Неотдавна на церемонията за връчването на наградите от конкурса за поезия „Иван Николов” журито преповтори изискването и очакването от добрата стихосбирка: да бъде не просто сбор от стихотворения, а замислено и концептуално подредена книга, която да излъчва послания. Пред читателя, доверил се на „Тамбос”, е точно такава книга. Ако в момента на отварянето й той не знае значението на тази гръцка дума, без съмнение след затварянето й ще е обогатен. Не само със знаенето на думата, а и със усещането за това как да живееш.
За втората стихосбирка на Людмила Миндова – „Тамбос”, е необходимо да се говори. Немалка част от творбите, включени в нея, са реинкарнация на усети и впечатления, непознати за читателя, роден след 1989 г., а и за онзи, роден в края на 80-те на миналото столетие. Тези поетически текстове идват навременно, за да изговорят тоталитаризма, а и последвалите го десетилетия по, струва ми се, почти неизричан начин, като имаме предвид табуирането на критичността, насаждана и насадена и в известна степен неизкоренена, както все по-често наблюдаваме, в общественото съзнание. По-натам този текст ще се опита да открои онези смислови гнезда, в които поетическото не е уютна прибраност от света чрез думите, а борави с тях като инструментариум, чрез който се назовават и извоюват смисълът и достойнството на живеенето. „Тамбос” не само осмисля миналото, но и говорейки за него, дълбае процепи в утопичния сюжет за времето на Студената война, който се (пре)изрича все по-често от не-живелите социализма. Студената война обаче не е минало, настоява тази стихосбирка, Студената война е циклично време, човешки сезон, и, изглежда, неизбежна закономерност. За да противодействаме, е наложително да бдим и да припомняме „театъра на сенките”, не като източен вид изкуство, а като унижаваща живеенето роля.
Заглавията на стихотворенията от „Тамбос” са кратки, най-често еднословни, съдържанието им са също така кратки текстове, които внасят изненада, понякога шокират, или ако го изкажем с речника на стихосбирката, карат ни да изпитаме тамбос – античното чувство за озадачение, стъписване, усет при докосване до трансцендентното. Такова за мен е стихотворението „Прозорец”. Защото за какъв прозорец всъщност става дума – прочетете и ще изпитате или ще си припомните тамбос – способността да се изумявате.
За разлика от онези поетически книги, които оставят усет за самолюбуваща се азовост , „Тамбос” прави тъкмо обратното – повечето стихотворения се запътват към читателя от лична (биографична) история, разсъбличайки се от личното, за да го издигнат до политическото, разбирано не само със съвременното значение, което влагаме в понятието, но най-вече с необходимостта от общност, която да съпреживява заедно, и до религиозното светоусещане, разбирано като възможността човек да се усети част от веригата съдби и родства, които го правят не самотно, а тъкмо напротив – сродено, сродяващо се същество, защото пред Бога, всички сме роднини. Много силно това личи в „Слънчево зайче” и „На тревата”. В този смисъл моят текст се съгласява, че „Людмила Миндова пише на ръба на личното и политическото” (думи на Георги Господинов за стихосбирката върху корицата), но прибавя и тамбоса – „чувство за божественото” (Миндова), което сговаря всички останали усети. Чувството за божественото откриваме не само като алюзия – „Стълб”, „Къпинов храст”, „Условен рефлекс”, „Мирис”, „Слънчево зайче”, но и чрез силно поставения акцент в стихосбирката на опозиционната двойка любов – омраза, с която всъщност се „отваря” книгата („Раждането на канибализма”). От „канибализма” в общуването „Тамбос” ни превежда в „Еко”, чрез „изяждането на звука”, към по-широките мащаби на политическия канибализъм, изразяващ се в асимилацията на гласа като човешко право на себезаявяване, субект, глас-и-власт-имаща-фигура. Именно на всичко това Людмила Миндова противопоставя достойното живеене, приятелството, Преображението.
Накратко самата стихосбирка се самоосъществява чрез всепроникващите и преплитащите се чувства за божественото и за политическото, от които всъщност се оказва направено човешкото същество. Човекът е политическо животно, както знаем от Аристотел, но и пръст от пръстта, ала и „сол от солта” („Стълб”), така както се редуват бялото и черното, за да даде съществото преимущество на бялото – силно застъпена пропозиция в „Тамбос”: „Само пеленката на детето – бяла” („Бяло”). И ако Адам е пръст от пръста според Битие, жената според стихосбирката е „сол от солта” – чрез скръбта, обгрижването, бъдещето й да е майка – а това значи и неизбежно – стълб. Стълб – опора, но и стълб – сол. По този начин Миндова, „прехващайки” символното знание на читателя за жената на Лот, която се извръща към горящите Содом и Гомор, разказва „другата” история на солта. Солта като грижа, но освен това се досещаме и за солта, която овкусява живеенето. А сбирането на политическото и божественото е осъществено чрез образ, невъвеждан отдавна в нашата поезия – този на затвора, и по-специално чрез специфичната роля на Черната джамия в новата ни история – място с памет за политически затвор, но и място с памет и функционалност на храмово пространство („Осветяване на Черната джамия”).
Много силно значение и застъпеност в „Тамбос” имат посвещенията. Жестът на пропускливост в собствената поетическа книга за имената на други поети, сякаш е желание за разтваряне, за превръщане на другите в съмишленици и в съ-творители на изреченото. Жест, целящ възправяне срещу канибализма, застрашаващ не само по заледените улици, но най-вече в охладнелите или винаги застрашени от заледяване човешки отношения.
