0
1295

Прочити

Zreni1
Снимките от изложбата „Това не е текст” са на Правдолюб Иванов.

Неотдавна във Vivacom Art Hall в София за няколко дни „профуча” изложбата на Кирил Прашков „Това не е текст”.

И може би защото тя бе съставена именно (и само) от кратки текстове, изписани в различни материали, тази бързина сякаш беше оправдана: влизаш, изчиташ и си излизаш – с лъжовното усещане, че всичко ти е ясно. Прочел си думите, знаеш значението им, разбираш смисъла им, чувстваш се информиран и някак успокоен.

Само че… това не е текст. В случая и буквално. Думите са иззели формата на образите – на изображенията – и са чудесен повод да си дадем сметка как „четем” и едните, и другите.

Obraz1

„Противоречието между названието и съдържанието на експозицията, разбира се, ни отпраща към Рене Магрит и прочутата му картина „Предателството на образа”, където под изображението на лула е изписано „това не е лула”. Но ако това, според Мишел Фуко, внася бъркотия в традиционните отношения между език и образ, при Прашков превръщането на текстове във физически обекти в пространство настоява на способността на думите да се овеществят, да се превърнат в предмети. Като такива те имат сила, тежест, размери, конкретност, телесност” – пише кураторът на изложбата Яра Бубнова.

We-6a

Непрекъснато забравям, че Кирил Прашков е завършил „илюстрация” в НХА и че се изявява и като графичен дизайнер и оформител на книги. Което, естествено, предопределя неговото задълбочено професионално отношение и към образа, и към текста. А забравям, защото в изявите му като съвременен художник текстовете и образите, включително и текстовете като образи, идват от друга посока, така да се каже – от самото изкуство и от културата като цяло. Тук те нямат за цел да ни въведат и преведат през книжно тяло – чрез своята художествена, разбира се, но все пак практична и в известен смисъл помощна функция. В съвременното изкуство, и в частност това на Кирил Прашков, думите са самостойни творения. Имат не функция, а роля. Стават образи – съвсем буквално при това, и преобръщат конвенциите както на четенето, така и на гледането.

Latin1

В изложбата няколко лампи, чиито кабели са огънати и превърнати в думи, сякаш бележат пътя на думите-образи в историята на съвременното изкуство: „dada”, „fluxus”, „conseptualism”… Една по една „светват лампичките” по хода на нашето гледане/четене в залата. Следва стена от лампи с „крилати фрази” на латински – успявам да си преведа „хляб и зрелища”, „бисери на свинете”… Минавам покрай надписи в други материали и на други езици, все така обиграващи отношенията текст – образ, които в своята съвкупност като че ли обглеждат начините, по които четем своя свят.

Разбира се, този свят е преди всичко информация и съдържание. И двете сякаш еднакво изпразнени от смисъл. Информационният поток ме залива с факти и „факти”, които в най-добрия случай успявам само да „сортирам”, но за осмисляне почти не остава време. Паметта ми ги складира в някакъв „кюп”, който само формално може да се обозначи като „съдържание” – доколкото съдържа безразборни думи и образи, повечето от които дори нямат шанс да се превърнат в знание и да се изпълнят със смисъл за мен. Всъщност по-скоро става обратното – лавината от информация сякаш постепенно подкопава някакви базисни ценности, обезценявайки думите и образите, в които ги обличам, и усъмнявайки ме в смисъла на мисленето въобще.

we1

За сметка на това някои от надписите на Кирил Прашков с времето сякаш все повече се изпълват със съдържание. Например „Ние ще се борим за вашите права до последната ви капка кръв”, изписан на английски с букви от смачкани вестници през 2011 г. На пръв поглед тук всичко е ясно: надписът заявява и ударно разобличава тази демонстративна готовност на властта (всяка власт!) плюс (и чрез) медиите – под предлог че ни служат, разбира се. Но ето че в годината на протестите (2013-2014) тази работа на Кирил Прашков придоби и друго, съвсем конкретно и някак страховито измерение за мен. В активното обсъждане на мирните протести във фейсбук често се явяваха коментари от типа: „Така няма да стане, трябва да се пролее кръв!”. Понякога питах тези коментиращи: „Чия кръв предлагате да се пролее? Вашата ли?”. Отговор, естествено, не получавах…

Viagra1

И сякаш като продължение на тези мои протестни спомени в изложбата се яви шокиращият надпис: „Democracy Is Not Viagra”. Направи го някак коварно, видях го до вратата на излизане от залата, когато вече спокойно премислях и складирах съдържанието на изложбата в паметта си. Оказа се, че тези думи са произнесени от шейх Турки бин Султан ал Сауд – член на саудитското кралско семейство и бивш шеф на саудитските тайни служби. Произнесъл ги е на конференция по сигурността. А фактът, че шейхът е напуснал поста си 10 дни преди 11 септември 2001 г., е може би важен. Или пък не. При всеки случай той попада в общия информационен поток с цялата си многозначителност… или пък незначителност…

„Демокрацията не е виагра”. Тепърва ще мисля върху това. Започвайки от виртуалната свръхактивност в постигането на идеал – но без реални отговорности. И с чужда кръв, разбира се.

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статияМалкият Йоан
Следваща статияКитайска хроника