Парадоксално е как ускорението на ХХ век и породените от него технически и социални надежди водят до болезнен разрив в колективното самоосъзнаване, до все по-натрапчивото търсене на „изтеклото време“. Днес е повече от трудно да си дадем сметка за екзистенциалната промяна, предизвикана от изобретяването на телефона и телеграфа, от откриването на радиовълните, от появата на авиацията или кинематографа. Ала станали факт, те задават нови координати на човешкото битие: ускорението, непознат дотогава интензитет на усещанията, откриването на безсъзнателното.
Някои от тези открития са имали и естетическо значение: невидимо предаваната информация, вследствие на радио-откритието на Маркони, сякаш подтиква предметността да стане „нова“ и да напусне границите си – нещо, което граничи с експериментите на кубистите; а „безсъзнателното“ на Фройд ломи картезианските „очевидности“, ясните и отчетливи представи за света, над които започват да витаят смътни сенки и тревожни очаквания.
Миналото обаче си остава важно, дори определящо, въпреки избледняващите спомени. Тъкмо по онова време, сиреч в първите години на бурно развиващото се двайсето столетие, един млад парижанин, страдащ от дете от тежка форма на астма, решава да оформи преживяното, търсейки да разбули тайната на отлитащото време. Неговото име е Марсел Пруст. Баща му е един от големите френски епидемиолози, професор във Факултета по медицина в Париж, а майката, остроумна и добре образована жена, произхожда от богато еврейско семейство от Елзас. Честите астматични кризи на младия Марсел и обезпеченото му съществуване сякаш задават рамката на неговия живот: „да си губи времето“. Той получава добро образование, учи в престижния лицей „Кондорсе“, записва право в Сорбоната, но така и не завършва, пропускайки да си вземе изпитите. Работи само веднъж, и то за кратко в библиотеката „Мазарини“, но напуска по здравословни причини. Прекарва живота си, отдаден на литературни занимания, обича да посещава парижките салони, жадува за „светска слава“, която така и не го спохожда (макар че се бие дори на дуел, обиден от злостна рецензия за първите си литературни опити).
Тъкмо тогава, през 1907–1908 г., възниква идеята му да напише романна фреска, която да изследва „протичащото време“. И то буквално. В българския превод заглавието ни пренася „по следите“ на изгубеното време, докато френският оригинал настоява, че замисълът е „в търсене на изгубеното време“ (a la recherche du temps perdu).
И това е важна писта към начинанието на Марсел Пруст. Неговият романен цикъл не просто „проследява събития“, а ги „търси“. Защото, както настоява Жил Дельоз в прочутото си изследване „Пруст и знаците“ (1987 г.), търсенето е нещо повече от просто спомняне или усилие на паметта; търсенето е винаги „търсене на истината“; а „изгубеното време“ е много по-различно от „миналото време“. Нещо, „безпощадно ясно“ за автора си, лично обречен на усещането, че цял живот си „губи времето“.
Резултатът е книга, практически писана през целия му живот. Първата част – „На път към Суан“ – излиза през ноември 1913 г. (за сметка на автора) и е посрещната повече от хладно от читателите през 1914 г. – годината, когато избухва Първата световна война. А целият цикъл, състоящ се от седем отделни части, е завършен някъде в края на 1918 г. или в началото на 1919 г.
Така преди сто години литературата се сдобива с „роман за времето“, написан в размисъл върху самото съществуване на мига, позволяващ на света да се разраства и разширява в дълбочина. Всичко започва, когато повествователят (или читателят) усети мига, воден от спомена-събитие – за сладкиша в детството, наричан „мадлена“, или за спъването в паважа на Венеция.
В един прочут пасаж от „По следите на изгубеното време” Пруст твърди, че животът е усилие във времето. Времето е, разбира се, тайна, както знаем още от блажени Августин. Тайна, с чието предзнание сякаш разполагаме, но която не сме в състояние да формулираме. А и времето, както доказва учителят на Пруст – философът Бергсон – освен обективно: времето на науката, измеримото време, е и субективно – то е вътрешен акт.
Тъкмо този „вътрешен акт” белязва прозата на Пруст, карайки мнозина да смятат, че неговият метатекст е преди всичко процедурата, в която литературата става възможна чрез субективно описание на детайла:
Дори в най-незначителните си прояви ние не сме едно материално цяло, еднакво за всички, с което всеки трябва само да се запознае, както със съдържанието на завещание или с текста на поемни условия. Нашето социално „аз“ е продукт на хорската мисъл. Дори най-простото действие, което ние назоваваме „да видим някой познат“, е до голяма степен интелектуална дейност. Ние изпълваме физическата външност на личността, която виждаме, с всички наши представи за нея и в цялостния ѝ портрет безспорно именно те вземат превес. Те така съвършено изпъват бузите, така вярно прилепват към извивката на носа, така добре умеят да придават съответната отсенка на тембъра на гласа, който е сякаш само материална обвивка, че всеки път, когато видим това лице и чуем този глас, ние всъщност гледаме и слушаме собствените си представи. (Марсел Пруст, „На път към Суан“, превод Лилия Сталева).
Ала не е вярно, че Пруст само описва детайли, макар с подобни описания да са наситени стотица страници от неговата гениална творба. Както и не е достатъчно да говорим единствено за изяществото на неговия стил, за красивото навързване на думи. В един от текстовете си Пруст сравнява добрия стил с кадифето – с приятното усещане, което ни дава докосването до тази тъкан, която въпреки всичко създава усещането за убягваща дълбочина:
Зрението ми тутакси се възвръщаше и с учудване забелязвах тъмнината около себе си, мека и отморяваща не само за очите, но може би още повече за ума ми: тя ми се струваше необяснима, непонятна, истински тъмна. Запитвах се колко ли е часът. Чувах изсвирвания на влакове; по-близки или по-далечни, подобни на птичи песни в гора, даващи представа за разстоянията, те чертаеха пред мисления ми взор безлюдната полска шир, такава, каквато се простираше пред бързащия да пристигне на следващата гара пътник. Докато влакът я прекосява, този кратък преход щеше да се отпечатва в неговите спомени ведно с вълнението от новата местност, непривичните жестове току-що прекъснатия разговор в купето и сбогуването под бледата лампа, които ще го съпътстват известно време в мълчанието на нощта, и сладката радост от близкото завръщане в къщи.
Пример за стила, който е и усет за времето. Неслучайно поетът Сен-Джон Перс нарича това съвпадение „мълнията“ (просветлението на синтаксиса). Детайлът е срез, през който се долавя убягващата цялост на живота.
Голямата идея на Марсел Пруст не е да създаде епично „упражнение по стил“, а „епос на паметта“, отстранил фалшивите спомени. Така че „доброто старо време“ да не е някакво вечно оправдание или измамно отражение на живота и всичко да е само стон по изгубено фалшиво детство. Идеята на „По следите на изгубеното време“ е съвсем различна: плетениците от изречения, подобно на корени на думи, черпят сокове от самото време. Става дума за фрази, които едновременно структурират и разпадат образите на съществуващото; които го накъсват, сменят местата на сенките и предметите, както и на разказаните истории.
Така паметта вече не отразява миналото; напротив, спомените са настояще. Съществуващото – онова, което е наяве, както и онова, което е насън – често сменят местата си. Затова читателите на Пруст по друг начин промислят живота на господин Суан, любовите на барон Шарлюс или клюките в салоните на Германтови. Разказът в „търсене на изгубеното време“ само привидно напомня за салона на Ана Павловна Шерер във „Война и мир“ на Толстой. И то не защото е изчистен от случки или исторически обстоятелства. Тъкмо обратното. Цели страници от метаповествованието на Пруст препращат пряко към „психологическия роман“ от онова време – към книгите на Анри Бордо или Абел Ерман. В него има всичко, има ги дори и „българите“, представени чрез личността на цар Фердинанд, на чиито бижута и гривни херцогиня дьо Германт завижда, докато зет ѝ – барон Шарлюс говори за българския владетел като „напълно покварен, но същински „плакат“. Ала тази българска нишка „в търсене на изгубеното време“ е доста сложна и препраща към такива джендърни „различности“ около избухването на Първата световна война, които нито един български изследовател на Пруст досега не е посмял до засегне. Ето защо само я споменавам, слагайки я настрана, докато ѝ „дойде времето“.
Особеното на историята при Пруст е, че тя е обвита в спомена.
Спомнете си само как започва „На път към Суан“:
Когато човек спи, върволиците часове, години, светове се нареждат около него. Събуждайки се, той се допитва инстинктивно до тях и в миг разбира на коя земна точка се намира и колко време е минало, откакто е заспал. Но тези редици могат да се разбъркат, да се нарушат…
Достатъчно беше да потъна в собственото си легло в по-дълбок сън с напълно освободена от всяко напрежение мисъл и загубвах представа за плана на стаята, в която бях заспал; разбуден посред нощ. Не знаейки къде се намирам, в първия момент не съзнавам дори кой съм. Останало ми беше само чувството за съществуване в неговата първична простота, каквото навярно трепка в гърдите на животното. Бях по-нищ и от пещерния човек. Но тогава споменът, все още не за истинското ми местонахождение, а за някои обитавани от мен места, където бих могъл да се намирам, ме осеняваше като помощ свише и ме изтръгваше от небитието — сам не бих съумял да изляза. Прелитах за секунда над векове цивилизации и неясно откроилата се петролна лампа, а малко по-късно и ризата с обърната яка постепенно сглобяваха отново отличителните белези на моето „аз“.
И нека имаме предвид и нещо друго – че това писане и инстинктивно улавяне на времето е дело на един тежко болен човек, болен от астма. Пруст се задушава, докато пише. За него писането е израз на живот. Светът постоянно му убягва, самият той стихва в стаята от корк, където пише, докато идва смъртта.
Усещане, което лежи в основата на „търсенето на изгубеното време“. Проект, в който е напълно валидно и онова, което самият той казва в едно есе за Достоевски: „сигурно е че в живота му има едно престъпление и едно наказание, но той е предпочел да ги раздели, прехвърляйки по необходимост впечатлението от наказанието върху себе си“.
