Четиримата рицари на диалога
Около една маса са събрани четирима съсредоточени мъже. Един от тях оповестява темата на предстоящия разговор, с което поставя началото на плодотворна дискусия. Следват гледните точки на четирима професори – Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Георги Каприев и Владимир Градев – любимци на поколения студенти, изтъкнати университетски преподаватели, известни не само с книгите си, но и с публичните си изяви. Участниците в този диалог като по конец строят аргументите си и блестящо спорят пред камерата – нагледен пример как може и трябва да се води днес философска дискусия. Не предубедено, нито само заради отстояването на своето мнение, което на всяка цена да се наложи на другия, а от съпричастност към истината, която се търси в спора, доколкото „да бъдеш – означава да общуваш диалогично“ (Михаил Бахтин). Да можеш не просто да плуваш по течението на живота, а истински да взаимодействаш с другия, да бъдеш чрез размисъла си с другия самият себе си.
По тази формула през 2009 г. възникна едно необичайно за българския медиен пейзаж предаване – „Професорско каре“ (по тогава съществуващата RE:TV) – чиито автори и участници бяха споменатите по-горе професори. И трябва да призная, че за всеобща почуда то имаше небивал успех. Професорите се превърнаха в медийни звезди. Хора ги спираха с въпроси на улицата, а записаните за тази една година предавания още продължават да се търсят и гледат от немалко хора в интернет.
Ето защо през 2017 г. решихме да подновим Професорското каре – този път на територията на Портал Култура – където то просъществува цели три години, до появата на пандемията. И отново успехът на това четворно съ-битие бе невероятен. Верни зрители изпращаха по мейла предложения за евентуални нови теми, известни интелектуалци признаваха, че дори си водят бележки, докато гледат някое поредно издание на „Професорско каре“. Още тогава назря идеята, че някой ден това интелектуално събитие е редно да прерасне в книга. И ето че тази книга е вече факт…
Тони Николов
„Професорско каре“; Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Георги Каприев, Владимир Градев; съставител Тони Николов, графично оформление Надежда Олег Ляхова; фотографии на корицата Николай Трейман; Фондация „Комунитас“, 2022 г.
Социалната мимикрия
30 май 2020 г.
Георги Каприев: Ще ви предложа една тема, която е формулирана максимално широко и ние трябва да си изберем определени нейни измерения, а именно – социалната мимикрия. Веднага искам да изрежа един голям дял говорене по тази тема и това са т.нар. социални роли. Социалните роли са нещо съвсем естествено в обществото, те са обговорени от времената на Панеций до ден днешен. Всеки от нас влиза в някакви роли в обществото и по този начин съществува в него. Предлагам не за това да говорим. Аз ще започна с нещо травматично, ако щете биографично травматично. Но то не засяга само мен, то е широко застъпено мисля, и е почти изцяло валидно за цялото наше поколение. Това е социалната мимикрия, която всеки от нас беше длъжен да упражнява по времето на т.нар. комунизъм или социализъм, или както ще да се нарича онова време, за да оцелее, за да оцелее в буквалния смисъл на думата. Като започнете от най-репресираните, от враговете на народа и бившите хора, за които това беше животоспасяващо, и стигнете до върхушката на комунистическата номенклатура, всеки беше длъжен да знае няколко български езика, свързани със съответното социално поведение. Имаше един български език, с който се говори у дома, имаше един друг български език, с който говориш с най-близките си приятели, един трети, с който говориш със съучениците или колегите си, и един четвърти за широката общественост, където всеки малко или повече си даваше зор да показва, че възпроизвежда огромна идеологическа лъжа, върху която се крепеше този строй. Аз мисля, че това, освен че спаси животи, е една много тежка травма върху всеки от нас. Една травма, от която се опитваме да излезем, но не знам доколко сме успели. Ето тази тема ви предлагам.
Цочо Бояджиев: За всички хора, занимаващи се с философия, беше задължителна като презумпция фразата: „Ние, разбира се, сме марксисти“. Оттук вече можеха да се разгръщат най-различни сюжети в зависимост от интелигентността и дързостта си човек да прави едно или друго, но някак си по подразбиране фразата: „Ние, разбира се, сме марксисти“, беше задължителна.
Калин Янакиев: Да, това, което каза Георги Каприев, е тежко. Вярно е, че той сложи чак на четвърто място оня език, който трябваше официално да се говори, но всъщност това беше официалният език. Имаше определени персонажи в тогавашното общество, които трудно владееха останалите езици, или ги владееха на изключително ниско и примитивно ниво, но за сметка на това бяха изключителни виртуози в говоренето на този официален език. Език, който аз по едно време на шега наричах недискурсивно говорене и мислене, защото имаше хора, които можеха да говорят с цели блокове от цитати и всъщност единствената работа на техния разсъдък беше да ги комбинират по подходящ начин. Но те практически не измисляха каквото и да било в тези блокове от цитати, които се състояха буквално от общи места, които трябваше да бъдат подреждани по определен начин. Ще си позволя и аз да си спомня например, че когато през далечната 1985 или 1986 г. защитавах докторската си дисертация за ранното християнство, трябваше да употребя огромни усилия, за да избегна цитирането на Маркс и Енгелс. Защото макар темата ми да беше за ранното християнство и даже за юдейските корени в ранното християнство, като всеки млад човек аз трябваше със сигурност да подредя цитати от Маркс и Енгелс. При това те трябваше да бъдат начело, макар Маркс и Енгелс почти нищо по този въпрос да не са казали. Смешното в случая е, че моят научен ръководител, чието име, разбира се, няма да спомена, който следователно имаше доста по-висока позиция, много лесно беше излъган от мен, че Маркс и Енгелс никога не са писали за ранното християнство и поради тази причина аз и да искам, няма как да ги цитирам. Което означава, че аз мимикрирах, като лъжех, че такива текстове няма, а аз знаех, че има, а той, макар да беше, тъй да се каже, в позицията на цензора, се съгласи с мен и не знаеше, че такива текстове има. Тоест всички ние се лъжехме и изпадахме в невероятно смешни и глупави ситуации, в които наистина всеки от нас губеше по нещо.
Цочо Бояджиев: Парадоксът е, че същата история се повтори и при нас, с друг изход обаче. На моето заявление, че няма релевантни цитати у класиците, беше казано на вътрешната защита: „Не може да няма“. И тогава аз направих точно това – в официалния екземпляр написах някакви съчинения, които имат макар и далечна връзка, и след това започнах със сериозната библиография. Но тази мимикрия беше абсолютно необходима.
Владимир Градев: Аз съм от малко по-младото поколение, на което не му се налагаше да цитира Маркс и Енгелс, като изключим някои хора, които преследваха целенасочено комсомолска кариера. В ония години не бях стигнал до дисертация, но за сметка на това си спомням какво събитие беше защитата на дисертацията на Калин Янакиев. За пръв път пред Научния съвет по философия се говореше за християнство. Спомням си как отивахме на защитата на тази дисертация, водени от нашата реакция против. Това беше действително публично събитие. Днес едва ли ще се намери някоя дисертация, на чиято защита да се съберат толкова хора, дошли отвсякъде, за да слушат с такъв жаден интерес. Спомням си, че когато видях книгата на Цочо Бояджиев „Неписаното учение на Платон“, си казах: „Ето нещо, което излиза от социалната мимикрия, от онова, което всички досега говорехме, и което ни казва някакво истинно слово“. Аз възприемах тази книга не критически, а с доверие към автора, който ни казва истината, която всички останали историци на философията са крили досега от нас. Това ме накара да посещавам неговите семинари, където се убедих в последното. Тъй че имаше ги тия жестове против социалната мимикрия.
Георги Каприев: Цочо Бояджиев беше принуден да вкара един цитат в послеслова. Един ден вървим с него по коридора, насреща ни идва Исак Паси и казва: „Цочо, видях, видях“. Ние му викаме: „Какво видяхте?“. Паси казва: „Видях, видях аз – бележка 101-а“, тоест вкарана на втора коректура.
Владимир Градев: Вкарана от някого.
Калин Янакиев: Има и по-болезнени неща. Ние действително можем да разказваме анекдоти. Но факт е, че – историци го знаят – към 9 септември 1944 г. и малко след това убедените комунисти и членовете на Комунистическата партия са под хиляда в България. На V конгрес на БКП Георги Димитров рапортува, че те са се увеличили и са вече няколко десетки хиляди.
Георги Каприев: Това е 1948 г.
Калин Янакиев: Това са само четири години по-късно. Забележете какъв травматичен обрат има социалната мимикрия – именно за да си спасиш живота. Защото известно е, че комунизмът в България няма практически никаква почва до 1944 г. Това са маргинални люде, които са или убедени в това, или просто го правят поради…
Владимир Градев: … младежки ентусиазъм.
Калин Янакиев: Не, а понеже получават определени траншове, тъй да се каже, от великата страна на Съветите. След първоначалните зверски репресии, които например описа наскоро в своята книга „Поразените“ Теодора Димова, изведнъж десетократно се увеличават привържениците на комунизма в България. Четири години по-късно. Някой може ли да си представи, че това е възможно? То е абсолютен абсурд. Става дума за социална мимикрия. Защото за разлика от нацизма, да кажем, който паразитира върху низки, но спонтанни страсти, марксизмът е разсъдъчна утопия, която няма никакъв корен в човешкия разум. Тя е тъй да се каже дял или на маниакални люде, или на хора, които искат да постигнат нещо с нея. И поради тази причина това да усвоиш този език, да усвоиш тази идеология, да започнеш да защитаваш нейните постулати, е същинско изнасилване на ума, което ако в началото се е преживявало болезнено, защото все пак да изнасилиш ума си е болезнено, малко по-сетне се превръща в същинска социална болест.
Георги Каприев: Това е драмата. Другото е наистина анекдот и светли спомени от младостта. Но мрачното е нещо, което, ако си спомняте, първоначално нарекох лицемерие. И то наистина е лицемерие. Липса на спонтанност в общуването. Винаги едно брехтовско гледане отстрани на самия себе си, винаги един критичен поглед към самия себе си. Това, което пишещите наричаха или продължават да наричат автоцензура, може би ще стане дума за това, е тъкмо този брехтовски поглед към самия себе си. Никога изцяло самотъждествен или в много редки случаи на интимност и в семейната среда – само това бяха изключенията. А правилото беше това лицемерие, вероятно има и по-правилна дума, но най-правилно е сигурно да се каже липса на автентичност. Липса на автентичност в общуването. И това беше разрушително. Много се притеснявам, че тук у нас тази болест не е изживяна. Много се притеснявам, че тя продължава да има своите прояви, не като рецидиви, а като правило.
Владимир Градев: Всички знаем, че един от големите проблеми на нашия преход беше това с каква лекота онези, които бяха усвоили тоя трети, четвърти и не знам кой език, превърнаха в абсолютно същия тип клише езика за европейската интеграция, за демократично развитие и пр. И защото го бяха възприели като една куха обвивка, която служи за постигането на едни или други цели, те се движеха в последните 25 години през различни политически формации, през различни групи и винаги бързо и лесно формираха мнозинството на управляващите. Особено в провинцията, пък и в София видяхме хора, които съвсем лесно минаха през абсолютно всички политически формации, но винаги с една лекота, в която няма разлика между социална роля и мимикрия, но която цели и винаги успява да бъде – това си е и умение – с управляващите.
Калин Янакиев: Действително някои от комунистическите клишета са до такава степен безумни, че онези, които професионално се занимаваха с тяхното производство и възпроизводство, заболяваха от една друга болест, да го кажем така – отвикване от мислене със собствения ум, мислене по инерция. Защото при социализма се обсъждаха с най-голяма сериозност казуси като този дали пълната победа на социализма и окончателната победа на социализма съвпадат, или се разминават с няколко десетилетия. Лично аз, бидейки тогава студент и явявайки се на изпит, така и никога не успях да разбера защо окончателната победа на социализма предхожда с двайсетина години пълната победа или обратното, вече не си спомням. Но във всеки случай това безспорно е квазимислене. Също така е безспорно квазимислене, особено за твърде прагматичния по направата си, даже често пъти примитивистки мислещ българин – да го караш да повтаря или да се чувства убеден в това, че когато настъпи комунизмът, от всекиго ще се иска според способностите, но ще му се дава според потребностите. Той сутрин ще може да бъде критически критик, по обед да се занимава с рибарство, а вечерно време не си спомням с какво. Някакви невероятни глупости, с които хората трябваше да се справят. Защото не е леко да повтаряш тези неща, без по никакъв начин да си убеден в тях. Трябва нещо да се опиташ да направиш със себе си, а това означава да вкараш в себе си определена отрова, да вкараш отрова вътре в ума си, за да можеш да имаш някакво базисно, макар и минимално самоуважение в собствените си очи, говорейки тези глупости. Това е дълбокото поражение от тази социална мимикрия.
Цочо Бояджиев: Да, защото езикът оставаше външноположен спрямо човешкия избор. Освен това имаше и институционален момент във вземането на такава позиция. Моят баща например трябваше да бъде назначен за директор на едно предприятие в Троян, но тъй като не беше член на партията, го направиха член, за да стане директор. Значи способностите му да върши определена работа не бяха толкова важни, колкото прилепването към някаква социална роля.
Владимир Градев: Същевременно имаше и една друга категория хора, които останаха задълго в нашия елит, особено в социологическия елит – хора, които мислеха и бяха убедени, че марксизмът им дава пълна яснота за световния исторически процес, че на тях всичко им е ясно с диалектиката, която са усвоили. Тези хора ние виждаме и до ден днешен по медиите и в публичното пространство, на тях винаги всичко им е ясно, винаги дават ум, порицават, обясняват, разясняват и същевременно участват съвсем активно по този начин в моделирането на едни или други политически процеси. Остана и това убеждение, че марксизмът дава яснота и отговор на всички въпроси.
Калин Янакиев: Макар че, за да парадоксализираме отново социалната мимикрия, аз не съм убеден, че онези, които можеха да издекламират всичко за историческия процес според доктрината, която го изясняваше до дъно, истински вярваха в онова, което говореха.
Георги Каприев: Не, там е работата, че не вярваха.
Калин Янакиев: Не вярваха, дори те не вярваха.
Владимир Градев: Както и хората, които днес печелят проекти за европейска интеграция.
Георги Каприев: Има парадигмално място в българската литература и това е пиесата „Суматоха“ на Радичков, където се появява Араламби, който се занимава с араламбене. По 9-и септември араламбенето на Араламби се свежда до една-единствена формула: „Смърт на фашизма, свобода на народа“. Той ходи пред храма, пред парламента, пред милиционерския участък и вика: „Смърт на фашизма, свобода на народа“. И всички подемат това викане заедно с него, кой по-силно, кой по-слабо, за да се стигне до извода: „Араламбене му е майката“. Мигар не по същия начин се викаше масово: „Кой не скача, е червен“, и подобни вълшебни араламбевщини? Което показва, че араламбенето си е метод на социално оцеляване, който е преживял епохата на социализма и продължава в днешно време.
Калин Янакиев: Е, за „кой не скача, е червен“ няма да се съглася, защото това беше по-скоро взрив на тогавашната фестивална култура, която измисляше такива неща, които хем приличаха на едновремешните скандирания, хем ги пародираха. Не е съвсем същото.
Георги Каприев: Искам да кажа, че много червени скачаха.
Калин Янакиев: Да, това е възможно, за това не бих се противопоставил. Но социалната мимикрия е нещо, за което е трудно да се говори в днешно време пред млади хора, защото част от тях дори не си представят някои неща. Например аз трудно бих могъл да обясня на моите дъщери изключителното си изтръпване, когато веднъж, излизайки в сегашната градинка „Кристал“, близо до която живея, видях един от тогавашните софийски оригинали – винаги е имало такива хора, маргинални или съзнателно избрали маргиналност, – който, тогава първи май съвпадаше с Цветница, ме поздрави с много висок глас: „Хайде, честита Цветница!“. И аз, и околните изтръпнахме от това нещо. Хайде, обясни на днешния човек, че това, което той направи тогава, е било изключителна дързост. Каква дързост може да има в това сега, когато всеки може да каже каквото си иска. А това предизвикателно епатиране на онова, което трябва да се каже?! На първи май не можеш да кажеш друго освен: „Честит първи май!“. Да не говорим, че и на която и да било друга дата, не можеш да извикаш: „Честита Цветница!“.
Георги Каприев: Или „Христос воскресе!“.
Калин Янакиев: Това е абсурд и това трудно може да бъде някак си съобщено, почувствано от съвременния човек. И слава Богу всъщност, че не може да бъде почувствано.
Георги Каприев: Макар да мисля, че може да се направи някаква аналогия, и то тъкмо в тези наши епидемични дни. Общият знаменател на това, за което говорим, е страхът. Всичко това в неговата основа, неговият двигател беше страхът. Един страх оправдан. Сега живеем в едно време, в което също има оправдан страх. Има от какво, има един вирус, който кара наред. Който не се съобразява ни със социален статус, ни с имуществен статус, ни с никакъв статус. Просто кара наред. Това е страшно, това е реален повод за страх. Но сега аз не искам да говоря за реалния повод, а искам да говоря за неговата медийна злоупотреба. Този страх беше агресивно налаган, този страх беше по един, бих казал, нецивилизован начин внушаван. И сега виждам хора, които приеха този тип говорене, не задължително поведение, или поне съгласие с този тип говорене, само и само да не си навлекат на главата гнева на мнозинството. Само по себе си това не е ли социална мимикрия? Не е ли социална мимикрия да се затварят, хайде не в прекия смисъл на думата, но така агресивно да се опонира, да речем, на журналисти, публицисти, писатели, които заемат обратната позиция? И масата да каже: „Така е, трябва да мълчат, затваряйте си устите“. „Ние трябва да бъдем готови – каза един политик – да се откажем от свободата на словото си в името на оцеляването на тялото.“ Не го каза точно така, но това имаше предвид. Това не е ли тип мимикрия?
Калин Янакиев: Това не е мимикрия, а използване на страховете. „Трябва да жертваме свободата“, е базисно желание на властолюбеца, особено ако има оправдание да ни го препоръча, той със сигурност ще го направи. Но аз съм склонен да се съглася, че социална мимикрия има и днес. И веднага ще посоча един феномен. Стана модерно напоследък от избора на един световен лидер насам в света въобще, а в България от още по-отдавна може би, да се говори по отчетливо простонароден, тарикатски начин, понякога и предизвикателно обидно. Вместо това да предизвика някакъв шок или някакъв протест у тези, към които това тарикатско и пренебрежително говорене е адресирано, те самите започнаха да говорят по този начин. Или, представете си, даже да се опитват филологически да ни обясняват определени шедьоври и находки в простонародното говорене. Спомням си преди известно време, че един наш политик употреби думата „тулуп“ по отношение на група журналисти. Аз очаквах те да протестират или да кажат: ние повече няма да се появяваме на места, където ни обиждат, и т.н. Няколко дни по-късно в един от централните вестници прочетох кратка езиковедска бележка, в която ни се обясняваше какво означава „тулуп“ на български език, какво означава на руски (кожух), и какво означава като термин във фигурното пързаляне. Имаше и определени гадания какъв именно смисъл, каква конотация е вложил говорителят, употребявайки тази дума.
Цочо Бояджиев: Езиковедът политик, тъй като той очевидно има предвид някоя от тези конотации.
Калин Янакиев: Това е много особено, при това става дума за тревожна социална мимикрия. Това е имитиране на едно такова предизвикателно простонародно и агресивно говорене, което пет пари не дава, че не се харесва на определени хора или е е изобщо нередно. И пак ще кажа, то не тръгва от България, то тръгва от много централно място в света.
Цочо Бояджиев: Аз мисля, че е много по-дълбоко и общо взето е свързано с конформистката нагласа на съвременното общество. Ако си спомняте двата филма на Линдзи Андерсън „Ако“ и „О, щастливецо“, те бележат два типа отношение, които хронологично могат да бъдат отнесени към късните 60-те години. Бунтовниците, нонконформистите от първия филм и същите те, които са вече в лоното на конформизма. Едно момче от Класическата гимназия, интелигентно момче, ми обясняваше защо ходи на заведения, където се слуша чалга – за да бъде близо до съучениците си. Значи ако нашето поколение – хайде, не цялото, но част от него – правехме всичко, за да бъдем нонконформисти, за да бъдем не като другите, просто няколко години по-късно започна един процес, който според мен е задълбочен много в конформизма.
Калин Янакиев: Точно така. Ние сме говорили по този въпрос, когато говорихме за елит или за интелигенция. Това е много интересно. Напоследък действително стана една базисна промяна, това е напълно вярно. Дори най-малките нонконформистки жестове, които човек имаше куража да направи по време на комунизма, той непременно ги правеше, за да бъде именно нонконформист. В днешно време е точно обратното, даже се стигматизира бавно и постепенно думата елит. Да се държиш елитно, което означава включително да говориш интелигентно, което означава да можеш да правиш малко по-дълги изречения, да не включваш просташки думи в словоизражението си, е по някакъв начин вече лоша работа. Затова и трябва да ходиш там, където се слуша чалга. Трябва, макар въобще да не можеш да направиш и две стъпки от българското народно хоро, да хвалиш българското народно хоро и т.н. Това е някакво много особено народничество, на което трябва да му се изследва мотивът.
Георги Каприев: Цочо Бояджиев спомена думата езиковед, ето едно езиково наблюдение, което, предполагам, всеки от нас е направил. Сегашната ни политическа класа говори на ме: говориме, пееме и не знам още какво -ме. Имам приятели от Шоплука, които обясняват, че за тях това било, така да се каже, естествено: я пеем, а ние пееме.
На тебе може да ти е естествено, но това не е литературният български език. И, о, богове, хора, родени там, където съм роден аз, тоест в Източна България, където никой от диалектите не мека, се размекаха. Това е фундаментален конформизъм, това е тотална мимикрия, това е върхът на безобразието, което така изречено е смешновато, но зад него се крият доста зловещи феномени. Аз така бих казал. Защото какво показва това? Това показва отказ изцяло от себе си, изцяло от инстинктите си, така да се каже. Разбира се, говоря за културните инстинкти, а не за биологическите инстинкти. Отказ в името на съответните блага, съответната принадлежност. И между другото, като каза Калин Янакиев преди малко думата елит, наложи ми се да проверя какво всъщност значи елит в най-общия смисъл на думата. Добре, нормалните хора знаят, че елитът това са определени кръгове, които имат определена компетенция високо над средната. Но не и българската Уикипедия. Българската Уикипедия знае, че елитът това е определен кръг хора, държащи властовия ресурс. Опа, има една малка разлика и тази разлика е печална. И това е феномен на мимикрията, за което ми се щеше да говорим днес.
Калин Янакиев: Аз бих казал също така, че определена форма на съвременна социална мимикрия, абсолютно съзнателно избирана от някои, е много странната потребност да се включиш в партийна групировка, при това именно след като партиите в България започнаха стремително да деградират и да се руинират. Обаче за сметка на това се появиха най-различни други партии. В църквата има партии на зилотите и на демократичните православни. В по-широките кръгове има партия на либералите, където се включват всички довчерашни демократи и просто градски хора, и партия на консерваторите, която пък проповядва обичането на народа, на хората, любовта към отечеството, най-вече омразата към Запада и т.н. Искам да кажа, че част от тези хора не са неинтелигентни, те са образовани, но имат, много странно, изключително остра потребност да се включат в група, да престанат да мислят със собствения си ум и да започнат да мислят с партиен ум, да мислят така, както трябва да мисли един консерватор, който изрича всички общи места, всички клишета на консерваторството. Същото може да се каже и за някои либерали.
Откъде идва тази потребност? Това е в по-общия контекст на онова, за което говорихме. Навремето нонконформизмът беше ценност, в днешно време изглежда той е антиценност. А пък имаме някаква особена форма на… жажда за общност ли е, не мога да разбера какво е, но е нещо, което си заслужава обмислянето.
Георги Каприев: Има една фигура в нашата култура, която май ще се окаже емблема на това, за което говорим. И това е Богомил Райнов – високоинтелигентен, добър познавач на европейската и на българската култура. Богомил Райнов, син на баща си, брат на брат си, успява така да се извърти, че той да стане производителят на тези клишета, той да стане говорителят на тези клишета, в последна сметка да стане съдникът на българската култура в широкия смисъл на думата, от когото треперят дори властимеющите от най-високи нива. Знам такъв случай. Когато Васил Коларов се опитва да му направи забележка – Васил Коларов е тогава министър-председател на България, – Богомил Райнов го срязва и нека цитирам източника, Иван Ненов: „Васил Коларов си подви куйрука и замина“. Ето, Богомил Райнов – една фигура, която през ранните 40-те години е тотален неконформист, когато е в кръга на най-авангардната тогава градска софийска поезия и култура, и който за нула време, ама така буквално за нула време, успява да се обърне и да стане такава зловеща фигура, че да се превърне в емблема на комунистическата цензура. И да завещае две книги, които да се публикуват след смъртта му, в които той продължава да оплюва своите опоненти и да създава, така да се каже, канон в културата, какъвто е правил в продължение на десетилетия. Богомил Райнов почина, Бог да го прости, но богомилрайновщината се размножава и тя е онова, което дава мярката за онзи конформизъм, поне в културата.
Калин Янакиев: Е, слава Богу нямаме тези зловещи фигури. Ти описа зловеща фигура, а не просто конформист. Това е човек буквално мотивиран да се обърне с хастара нагоре, това е зловеща фигура. Но аз говоря по-скоро за тази склонност да се впишеш в група, да престанеш да мислиш със собствената си глава, за да мислиш с общностна глава. Една политическа партия трябва да има такава дисциплина. Разбира се, там не може всеки да говори каквото си пожелае, защото това би било кръжок вече, а не политическа партия. Но когато става дума за светогледни позиции, особено пък когато става дума за църква, за изкуство и т.н., да се делят на партии хората, това е абсурд някакъв. Това означава просто да престанеш да мислиш, да започне да мисли някаква корпорация с твоята глава.
Георги Каприев: Аз си позволих наскоро да кажа някъде, че в резултат на тези 75 години мир, слава на Бога, и на нарастващото в десетилетията благоденствие на Европа, като в последното десетилетие или две и ние сме вписани някак си в него, новите поколения изгубиха социалния си имунитет, изгубиха историческия си имунитет и културния си имунитет. Имаме някакво много тежко нарушаване на този тип имунна система, което според мен обяснява и това предпочитание да мислиш с колективна глава, да бъдеш кухо акустично гърне.
Владимир Градев: Може би желанието за реална общност създава и този конформизъм у тях. Може би поради намаляването на възможностите за физическо общуване и поради социалните медии, в които хората имат желанието да се съберат, те се подчиняват на конформизма, както младежът от Класическата гимназия се подчинява на диктата на чалгата и на лайковете. Подчиняват се на конформизма, който задават всички тези лайкове. Може би тази склонност на българската култура към конформизъм и към осредняване е и някакъв шанс за нея. В нашата култура по принцип трудно са се появявали и трудно са оцелявали… Ако погледнем съдбата дори на Богомил Райнов – той е един през 50-те години, и е друг в телевизионните предавания от 70-те години, когато и аз си го спомням с Ерос и Танатос, или пък с неговите шпиони. Така че дори и той с годините се беше смекчил и не беше в ролята и позицията на великия инквизитор, поне видимо, публично. Друга е голямата негова отговорност, че той и някои други, под претекст да вкарат голямото съвременно модерно западно изкуство в България, напълниха страната със сурогати от трета и четвърта ръка, които днес пълнят „Квадрат 500“. А може би съвсем други творби са в техните частни колекции. Този цинизъм се е проявил и в това отношение. Богомил Райнов беше един добър пример за цинизъм, за човек, който иска да има властта. Но и днес в България трудно се появяват радикални фигури, такива, каквито се появяват примерно в Русия, в Унгария, дори в някои от страните на Западна Европа. Сякаш средното състояние на обществото диктува формите и начина на социална мимикрия или на играене на социални роли.
Калин Янакиев: Имаше по време на комунизма и обратни форми, когато трябваше да бъдат опитомени определени неща, които бяха присвоени от нонконформостите, се измисляха изключително комични форми. Не може да не си спомните, че имаше родни български модерни танци, които трябваше да заменят дамгосания туист, рокендрола и т.н. Това също е интересно. Или когато комсомолски активисти се опитваха да изземат спонтанната форма на младежкия купон или терен, както го наричахме, и да направят нещо друго. Тоест имаше и такива хора, защото всичко трябваше да бъде смляно вътре по някакъв начин.
Георги Каприев: Имаше ги и социалните отдушници на Стоян Михайлов, ако си спомняте. Е, боя се, че ги има и сега.
Калин Янакиев: Да, има ги и още как.
