0
3532

Прощаването с Вазов

100 години от кончината на Народния поет

Вчера, въпреки студа, на панихидата на гроба на Вазов се събраха немалко хора. Родственици, литератори, майки с деца, представители на властта, хора, просто израснали с творбите му, които към края на панихидата поизпълниха пространството пред олтара на старинния храм „Св. София“. Почти както някога, все пак отчитайки дистанцията във времето.

Дали Вазов не си остава „утехата на един народ“, когато този народ сам се докара до съкрушение? А иначе спор няма – Вазов въплъщава в себе си историята на българския език, с него си отива и българското Възраждане. Едно време, което по размаха си и по своите мечти е могло да бъде само мащабно и романтично. Затова и водачът на българския модернизъм Гео Милев е напълно прав, когато признава, че „Вазов е последната залязваща звезда, която България е изгубила от своя небосклон“. Затова и прощаването с него през есента на 1921 г. – след крушението в Ньой – е било така грандиозно. Благодарение на усилията на Стилиян Чилингиров и проф. Иван Шишманов са събрани огромен брой свидетелства за онези паметни дни. Ето защо ми си струва, че това „прощаване с Вазов“ има смисъл да бъде разказано.

* * *

Още в първите дни на септември 1921 г. Вазов споделя с близките си, че го мъчи леко неразположение. Обикновено той е твърде внимателен към всичко, което се отнася до здравето му, често се оплаква през годините от „гръдобол“ и прави периодични консултации у нас и в странство. Този път обаче не търси лекарска помощ. Отдава го на умората от юбилея за неговата 70-годишнина, тъй като честванията са наистина грандиозни – започват през есента на 1920 г., а завършват чак на 2 април 1921 г. в салона на хотел „България“.

Едва тогава поетът може да се оттегли за кратък отдих, възползвайки се от лятото. Държи да пътува „инкогнито“, но навсякъде бива разпознат и честван. На 11 юни заедно със сестра си Въла Фетваджиева заминава за Бургас. „Разконспириран“ още след първата си разходка, той се превръща в обект на допълнителни празненства. Принуден е да се покаже на балкона на хотела, където бургаското гражданство му устройва акламации. Ученичка го приветства с реч, музиката свири „Шуми Марица“, а множеството пее „Върви, народе възродени“. Вазов, просълзен, слиза долу, учениците го понасят на ръце към морето, където го поръсват с морска вода.

От едно негово писмо до проф. Шишманов става ясно, че „още опиянен, е прегънат под товара на венците и на една слава, която и най-необузданото честолюбие не би могло да желае по-бляскава“.

Все пак успява да отдъхне за две седмица в Рибарица, но дори и там го намират възторжени почитатели. След което в „пазвите на Балкана“ започват студени дъждовни дни и той е принуден да се върне в София.

И тук го спохождат първите симптоми на болестта: задух нощем, непреодолима сънливост и виене на свят сутрин. Чувства приливи на горещина, принуждаваща го да държи отворени прозорците си, въпреки ниските температури. Принуден е след обяда да поляга на кушетката, но половин час по-късно се пробужда от задух. В следващите дни му се случва дори да заспи на трапезата.

Разтревожени, близките му почти насила го карат да отиде на лекар. Вазов посещава на 10 септември клиниката на д-р Сарафов, който го преглежда, но не открива нищо тревожно. Констатира умора и не открива причина за неразположението му, осуетяващо обичайната разходка из Борисовата градина. Когато се връща вкъщи, Вазов съобщава на сестра си Въла, че няма нищо обезпокоително, дори албуминът му е наред. В същото време от един спомен на Кирил Христов става ясно, че здравословният проблем е бил видим. При случайна среща в кабинета на директора на Народния театър, където народният поет е донесъл ръкописа на драмата си „Престолът“, Кирил Христов забелязва, че обущата на Вазов са зле завързани. И му обръща внимание. „Не мога да се навеждам, казва дядо Вазов, та слугинята ми ги връзва. Вие ми се свят, като се наведа, и политам напред“. Според Кирил Христов лекарите не са реагирали навреме, въпреки болезнено зачервеното лице на пациента си, и за него той си е отишъл от „лекарска грешка“. Ала всичко това е разказано „после“.

На 22 септември, петък, денят е слънчев. Вазов се връща от разходката си за обяд. Цялата сутрин е в добра форма, бодър и шеговит. Смята да огледа за последно драмата си „Престолът“. Всички го чакат за обяд в трапезарията, той влиза и сяда на обичайното място. Малката му племенница го посреща с шегата, че днес е празник – ще ядат фасул, любимо му ястие. Ала се оказва, че сестра му Въла е сготвила не зрял боб, а зелен фасул. Вазов шеговито се заканва с пръст на детето, което невинно пита не е ли зеленият фасул също фасул. Той усмихнат се съгласява.

Всички сядат на масата във весело настроение. Ала още в началото Вазов иска чаша вино със сода, гърлото му било пресъхнало. Докато му го донесат, му прилошава и се отпуска на облегалката на стола. Сестра му е в паника, моли го да ѝ каже какво му е. Вазов многократно сочи към гърлото си, опитва се да каже нещо, но от устата му излизат само несвързани звуци, преминаващи във фъфлене. Сестра му долавя само думите: „добре, добре“… И всичко свършва.

Съобщават първо за неговата кончина на брат му Борис. Той, на път за братовия си дом, минава през Министерския съвет, който е срещу Вазовата къща (където днес е дирекцията на БДЖ). Там е министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски заедно с още двама министри, които са сред първите, поклонили се пред тленните останки на народния поет. Заварват на място цял консилиум от лекари – д-р Боров, д-р Бочаров и д-р Сарафов, които подписват лекарското заключение: смъртта на Иван Вазов е настъпила в 12,30 ч. по обяд.

Малко по-късно Министерският съвет е свикан на заседание. Взема се решение за отпечатването на специални некролози, които вечерта са разлепени из столицата, а в следващите дни – из цялата страна. Министерствата на вътрешните работи и на народното просвещение разпращат окръжни телеграми из страната. В тях се съобщава за внезапната кончина на любимия народен поет и се уведомяват гражданите, че 28 септември 1921 г., който се пада в четвъртък, се обявява за всенароден траурен ден. Започват приготовленията за това патриархът на българската литература да бъде изпратен „по достойнство“, съперничещи само с честванията на неговия юбилей през есента на миналата година.

На другия ден тялото на Вазов е аутопсирано от управителя на болницата „Червен кръст“ д-р Каракашев, подпомогнат от проф. Парашкев Стоянов и докторите Даскалов и Греков. Документът е обнародван и от него научаваме, че народният поет е бил в много добро за годините си общо състояние. Заключението на лекарите е, че Вазов е починал от аневризъм на аортата. Те констатират и нещо необичайно – има удебеляване на тилната кост на черепа, което би трябвало да означава, че поетът е страдал някога от слепота или е имал сериозни проблеми със зрението. Тогава близките му си спомнят, че на 14 години Иван Вазов пада при препускане с кон и сериозно си наранява главата; мислели го дори за умрял. В продължение на година и половина той е живял в пълен мрак, както свидетелства сестра му Въла. След което измиват очите му със светена вода, зрението му се връща и той ненадейно проглежда.

След аутопсията тленните му останки са изложени за поклонение в неговия дом. Първи пристига цар Борис III със свитата си, представители на Писателския съюз, както и чужди дипломати в София. В края на работния ден към Вазовия дом се стича множество, което развълнувано иска да се прости с дядо Вазов. Решено е погребението му да се извърши на държавни разноски.

На 24 септември, събота, пренасят на ръце ковчега на народния поет от дома му в катедралния храм „Св. Неделя“. Зад ковчега вървят близките му, писатели, представители на властта. Учениците и ученичките от столичните гимназии образуват шпалир по улиците с цветя в ръце. Улиците са пълни с хора, които не крият сълзите си.

На опелото в храма държат слово проф. Михаил Арнаудов и министър Стоян Омарчевски. Писателят Стоян Чилингиров свидетелства, че „Св. Неделя“ е била пълна с хора през всичките часове на деня. Основно българи, но и чужденци, млади и стари, майки с невръстни деца. Всички искат да се простят с онзи, който по думите на една майка „ги е научил да говорят български“. Всички те са израснали с творбите му.

В словото си проф. Михаил Арнаудов изтъква следното: с Вазов си отива не само един голям поет и гражданин, но и водачът ни по пътя на нашето културно възмогване. Като хармонична натура, Вазов успява да съчетае в своите гърди две души: тази на българина и тази на космополита. Българин от глава до нозе, българин във всеки нерв, той обича безумно своето отечество и пише със самата кръв на сърцето си, когато страда или ликува заедно със своя народ. Геният на самия ни език, блянът на миналото ни, обвито в някакво мистично сияние, земята, в която почиват дедите му – всичко привързва поета магически към страната между Черно море и Албания, малка за други, но голяма и най-скъпа за това чадо на Балкана.

Което, подчертава големият ни литературовед, не пречи на Вазов да надскочи ограничението, в което се спъват мнозина национални поети:

Има един способ да се примирят националното с наднационалното, свое с чуждо, близко с далечно и той лежи в мисията на поета като проповедник на хуманност, тоест братство и солидарност между хората в името на общите крайни цели. Изповядвайки евангелието на състрадание и любов, подканвайки народите към сговор и взаимно уважение, Вазов се приобщава – в домогванията си – към семейството на големите народни благодетели, на поетите-космополити.

Важни слова, които липсват в много от по-сетнешните интерпретации на Вазовото творчество.

След опелото и подир възгласа: „Во блаженном успении вечний покой подажд Господи усопшему рабу Твоему Иоанну и сотвори ему вечную памят“, всички – начело с цар Борис и митрополитите, коленичат. Сетне шествието тръгва и постепенно се разширява безкрайно: картонени плакарди с имената на творбите на Вазов и живи цветя са носени от ученици и ученички, следвани от юнкери, от студентките и студентите от Университета, от учещите в Художествената и Музикалната академии, от ученици с възглавнички, на които са изложени ордените на поета, от софийските свещеници, строени по двама; накратко, море от хора.

Вали проливен дъжд, но никой не му обръща внимание. Поради отворените чадъри и черните знамена на македонските, тракийските и добруджанските братства, сякаш огромна траурна маса изпровожда катафалката на народния поет. На кръстовищата са издигнати пирамиди, в чиито кадилници дими тамян. Шествието спира за „малки молитви“ на „Витошка“ и „Алабин“, на „Раковски“ и площад „Славейков“, после пред дома на поета – и най-накрая – на площада пред Народното събрание.

Тротоарите преливат от хора. Оркестри свирят траурни маршове, камбаните на софийските църкви бият на упокой.

Когато шествието стига до вече подготвения гроб пред олтара на църквата „Света София“, краят му още се точи по улица „Витошка“.

В проливния дъжд, приютен под чадърите на събратята си, поетът Кирил Христов прочита подготвеното си слово. В него той изтъква: от десетилетия българският народ е свикнал да вижда и настояще, и минало през погледа на Вазов и с неговите думи. Затова, загубил Вазов, българският народ губи голяма част от способността си да вижда ясно, да чува точно, да изразява силно онова, което мисли и чувства.

Едва ли за някого другиго са били изречени такива думи. Особено от устатата на Кирил Христов.

След речта на Кирил Христов в гроба на Вазов е положен акт, художествено изработен на пергамент от художника проф. Ст. Баджов и херметично затворен в стъкленица от професора по физика в Софийския университет П. Пенчев. В него е записано:

Тук се покоят останките на великия народен поет Иван Вазов, чието име образува цяла епоха в развоя на българската литература.

Той е роден в Сопот на 27 юни (ст. стил) 1850 г. и е починал на 22 септември 1921 г. в 12,30 ч. по обяд в София.

Следва списък на всичките му съчинения…

Прочитането на този акт е съпроводено от 101 топовни гърмежа. Грохотът им се слива с хора, възгласящ „Вечная памят“…

На западната страна на гроба са поставени широки пирамиди, върху които на червен фон се изписани в бяло стихове от „Люлека ми замириса“:

Не мрат песни вдъхновени,
Отклик на душа народна,
От любов и скръб излени.

––

О, родино, аз всичко тебе дадох,
Душа, сърце, любов, зари небесни,
От теб приети – върнах ти ги в песни.

Множеството се разотива мълчаливо и със сведени глави. Дъждът продължава да вали, а камбаните да бият. Цяла България наистина усеща, че със смъртта на Вазов си е отишла една епоха.

* * *

В следващите дни грамадата пръст на гроба на Вазов продължава да е обсипана с увехнали китки и свежи букети. Тръгва инициатива за поставяне на паметник, който да увековечи спомена за него, но повечето идеи са отхвърлени като неприемливи.

Чак пред 1927 г. се осъществява идеята на големия скулптор проф. Иван Лазаров да се достави камък от Витоша в неговия „естествен вид“, без откъртвания, израз на любовта на народния поет към българската природа. Всички приемат от сърце идеята, но тя се оказва трудна за реализиране. Докато скулпторът не намира съмишленик в лицето на каменаря бай Стоян Петров от Владая, който изравя търсения камък от собственото си землище на „Шипето“.

Три чифта от шест бивола теглят огромния каменен къс. Появата на „Вазовото надгробие“ се превръща отново в събитие. Стотици софиянци го посрещат още в началото на Княжевското шосе, мнозина в шпалир по тротоарите чакат „камико на Вазов“ да стигне до „Св. София“. И забележете: в пълно мълчание, за да не подплашат яките биволи, които и без това едвам мъкнат тежката каменна маса.

След което проф. Иван Лазаров просто изсича името на поета и годините на рождението и смъртта му върху владайския камък. А художникът проф. Иван Пенков изработва по свой проект кандилото, което потомци на народния поет палят всяка вечер в знак на вечная памят.

Това се превръща в един от „ритуалите“ във Вазовия род, поддържан десетилетия от художничката Бинка Вазова и нейните сродници. Дори в най-трудните години на комунистическия режим, когато Вазов е заклеймяван като „певец на българската буржоазия“, кандилото на гроба му блещука вечер в знак на упование. Като символ на „утехата на един народ“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияЕпохата на кожата
Следваща статияКръговете на модернизма