме род и родина. Докато ви слушах за тези мегаполиси, в които живеем, ми хрумна една друга тема. Когато тръгва да разсъждава за историята, Августин казва: историята тръгва в същински смисъл тогава, когато Авраам става скитник, а Нин строи град, строи Вавилон. Ето ги градът, тоест устоялото, и скитникът. Но на мен ми хрумва един друг цитат, вече от нашата литература:

Тази земя,
по която тъпча сега…
тази земя не е моя земя.
Тази земя,
простете, е чужда.

Това го казва Вапцаров. В това стихотворение според мен по един леко шизофренен начин се смесват класовият мотив и регионалният патриотизъм. Но сега не искам да говорим за Вапцаров, а да обсъдим това, което ни казва той с тези първи стихове. Моята земя, която трябва да е моята родина, простете е чужда. Тази чуждост на своето, нещо, което и ние сме изпитали на гърба си в определени периоди, а може би и до ден днешен ни се случва – в собствената ни земя, която трябва да е нашата, където трябва да сме, както са казали 60 и не знам колко процента от българите, най-велики от всички, ние понякога се чувстваме чужденци, аз много често. Това е друг тип от-чуждаване друг тип полагане на чуждост, там, където уж не би следвало тя да присъства.

Цочо Бояджиев: Чуждостта изглежда е условие за възможността на това личностно изграждане. Владимир Градев спомена за поклонническите пътувания. Поклонникът действително се отрича символично чрез надяването на пелерината и вземането на скитническата тояга, чрез смяна на името включително. Той поема ролята на човек, който не е от тази земя, който е друг. Така че за пластиката на човешкото поведение чуждата земя изглежда е неотнимаемо условие. Ясно е, че при обучението това е необходимо, защото се предполага някаква освободеност от клишетата, от стандартите и готовите решения, предполага се култивиране на една способност да бъдеш друг.

Калин Янакиев: Това следователно е едната посока – чуждата земя е възможност за израстване до личната ти съдба, излизането от статуса на потомък и приближаването, така да се каже, до личното ти име. Обаче това, което Георги Каприев засегна преди малко, ми стана интересно – своята земя като чужда. Има много хора, които цял живот лелеят някакво далечно пространство, което е собствено тяхното пространство. Това е тяхното хоризонтално отвъд. Наскоро някой ми разказа за секуларна жена, която мечтае в края на живота си да се пресели някъде далеч край морето, на белоснежен плаж с пълно спокойствие и да има там къща. Това е очевидно нейното място, но е проектното нейно място, а тук, в нейния добре устроен бит в центъра на Европа очевидно не е нейното място. Има обаче и това, за което Георги Каприев каза – тоталитарното изземване на своето. Ще трябва да си спомните какво представляваха обществените пространства, включително в нашия град, и колко те се различават от днешните пространства. Когато слушам днес оплакванията на някои по-възрастни хора: на какво превърнаха градските градинки, младежите се събират, седят до среднощ, пият бира, аз никога не се съгласявам с тях, защото имам един травматичен спомен. Градинките, нашите собствени градски градинки бяха чужди пространства, в които ако се задържиш в малко по-голяма компания и малко по-дълго от 15 минути, можеше да дойде милиционер, да ти поиска документите и да каже: какво правите вие тук, хайде пръскайте се всички в различни посоки. Нашите пространства не ни принадлежаха. Те принадлежаха на държавата, на милицията, на някакви хора, които въвеждаха ред. Тези пространства бяха усвоени и колкото и да е шумно, колкото и да е нелицеприятно понякога това населяване, то е едно усвояване на пространството, то е връщане на града, защото градът е обществено място, място, на което можеш да седиш до среднощ, можеш да правиш различни неща в рамките на приличието и никой няма право да ти казва: ти тук не можеш да седиш, ти там трябва да седиш, защото това е нашето място.

Владимир Градев: Струва ми се, основният извод, който бихме могли да направим от това, което казахме за традиционното общество, където разделението между нашето и чуждото пространство изглежда някак ясно и обективно установено, е, че днес за нас чужда – всъщност не от днес и не от вчера, още Монтен казва: Je vis où je m’attache, живея, където се привързвам, където успея да установя мои, собствени връзки – може да се окаже собствената страна, тя може да се превърне в едно съвършено чуждо и потискащо място. Същевременно е възможно някоя друга страна по света да се окаже по-близка за нас: Георги Каприев не е успял да се установи в Китай като в собствено място, но някой друг би могъл да усвои китайските маниери, китайския начин на живот, китайското мислене и да влезе в ползотворен контакт с тази култура. Тоест ние вече определяме своето и чуждото спрямо полюсите на нашето собствено съществуване, способност за адаптация, способност за промяна и движение в този свят. Може би един от големите проблеми на нашето време е действително това заличаване на границите в големите мегаполиси. Става така, че в един момент сякаш целият свят иска да дойде, да се чувства и да живее добре в тях. Големите мигрантски вълни, които идват от Африка, идват точно затова. Със съвременните средства за комуникация хората виждат, че някъде изглежда се живее по-лесно, по-добре и по-бляскаво, те тръгват и няма как да бъдат спрени. Може би от гледна точка на тази привлекателност нещата изглеждат така, както са изглеждали по времето, когато варварските племена са навлизали в Римската империя.

Калин Янакиев: Те не са навлизали в Римската империя, защото им се е виждала бляскава, а защото са ги наемали за пазители на границите. Но това са исторически подробности.  

Георги Каприев: Това, което Владимир Градев каза, е страшно интересно. То ме кара да мисля за следното – възможно ли е пътуване без отечество? Навремето, в края на XIX век моята прабаба се развежда, понеже мъжът ѝ казал: „Хайде да си ходим в Гърция“, а тя му казала: „Не мога да напусна отечеството си“, πατρίδα на чист гръцки език. Но за нея това не е Бургас, а махалата, в която живее, отечеството. Има нещо много любопитно по нашия край, Владимир Градев може да свидетелства – българите не са хората на морето, те не са мореплавци, те са рибари, но не са мореплавци. Гърците са мореплавците, но гъркът има сякаш по-развито усещане за patria, отечество, от българите. Имам patria и затова мога да пътувам, затова мога да тръгна, защото в идеал имам къде да се върна. И да се върна същевременно, както вече говорихме, като някакъв друг или по-друг, като някакъв променил се, който донатрупва някакви неща в тази patria и допълнително стимулира мотивацията за тръгването в морето. Като че има нещо такова. Въобще има ли чужда земя без собствена? Това е въпросът.

Калин Янакиев: Може да има. Ето, населването на северноамериканския континент ни го показва, показва ни го и собствения, библейския Израил на Авраам. Може да има такава земя, в която отиваш, за да не се върнеш никога там, откъдето си дошъл, за да я направиш своята лична земя, за да я устроиш ти.

Георги Каприев: Да, ама седмо поколение да продължаваш да се обявяваш за ирландец, за грък, за поляк…

Калин Янакиев: И все пак, те помнят, че са такива, но са американци. Това е наистина новият Израил и е удивителен феномен. Това е глобализирането на библейския Израил. Нима Авраам се връща? Никога не се връща обратно във Вавилон. И понеже започнахме да си служим с тия символически топоси, вижте, че своите и чуждите земи имат и своите митизации. Ще трябва да се съгласите, че разликата между Изток и Запад не е само чисто географска, не е само физическа, тя е натоварена с определени митизации. Културите не са просто чужди една на друга, те взаимно си приписват определени характеристики, за които може би си заслужава също да помислим. Не е все едно в коя чужда земя ще отида и като отивам от своята земя в чуждата, там как ще ме възприемат. Това е интересно.

Цочо Бояджиев: И как аз виждам самия себе си в чуждата земя, защото Георги Каприев каза – италианските родове в Съединените щати си остават италиански родове, които си съперничат с ирландците, да кажем. Много важно е като какъв ще разпознаеш себе си в чуждата земя.

Владимир Градев: Проблемът за това невръщане стои лично за нас с особена сила, защото в края на краищата България не познаваше голяма емиграция, както Италия или Гърция. При нас тези проблеми и феномени започнаха едва след 1989 г., когато пък, вече с лесните комуникации, всички наши икономически емигранти винаги могат лесно да се завърнат, ако желаят. Не е било така през XIX век. Но това, което е интересно, въпреки че са запазени италианските и гръцките квартали, те са изгубили езика. Отдавна вече родът на Леонардо ди Каприо не знае и дума италиански.

Георги Каприев: Това, което ми се върти, е тази πατρίδα, за която преди малко говорих – доколко ние желаем, или не да я принесем в чуждата земя. Давам пример. Познавам едно семейство български емигранти от 1960 г., които говорят потресаващ коньовски шопски. И на моя въпрос, като не общуват особено с българи в Германия, как така са запазили езика, Иван Хаджиев ми каза: „Езикът го забравя, който иска“. Тази πατρίδα, за която говорихме, доколко я пренасяш в чуждата земя и доколко пък обратно, искаш да се отречеш от нея, да я отхвърлиш, да я забравиш, не само езиково, а всячески да я забравиш, като жестове да я забравиш. Мисля, че в това отношение има две различни групи хора. Разбира се, типологизирам: те са много повече, но това са крайностите, две групи хора, едните от които искат да бъдат някак си себе си в чуждото, макар че са  отишли тъкмо в това чуждо, за да бъдат в него. А другите искат изцяло да се потопят в чуждото и да забравят своето.

Калин Янакиев: Което аз не бих оценявал нито позитивно, нито негативно, защото това са различни случаи.

Георги Каприев: Нито аз. Просто е добре да се види това отношение чуждо-свое тъкмо в ситуацията на чуждост.

Калин Янакиев: Бих искал да обмислим това митологизиране на чуждата земя. Западният човек, колкото и развит, и цивилизован да е той, продължава да има особено митически натоварено отношение към Изтока. От Изтока пристига заплахата, оттам идват нашествието и нашествениците. Онова, което предизвиква моето морално възмущение, е отношението към бежанците. Никой не може да си представи дори какво са преживели тези хора, те нямат вече приют, нямат собствен дом, носят децата си на ръце не за да трогнат граничарите, а защото тези деца вече нямат стая, нямат количка, нямат свое място, и въпреки всичко, тъкмо защото идват от Изтока, те много лесно биват превръщани в нашественици. Те са нашественици, те са опасност, самият факт, че идват от Изтока, че са много, вече ги прави нашественици. Това е една особена митическа натовареност на топоса Изток. Това е чужда земя, която вдъхва някаква опасност. Интересно е да се разбере как интуират източните хора Запада, но изглежда и там има някаква митическа натовареност, най-малкото митологизирана.

Цочо Бояджиев: Традицията на митологизирането на Изтока е отдавнашна. Има такъв жанр в средновековната литература – Mirabilia Orientis, където всичко чудесно и неординерно се изнася на Изток. Там стават чудесата, там се появяват същества с кучешки глави, там е страната на първосвещеника Йоан и т.н. Така че има устойчиви митове, които дори когато са загубили конкретното си съдържание, продължават да съществуват у нас като внушение. Тази учтивост на китайците може да бъде тълкувана по различен начин и аз не съм далеч от визията, че става дума за едно престорено, стилизирано поведение.

Георги Каприев: Но там, на място, няма никаква учтивост, там има само агресия помежду им. А нас те не ни отчитат въобще, не ни броят за съществуващи, ние сме им безинтересни. Интересно е това, което Калин Янакиев каза. Наистина по нашите села идват английски семейства, пенсионери, които си купуват къщи и ние ги посрещаме с огромна радост, с удоволствие. И ето идват някакви от Изток, които са опасни. Но пък на мен ми се струва, че това е така, защото англичаните са европейци, а онези идват с тяхното чуждо и също като англичаните се опитват да запазят своето тук, но тяхното свое е за нас, извинете, наистина чуждо. Оттам идват и обективни страхове, те не са само митологии, оттам идват обективни неясноти, обективни конфликти, които също плашат, да.

Калин Янакиев: Има и отчетливи митологически изкривявания. В България има най-вероятно няколко хиляди пребиваващи мюсюлмански имигранти, а доколкото знам, на морето постоянно, продължително или с българско гражданство пребивават вече около 400 хиляди руснаци. Едните предизвикват опасения, макар че са няколко хиляди безпомощни и затворени в лагери бежанци, а другите, които разполагат с имущества, искат да имат собствени телевизии, собствени храмове на православната ни земя, не се възприемат по никакъв начин като заплашващи.

Владимир Градев: Променят облика на икономиката, на социалния живот…

Калин Янакиев: Да, но забележете, на нас, българите, много лесно може да ни се внуши страха и не-страха поради тази особена митизация на чуждата и недотам чуждата земя. Русия за нас не е чужда земя, макар че ако бъдем грижливи в културологичното наблюдение, можем да кажем, че тя е изключително чужда на България. Сигурно е по-чужда, отколкото страните от Близкия изток, които манталитетно са ни по-близки.

Владимир Градев: Може би проблемът е по-скоро, че руснаците не осъзнават България като чужда земя.

Калин Янакиев: Е, това се дължи най-вероятно на близката ни история.

Владимир Градев: Но е факт също, макар това да е субективно, че по-лесно можем да си представим свое пребиваване в Китай, където поне можем да си намерим хотел и летище, тоест опорни точки, сред които да се движим, отколкото, да речем, някъде в Пакистан или Афганистан, едни затворени за нас страни, най-вече поради това, че са изключително хомогенни като начин на живот и поведение и изглеждат по-чужди.

Георги Каприев: И изглежда винаги е авантюра да отидеш там.

Калин Янакиев: Има пълни със себе си чужди земи и сякаш пусти чужди земи. Онези, които са населили Северна Америка, са отивали в една чужда земя, която обаче е била девствена. Тя е била територия на обещанието, територията на собствената инициатива и европейците са отивали там поради тази причина с храбро сърце. От друга страна, онези мигранти, за които се спомена преди малко, които идват от Африка или от Близкия изток, идват в Европа не защото тя е земя на техните възможности, а защото, фигуративно казано, тя е пълна с Европа. Европа е пълна с Европа и тъкмо Европа дава определено спокойствие, определен стандарт и т.н. Тоест има пълни и пусти сякаш чужди земи. За нас европейците изглежда Африка е по-скоро пуста чужда земя, там можем да отидем и да се загубим, да преживеем авантюра, без да знаем какво ще стане с нас.

Цочо Бояджиев: Там има лъвове, както е пишело на средновековните карти. Остана един аспект, който не засегнахме, макар че аз го подадох като възможност в самото начало. Защо можем да се откажем, защо можем да предпочетем оставането в родината, защо поручик Галицин може би трябва да остане, а не заедно с остатъка от Врангеловата армия да потърси чуждата земя?

Георги Каприев: Може би теоретически ще ни трябва време да отговорим на този въпрос, но практически ние сме го направили и четиримата, нали. Мога да говоря само за себе си, но мисля, че това се отнася и за вас – аз имах предложение да не се върна и се върнах, за да направя нещо, за да направим това нещо заедно. Тоест онази наука, която съществува там, грубо казано от средата на XIX век, да я направим тук за първи път в нашата история. Амбициозен съм и реших да го направя тук, където съм роден и където мога да го направя. Това е моят отговор.

Калин Янакиев: Аз бих казал, че трябва да държим на тези две възможности. Чуждата земя е парадигма на оличностяването на човека. Ако я приемем така, бихме могли да се оличностим и в географски нашия топос, в нашето пространство, стига да успеем да престанем да бъдем просто потомци, обитатели на род-ина и да създадем, тъй да се каже, своя Израил, независимо в кой географски топос се случва това.

Владимир Градев: Напълно съм съгласен, че това разделение ни е нужно и то може би ни е нужно най-вече в собственото ни отечество, там, където мислим, че всичко е наше и родно. Именно тук, в собствената ни страна може би има и чужди земи за нас самите, чужди места, в които не искаме да бъдем, или отиването там в една или друга степен е предизвикателство за нас.

Калин Янакиев: За мен глобализацията е притеснителна не с икономическите отношения и с това, с което т. нар. консерватори ни плашат, а именно с глобализирането на пространството, с изчезването на възможността да поемеш дъх вън от собственото си място, да отидеш някъде другаде. Ако ние се движим натам, в това има за мен най-малкото някаква естетическа неприязненост. Аз бих искал да мога да пресека граница, бих искал да мога да вдъхна чужд въздух, независимо дали ще се върна, или няма да се върна. Не бих искал да пътувам по земното кълбо все на едно и също, и на едно и също място, дори там да има хотели, дори там да има всички удобства и пр. Бих искал да има и нещо друго или нещо чуждо.

Георги Каприев: Защото иначе просто не пътуваш.

Калин Янакиев: Да, ти си домосед, качен на самолет и пътуващ от едното в другото помещение.

Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура. 

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).

Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика. Очерци по историческото мислене на западноевропейското средновековие” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.

Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017).

На главната страница: Паул Клее, Към Парнас, 1932 г.