Начало Книги Изборът Прочити на Данте
Изборът

Прочити на Данте

Владимир Градев
18.07.2023
3105
Сандро Ботичели, Божествена комедия, Герион излиза на брега

Тритомното издание с коментари върху „Божествена комедия“ под авторството на проф. Владимир Градев е забележителен труд с принос за световната дантология, който прави шедьовъра на Данте, създаден през Средновековието, толкова близък за съвременния човек, разгръщайки пред него пластовете история, философия, богословие и литература.

„Прочитите на Данте“, посветени на „Ад“, „Чистилище“ и „Рай“, изясняват взаимовръзките и смислите на стиховете и въвеждат читателя в сърцевината на поетичния и духовен гений на „Божествена комедия“. Рисунките на Ботичели изящно осветляват коментарите на всяка песен. Редактор на изданията е Илияна Иванова, а художественото оформление е дело на Николай Киров.

Владимир Градев (род. 1963 г.) е преподавател в специалност „Културология“ на Софийския университет. Автор е на книгите „Това не е религия“, „Излизания“, „Разпознавания“, „Приближавания“ (издания на Фондация „Комунитас“) и др.

„Прочити на Данте“, Владимир Градев, изд. Фондация „Комунитас“, 2023 г.

ПЪТУВАНЕ С ДАНТЕ

Истинското пътуване на моя живот започна с чете­нето на Божествена комедия. Преди тридесет години бродех с широко отворени очи по улиците на Флоренция, опиянен от лъчезарния ден и мисълта, че виждам и почти докосвам най-сублимната красота. Застигнат от синдрома на Стен­дал, заразглеждах, за да се успокоя, книгите по сергиите. Блуж­даещият ми поглед се спря на френско-италианско издание на Рай. Взех книжката, седнах на пейка край реката и прочетох няколко стиха. Започнах да уча езика с нея. Преди заспиване прочитах три терцини. Призори птичият хор ме уверяваше, че съм в рая. Раят беше този на поемата. Смешно е да се чете най-възвишената поезия, едва сричайки езика ѝ, но емоцията беше силна и искрена. Три години по-късно трябваше да ос­тавя Флоренция. За разлика от „този ден не четохме ната­тък“ на Франческа, продължих да отварям Комедията и да я препрочитам на всеки три години. От писането за Данте ме държеше надалеч благоговението към поета, страхопочита­нието пред шеметните дълбини и висини на творбата му. Желанието обаче бе свило гнездо в мен и очакваше, без да бър­за, добрия случай.

Той дойде през 2021 г. Сестрите кармилитки от манас­тира „Свети Дух“ в София ме поканиха да изнеса поредица бе­седи. Във връзка със седемстотингодишнината от смърт­та на Данте папа Франциск бе подчертал необходимостта Божествена комедия да стане „достъпна и привлекателна не само за учените и изследователите, но и за всички, които, жадуващи за отговор на вътрешните питания, желаещи да осъществят в пълнота собственото си съществуване, се стремят да живеят осъзнато своя път на вяра и живот“ и бе насърчил „въвеждането в нейното културно, религиозно и морално съкровище“. Бях въодушевен и смутен от това предизвикателство: ставаше дума не за напъхване на Данте в усмирителната риза на академичното знание, а за намира­не в свещената поема на насоките за ново духовно пътуване.

Беседите продължиха година и половина. Внимателно­то вслушване на монахините в думите на свещената по­ема, търпеливото и проникновено търсене на смисъла чрез разгръщането на мрежи от значения и връзки с Писанията, светците и мистиците, размишлението и молитвата пре­връщаха всяка беседа в своеобразна lectio divina, в духовно уп­ражнение. Питанията и наблюденията им смиряваха усеща­нето ми, че съм вече от тези, които знаят, и ми даваха сила­та и надеждата да вървим заедно напред. Тази книга отразява нашето пътуване с Данте и я посвещавам на кармилитките с благодарност, духовно общение и синовна обич.

* * *
„Да четеш Данте, е радост, споделя френският философ Етиен Жилсон, да пишеш за него е удоволствие, защото мо­жеш да го правиш само препрочитайки го, но да обясниш как­во точно си разбрал е много трудно… Никой не може да говори за Данте, без да държи сметка за казаното преди него. Има дълг, който трябва да бъде признат.“

За мен писането за Данте е удоволствие, защото е движено от насладата от бавното четене, вкусване и пре­мисляне на неговите стихове. Ала Божествена комедия, пре­дупреждава още Жилсон, поставя и на изпитание здравето на пишещия, както заради нейните неизчерпаеми смисли, така и заради безбрежния океан от изследвания за нея, в който ориентирането е невъзможно и корабокрушението твърде вероятно. Затова Борхес съветва читателя да хвър­ли в морето всички коментари и да се остави на Комедията с вярата на слушащото приказка дете, безгрижно за скрити­те ѝ тайни, свободно от бремето на ерудираното знание. Не съм го направил. Нито пък аржентинският писател, който е всичко друго, но не и простодушен читател. И той призна­ва, че днес ни е отказана възможността да четем Данте с пълна невинност. Съвършено му е ясно, че никой не може да влезе в Божествена комедия без известна подготовка и култу­ра. Борхес е тънък познавач не само на цялата поема, но и на всички древни и повечето съвременни коментари, но ги на­мира смислени и полезни, когато водят читателя до прага на срещата с Данте и после го оставят solo a solo, в лично отно­шение с неговата поезия.

Книга книгата отваря. Чета каквото намеря за Данте. Манделщам с красива и точна метафора посочва, че комен­тарите, които съпътстват от самото начало Комедията, са нейна съставна част, че „корабът на чудесата (Комедия­та) напуска пристанището с кил вече обрасъл с раковини (коментарите)”. Пред очите ми преминават оригинални и банални интерпретации, внимателни и претенциозни кри­тики. Имам огромен дълг към всички изследвания, които проясняват, обогатяват, задълбочават моето разбиране на поемата. Ценя тълкуванията на лорд Върнън и Баролини, раз­мишленията на Балтазар и Гуардини, изследванията на Ауер­бах и Контини…

Не искам вместо обещаното пътуване с Данте да от­клонявам читателя към selva oscura на критиката, нито да свеждам божествената тръпка от Комедията до библио­графски световъртеж. Ще откроя, без да оставам в лаби­ринта с безкрайно разклоняващи се пътеки на дантистите, само два от значимите подходи към Божествена комедия: историцизъм и естетизъм. Историцизмът си поставя за цел да включи Данте и неговото творчество в културата и дори в хрониката на дните на неговия век. Естетизмът пък се стреми да освободи поезията му от гъстата историческа паяжина и да я оцени в чистата ѝ същност.

Много изследователи демонстрират днес, че пълноцен­ното четене на Комедията изисква медиевистична компе­тентност, която единствено дава ключа към поемата чрез отнасянето ѝ към нейния контекст с възможно най-пълно изясняване на фактите, условията, светогледите, начините на живот. Наистина, Божествена комедия е не само най-ха­рактерният и изразителен глас, но и неподражаема сума на епохата. Със своите знания и политически схващания Данте е човек на Средновековието, чиято цивилизация завършва и гениално обобщава. Да, Алигиери е Средновековието, ала тъждеството между него и времето му не издържа на богат­ството, интензивността, ексцеса на творчеството му. Ни­кой трубадур не е писал нещо сходно с Нов живот; никой поет не е дал философски коментар на възникналите от страст­ни импулси стихове, както той в Пир; никой средновековен епос не може и отдалеч да се сравни с Божествена комедия.

Изясняването на отношението между Данте и неговия век показва колко наивна всъщност е вярата на историциз­ма, че може не само да възкреси миналото – такова, каквото е било, но и да подчини поета на епохата. Със схващането си за човека и създаването на литературния италиански той е на прага на новото време. Ренесансът е отговорът, който дава Флоренция на предизвикателството на Данте, но сами­ят Ренесанс се съдържа вече в Данте. Така е, нека обаче не се поддаваме и на изкушението да правим флорентинския поет преждевременно модерен, сякаш заради величието си той трябва да ни прилича и да споделя, пък било и несъзнавано, нашите понятия, ценности, нагласи, а да подемем неговото предизвикателство и да се запитаме как би съдил той днес нашите начини на живот, нашите етически норми и поли­тически форми, нашата духовност. Радикалната критика на неговото настояще, удивителната художествена и идейна новост на поезията му не изстрелват Данте напред към на­шия век, а встрани и нагоре, трансверсално спрямо мислите и действията, както на собственото му, така и на нашето, а и на всяко време. Поетът разчупва всякаква рамка. В това е гениалното своеобразие на този „разночинец от старо рим­ско потекло“, както точно го определя Манделщам, който не може да бъде сведен нито до вярванията на съвремието му, нито до нашите предпоставки. Божественият поет е по-неочакван и изненадващ и от традиционно изградения, и от постмодерно разградения му образ.

За Бенедето Кроче Данте е създател на художестве­ното съвършенство и единствено поетичните bellezzе са божествени. Италианският философ прочуто и изкуствено разграничава poesia от nonpoesia в Комедията. За естетизма, чийто водещ представител е той, теологията и метафи­зиката, етиката и политиката са нелирични примеси, от които поемата трябва да бъде изчистена, за да заблести истинската ѝ естетическа стойност. Поезията е авто­номна рожба на човешкия дух, която не бива да се оценява с външни критерии, нито да се търсят нови истини в нея. От значение е единствено поетичната виртуозност и естети­ческата наслада, която носи творбата. Философът естет съветва читателя да се остави на bello stile на поемата, неза­висимо от нейната система, доктрина, идеи. Не бива да заб­равяме, разбира се, че Комедията е висока поезия и изисква да бъде четена като такава. Това не означава, че тя не трябва да бъде разглеждана и в своето не по-малко високо философ­ско, екзистенциално и религиозно значение. Както музиката на стиха, така и алегорията е съставен елемент в естети­ката на поемата. Интелектуалното съдържание не е прене­брежимо допълнение към формата на творбата, а източник на художествената ѝ стойност и поетична красота. Затова Данте кани читателя не просто да вкуси от сладостта на думите, но и да прибави мисъл към онова, на което се наслаж­дава, да търси неговото значение, само тогава ще намери в Комедията обещаното „жизнено захранване“.

Впрочем теологията на Данте съвсем не е непоетична, както твърди Кроче, само трябва да уловим ритмите и ри­мите на неговото мислене. Учениците в равинските и кора­ничните школи рецитират свещените писания с ритмично движение на гласа и тялото, което запечатва Божието слово в паметта и плътта им. Метафизиката на поета също е практика на песента, тя учи с танцовата стъпка на стиха и римата, с играта на смисли и звуци, с метафорите и образи­те, които дават тяло на богословските формули.

Прочитът на Комедията, основаващ се единствено на естетическите критерии, присъщи на нашия модерен вкус, е недостатъчен и отклоняващ от точното място на слушане и разбиране на поемата. Божествена комедия не е само и единст­вено литературно произведение, тя е и съчинение на духовна­та мъдрост, чиято цел е да помогне на читателя да съгласува движенията на своята душа с тези на небесата. Не можем да усвоим поемата художествено, без да я усвоим интелектуално и духовно и обратно. Данте е колкото поет, толкова философ и теолог. Той не само превръща философията в поезия, но и по­езията във философия, защото мисълта според него е в същ­ността на красотата. Данте показва способността на мисле­щата поезия да открие истината и да съвпадне с нея. Пътува­нето от тъмната гора до вечната роза се случва не отвъд, а във и посредством стиховете: Kомедията е път и на душата, и на литературата към Бога. Спасение и писане съвпадат!

Божествена комедия е една от онези няколко действител­но големи класически творби, в които „всеки цвят е неизменен“, защото в тях нищо не липсва и няма нищо излишно. Самата тя е онзи „том, в който хартията и мастилото никога не се сме­нят, в който няма и случайна точка“. Ала няма един ключ, кой­то да отваря сам вратата на нейната съкровищница. Ключо­вете, както тези за вратата на чистилището, са два: златен и сребърен. Златният, по-скъпият, лежи в традицията на веков­ното тълкуване на Комедията, а сребърният – по-трудният за боравене ключ – се намира в изкуството на четенето.

Затова, без да пренебрегвам казаното преди мен, не се застоях в кабинетите на пушачите на библиографския ха­шиш. Опитах се да следвам la diritta via, като не търсих глоса­та на буквата, а духовната среща с творбата. В бележките под линия са паралелните текстове и места от класически и средновековни автори, които очертават интелектуалния хоризонт на автора и неговата поема. В цитираната лите­ратура накрая са основните издания и коментари на Божест­вена комедия, значимите изследвания, които изграждат моя „благороден замък“ на критиката, действително обитаван от „хора с голям авторитет“.

Напълно възможно е всичко да е вече казано във Вави­лонската библиотека на дантистиката и в тези страници да няма нито една нова идея. Мисълта за това не би причи­нила никакво безпокойство на Пиер Менар, нито на средно­вековните люде, не ми създава и на мен, но съвпаденията не са нарочни.

Ресурсите на Комедията са неизчерпаеми, а не методи­те за нейното изследване. Отговорът на въпроса дали авто­рът или интерпретаторът са по-важни, идва, когато се за­питаме кой от двамата може да живее без другия: кукувица­та трябва да намери гнездо, паразитът не може да живее без своя неволен домакин. Не се опитвам да впечатлявам с тънки и бляскави новости. Предпочитам да хармонизирам, вместо да полемизирам, но не мисля, че поемата и рекламата трябва да бъдат анализирани по един начин, с едни методи, търсещи и намиращи в текста единствено изкуственото манипули­ране на семиотични клишета и идеологически предразсъдъ­ци. Ако литературата е просто интелектуална игра, чии­то облечени в наукообразен жаргон правила могат да бъдат променяни от всеки играч с титла, каква друга стойност би имала тя освен на пособие за училищно ограмотяване и сред­ство за академично израстване?

Всяко време си присвоява по един или друг начин Данте, но и ние имаме възможността да не се задоволим с култур­ната икона, която ни налагат паметници, филми, комикси, видеоигри. Можем да се приближим към него, ако изходим от това, което истински ни засяга, ако действително се обър­нем към Комедията. Нейното четене може да бъде бързо заб­равено ученическо задължение, но то може да ни обещае дъл­го приятелство и споделяне на значими за нас теми и грижи. С годините лично аз се убеждавам, че времето, прекарано с Данте, си струва, ако поетът поклонник ни увлече и станем и ние читатели поклонници, търсещи да намерим или задъл­бочим смисъла на нашия живот.

Данте е един от тези двама или трима автори, с кои­то можем да растем до края на дните си. Всеки, почувствал и замислил се за тайната на собственото си съществуване, може да прибави коментар към поемата, което обикновено се случва след превалянето на „попрището жизнено в среда­та“. И колкото по-богат и разнообразен е собственият опит, толкова по-силно и дълбоко става усещането за строгата и завладяваща красота на Комедията, толкова повече очарова тя душата с музиката на своите песни, възхищава ума със завършеността и многоизмерността на своята структура, за да даде нов достъп и към небето, и към земята.

Данте представя силно и убедително различните съби­тия на пътуването в отвъдното – спускането до сърцето на мрака, пречистващото изкачване, преминаването през облаците и въздигането в небето, богосъзерцаването – като автентичен екзистенциален опит, който авторът сам пре­живява. Истината на Комедията се намира не в исторически­те, догматическите или езотерическите значения, припис­вани ѝ от критиците, а в живите образи на Ад, моралните борби на Чистилище, духовните преображения на Рай.

Божествена комедия е епос на вътрешния живот, драма на духовния опит, лирика на благодатта. Тя говори на чита­теля не когато мисли и вярва като нейния автор, а когато го изгаря неговата жажда по значимото. Геният на Данте, или поне част от неговия гений, е в способността му само с ня­колко прости, но поетични думи да постави най-трудните и дълбоки въпроси на човешкото съществуване. Със стихове­те си поетът не дава готови отговори, не твърди и не доказ­ва, а прониква във всяка фибра на нашето същество.

Данте прокарва не за себе си, а за всеки от нас нов път и ни кани да го последваме. Целта му е да оставим състоя­нието на окаяност и тъга и да тръгнем към щастието и блаженството. Задачата му не е да ни учи, а да ни води, да ни помогне да видим, да докоснем, да чуем и да се преобразим, разтърсвайки най-общата ни представа за греха с изобразя­ването на безкрайното му разнообразие от форми и сенки, събуждайки ни за живото усещане за тайнството на наше­то съществуване, отваряйки сетивата и душата ни за мно­гогласната красота на творението, срещайки ни със страхо­витата свобода на Божия промисъл.

Божествена комедия е обичана от много читатели, на които философските и религиозните, политическите и етическите възгледи на автора ѝ са далечни и чужди. Силата на Данте е такава, че той стига и до невярващия както до вярващия, и в това отношение е сравним единствено с Пас­кал. При четенето на Комедията изпитваме онова разтърс­ващо ума усещане, както когато четем някои страници на Платон, Августин, Киркегор, Симон Вейл. Но стихът има свой вътрешен заряд, който прозата не притежава: поетич­ният разум увлича със своя ритъм мисълта, обогатява я с озаряващи и поразяващи образи.

Макиавели, когато идвала вечерта, слагал своите най-знатни одежди и отивал сред бележитите личности на Античността, за да вкуси от „онази храна, която е единс­твено неговата”, за да разговаря с тях за големите въпроси, които занимавали ума и сърцето му. И ние можем да питаме Данте за това, което ни вълнува, дори когато нашите тре­воги и надежди изглеждат различни от неговите. Нашето време не е неговото и малцина ги интересуват днес мислите и делата на Фарината или Сапия. Ала полемиката на поета с неговата епоха ни дава la bonne chance да проследим сблъсъ­ците и компромисите ни с нашата, да вникнем в собстве­ните ни увлечения и разочарования, да потърсим отговор за нашите безпокойства. Както пише Манделщам: „Немислимо е да четем песните на Данте, без да ги насочим към съвре­менността. Те са създадени с тази цел. Те са ракети за улавя­не на бъдещето. Изискват коментар във futurum“. Данте ще разговаря с нас и ще ни отговаря, ако го питаме с уважението, дължимо на по-големия от нас, но и с упоритостта на очак­ващите отговор.

Като дългогодишен читател на Комедията мога да сви­детелствам колко често силата на духа на поета изгнаник засрамва малодушието ми, а несломимият му устрем към една по-висша цел обръща тежненията ми; колко често уди­вителната изобретателност на неговия гений ме изважда от безразличието, а когато „дойде при мен Меланхолията“ и каже: „Да бъда искам малко с тебе“, той ѝ отвръща: „Тръгни, махни се“, и я прокужда със строгата и нежна грация на свои­те стихове; колко често суровата му вяра събужда и укрепва неспокойството на сърцето ми, а видимите нереалности на неговите царства ми дават онова усещане за реалност, което не откривам около мен; колко често съвършената ар­хитектоника на поемата, полифоничната хармония на звука и смисъла възвръщат чувството ми за единство и равнове­сие пред днешната гледка на противоборстващи ценности и разпадащи се смисли; колко често накрая срещата с Данте ми дава ненадминат със своята висина и дълбочина урок по човечност и благородство на духа.

Четенето на Божествена комедия за мен е деяние на вяра в ценностите на нашата европейска култура, вяра, коя­то минава и през усилието да разберем и предадем идващите от традицията послания. Можем да бъдем в известна сте­пен обнадеждени, че Данте и Шекспир, Сервантес и Гьоте са все тъй живи присъствия, че творбите им и днес се четат. Когато от тях останат само културните икони, и те като мъртвите птици в мината, ще покажат на дишащите още там, че трябва или да изоставят надеждата, или да излязат да видят пак звездите.

* * *
Тези прочити са въведение в Божествена комедия. Стре­межът ми беше те да бъдат точни в перифразите, да дадат необходимите исторически сведения за автора, персонажите и епохата, да изяснят философско-теологическото мислене и природонаучните знания на поета и да откроят духовната субстанция на Комедията, удържайки това нейно възхити­телно съчетаване на микроскопично и макроскопично, което според Курциус е идеалът и на хуманитарното търсене.

Техническият език на метафизиката и реториката, на догматиката и поетиката е сведен до минимум не защо­то тези прочити са в „популяризаторския“ жанр, а защото Комедията е писана, за да бъде пята по пазари и площади, за да стигне както до учения, владетеля, папата, така и до everyman, както отбелязва Езра Паунд. Данте пише стегна­то, точно, ясно дори когато говори за най-сложни и дълбоки неща. Още от самото начало силните образи, драматичният разказ, звучният „народен език, на който общуват включи­телно жените“, достигат до обикновените хора (gens idiota). И при цялото, нелишено от завист, раздразнение на ерудира­ния Петрарка, че Данте е написал поема, „достойна за похва­лите на ханджии, вапцаджии и борци“, песните на Комедията се слушат, запомнят и рецитират по площади и пазари.

През 1373 г. Флорентинската комуна организира пър­вите публични „Прочити на Данте“ (Lecura Dantis), които да представят пред интересуващите се граждани великата творба на върховния поет. Комуната отпуска и сумата от 100 златни флорина като възнаграждение за лектора. Това е първото, и то щедро заплащане на някого да говори за Данте: 1 златен флорин тогава е равностоен на днешни 1000 долара и сумата е била достатъчна за покриването на годишните разходи на заможно семейство. Струвало си е. За лектор е по­канен Джовани Бокачо (1313–1375), авторът на Декамерон, сборник от сто новели, допълващи като Човешка комедия стоте песни на Божествената, както и на Малък трактат във възхвала на Данте (преведен на български от Никола Иванов като Житие на Данте), в който превръща живота на своя бе­лежит съгражданин в легендарно жизнеописание на божест­вения поет (il poeta divino).

На 23 октомври 1373 г. Бокачо започва да изнася своите лекции в църквата „Санто Стефано“ – между Пиаца дела Си­ньория и Понте Векио – в самото сърце на Флоренция, недалеч от родния дом на поета. Банкери, търговци, художници, зана­ятчии, всички идват, жадни да чуят за „направата на свеще­ната поема, за нейните множество истории и за скритите под поетичното було възвишени смисли”. Лекциите са пре­небрегнати единствено от учения елит на града, намиращ за твърде вулгарно излагането на сублимните значения на Комедията пред неуките и непосветените. Бокачо, сам блес­тящ хуманист, но бягащ от „университетското преподава­не като от чума“, нехае за чуждото на духа на Данте ерудитско високомерие. Говори по два часа всеки ден с изключение на празниците. Залата е неизменно пълна. През януари 1374 г., след като е изнесъл 60 лекции, но е стигнал едва до Седемнаде­сета песен на Ад, шестдесетгодишният Бокачо се разболява и на следващата години умира, без да може да продължи.

По примера на Флоренция публични четения на Комедия­та се организират в Болоня, Венеция, Сиена и други италиан­ски градове. Традицията е установена и „Прочити на Данте“ има и до днес. Ентусиазираният интерес не стихва и в нашия разомагьосан век, когато TuttoDante на актьора Бенини събра хиляди по италианските piazze и милиони пред телевизион­ните екрани.

Не се нуждая от дълги обяснения, за да оправдая моите удоволствия и странствания на читател dilettante, без друг авторитет освен любовта към Комедията. Тези прочити са опити на един верен любител, насочени към евентуални дру­ги любители. За мен ще бъде достатъчно, ако те насърчат някой читател да вземе в ръка поемата на Данте и си пода­ри сублимното удоволствие на нейното четене. Както ама­тьорът музикант, докато разучава етюд на пианото, спира за миг и се обръща към заобиколилите го приятели: „Чуйте, чуйте как звучи тук, вижте този мотив, усетете как поде­ма другия“, така и тези прочити са привличащи вниманието знаци, покани да споделяме и разсъждаваме за това, което обичаме.

Тази книга не предполага предварително познаване на поемата. Но това не означава, че е непременно лесна. Всъщ­ност Комедията съвсем не е тъмна и неразбираема, както може да изглежда от prima vista. Общото значение е доста­тъчно ясно. То произлиза от съкровените преживявания на Данте, сблъсъка с неговата среда и усилието за тяхното изразяване. Поетът превръща в стих любовта към жената, родината, поезията: Беатриче, Флоренция, Вергилий. Ала не спира дотук и отива отвъд. Данте, който пише за всеки, е най-взискателният навярно автор, а Божествена комедия – ясна като кристал и загадъчна като йероглиф – е най-отво­реното и най-тайнственото произведение на световната литература. Затова и тези прочити, както самите песни, изискват известно усилие и време. Те не са последна, а само първа дума. Надеждата ми е, че могат да станат място за за­почване и продължаване на пътуването.

Често говорим за книги, променили живота ни, в дейст­вителност повечето от тях само го потвърждават, като дават една или друга форма, цвят, посока на онова, което вече живее в нас. Божествена комедия отива по-далеч, когато „от искрата лумне изведнъж“ la divina fiamma, „божественият пламък“. Тогава онова, което е изглеждало отначало повече или по-малко приятно пътешествие през въобразени свето­ве, се превръща в поклонничество на духа, в което постепен­но разбираме, че сме въвлечени, без да знаем колко дълго ще пътуваме и ще бъдем ли същите, когато достигнем целта.

Владимир Градев
18.07.2023

Свързани статии

Още от автора