Познавах и двете – и Вера, и Васа. В началото Васа сякаш повече: едно поради характера ѝ – по-отворен и предразположен към бързо установяване на връзки по симпатия (самата Вера признава тази ѝ способност); второ поради професионална колегиалност – и двамата пишехме критика на телевизиите и медиите и имахме доста какво да си кажем. И за какво да спорим. Но когато си близък с Васа, няма как да не се сближиш и с Вера – с годините двете сестри си бяха станали така необходими една на друга, че беше трудно да ги разделиш, да не ги възприемаш заедно. Затова и смъртта на сестра ѝ така покруси Вера, тя все едно изгуби половината, ако не и повече от себе си. Фондацията на нейно име не можеше да отмени липсата, но пък поне малко от малко компенсираше отсъствието ѝ – даваше повод да се говори за Васа, името ѝ да се споменава и директно да помага на млади таланти…
С Вера се сближихме постепенно. Не се виждахме често – повече по представяния на книги, на литературни конференции в университета, в телевизионни студия. Може би защото тя сериозно ме респектираше – не, не с поведението си, като към всички млади хора (а когато се запознахме, аз все още минавах за млад) тя и към мен проявяваше доброжелателство и подкрепа; респектът си беше само моя тръпка – много добре знаех коя е Вера Ганчева и какво е направила за българската култура. За приятелството с Людмила Живкова, за нещастието с Владимир Башев, когото нарича на едно място „спътник-водач, какъвто твърде малко жени намират в своите брачни съжители“, за приноса ѝ към българската култура като директор на издателство „Народна култура“ и за коравата ѝ ръка, която не си е поплювала… По-късно научих и агентурното ѝ име, но това не промени отношението ми към нея, напротив – мълниите удрят високите дървета, не закачат храстите. Но онова, което най-много ме караше да я гледам и слушам с уважение, беше главното ѝ редакторство в списание ЛИК – в младежките ми години един истински прозорец (извинявам се за баналния израз, но пък истината има това малко досадно качество да бъде банална) към световната култура. Опитвах се да запомням имената, които срещах в списанието, не всички успявах, но в съзнанието ми определено оставаше едно чувство за полъх от широкия свят, изваждащо ме от котловинността на българското. Вера Ганчева беше тъкмо такъв широко скроен или, както днес е прието да се казва, глобален, планетарен човек: тя знаеше много, беше видяла много и искаше всичкото това много да сподели и да предаде на онези, нямали нейните възможности. Или може би нейния късмет, де да знам: все пак е израснала във високо културно семейство, баща ѝ Лалю Ганчев – освен известен политик, журналист и публицист, ляв земеделец, е завършил в Париж; майка ѝ Надя Ганчева е създателка на „Лада“ – модното списание, което моята майка разлистваше с упоение, избираше си от него модели и сама си плетеше някои от представените там образци за жакетчета и блузки. В едно интервю Вера Ганчева изрежда хората, с които са общували със сестра си, подраствайки: „В момента се сещам за имената на Георги Караславов, Петър Динеков, Павел Вежинов, Йордан Радичков, Пантелей Зарев, Елисавета Багряна, Анна Каменова, Вера Мутафчиева, Леда Милева, Соня Бакиш, Блага Димитрова, Свобода Бъчварова, Невена Стефанова, Асен и Росица Босеви, Богомил Нонев, Божидар Божилов, Христо Сантов и Мила Павлова, също художниците Дечко Узунов, Илия Бешков, Милка Пейкова и Георги Ковачев, Ваня Дечева, Веса Василева, Тодор Панайотов и Жана Костуркова, Стефан и Лиляна Дичеви, прочутите оперни певци Николай Гяуров и Димитър Узунов с Катя Георгиева, музиканти, театрални дейци, журналисти, колеги и на двамата – от „Земеделско знаме“ на баща ми, в „Отечествен фронт“, „Жената днес“ и „Лада“ – на майка ми. Отделно искам да посоча Ивайла Вълкова, Мира Тодорова, Тамара Джеджева и Бинка Милева, с които Надя Ганчева беше особено близка“. Не приятелски кръг – съзвездие! В тази връзка си говорехме с Георги Ангелов, че със смъртта ѝ губим човек, един от последната кохорта отдадени на интелектуален труд българи, които обаче са не просто труженици на културното поле, но и създаващи такива културни полета. И да, в известен смисъл Вера Ганчева беше персонализацията на онова, което още Джон Дън бе открил и изказал: „Човек не е остров вътре в себе си затворен…“
Губим и друго – солидната здравина на връзката ни със Севера, с Нурден, както го назовава Вера. Тя го обичаше този Север (по това прилича на Милош Църнянски), смяташе социално-политическото му устройство за най-доброто, което социалното животно човек може да създаде, затова за нея тази връзка между българско и нордическо беше изключително важна. И правеше всичко възможно да не се скъса тя, въпреки че – няма какво да крием – в последно време беше здравата изтъняла. Затова положи толкова усилия да превърне специалността „Скандинавистика“ в Софийския университет в най-желаната, най-предпочитаната специалност. Успя. Успя като въодушевяваше младите, стимулираше ги и ги провокираше да не заспиват, да не са лениви, да търсят, правят и създават. Изданието с избрани стихове на Тумас Транстрьомер „Голямата загадка“ („Жанет 45“, 2013), публикувано след като той стана носител на Нобеловата награда за литература, Вера осъществи със свои студенти, с което, така да се каже, ги хвърли в дълбокото на превода, принуди ги по-нататък сами да си търсят автора („А ако парафразираме заглавието на известната пиеса на Луиджи Пирандело, можем да наречем преводача лице, което търси своя автор“). И да разберат, че преводът всъщност е „акт на сътворчество“.
Съобщавайки за кончината ѝ, медиите се концентрираха в „Пипи Дългото чорапче“ на Астрид Линдгрен, но Вера Ганчева – макар и отдаваща дължимото на тази основополагаща книга, държеше и изтъкваше и другите си преводи – Стриндберг, Хамсун, Ролф Якобсен, Улаф Х. Хауге, Таряй Весос, Артур Лундквист, Ларш Гюстафсон… Като издател пък откри за българската публика феноменалния роман на Пер Улув Енквист „Посещението на придворния лекар“ – една от най-разтърсващите книги, които съм чел. От монографиите ѝ не мога да не отбележа „Емануел Сведенборг. Архитект на вечността“, която разкрива шведския духовидец в съвсем друга светлина, различна от онази, в която го познаваме от ироничните и разгромяващи критики на Имануел Кант. Говорили сме си с нея за него, за преклонението на Уилям Блейк пред Сведенборг, за това, че прекалено лесно е да махнем ръка и да отсечем: „Мистически фантасмагории!“ Изобщо многостранна културна дейност, авторитетна научна фигура – българската култура обедня с нейната загуба, която без преувеличение можем да наречем невъзвратима.
Да, простихме с Вера Ганчева. С делото ѝ обаче няма как да се простим, делото ѝ остава при нас завинаги…
