Начало Идеи Псалмите, поезия на вярата
Идеи

Псалмите, поезия на вярата

Майкъл Едуардс
24.12.2024
2212
Хлудовски псалтир, IX век

Голяма част от читателите познават Псалмите само в превод. Не влизаме в контакт с тези поеми такива, каквито са били написани, не четем словото, станало плът на еврейски. Най-много да следваме разгръщането на фразите в превод дума по дума и да търсим смисъла на значенията в речника. Не така четем Верлен или Шарл д’Орлеан[1] и може само да изпитваме тъга от това, че сме изключени. Как чуваме звуците, които си отговарят и се разделят? Как да доловим ритъма, който носи и създава емоцията? Как да се вслушаме в паметта на думите в историята на езика?

Ако мислим, че Псалмите са поеми като останалите, също толкова безвъзвратно чужди (освен ако не сме потънали с години в изучаването на еврейския език), колкото китайските, персийски или финландски поеми, към това няма какво да се добави. Но ако вярваме, че те по един или друг начин пренасят за наше добро Словото Божие, както и човешкия и свръхчовешкия опит в концентриран вид, тогава би трябвало да предположим, че техният превод не е нещо ей така, а е необходим лек. Преводът на Псалмите, както и на цялата Библия, е бил замислен изначално; в известен смисъл той е част от програмата.

Което не означава, че задачата на преводача се ограничава до извличането на „послание“ от рудата на еврейския език, на смисъл, който да намери израз в прозата, под предлог че поезията няма връзка със спасението и че всяка поезия е само приятно средство за провеждането на обучение. Защо тогава „посланието“ ще се яви в поема? Въпросът си остава актуален; ако искаме да изразим, да задълбочим вярата си, защо да пишем поема с всички привидни ограничения, които това налага (но и чрез увеличаването на възможностите, които ни предлага това обновяване на езика)? И защо авторът на Псалом 32 призовава верните не само да хвалят Бога с гусли, но и да Му пеят „стройно“ и „с възклицание“ (Пс. 32:3)? В Псалом 91 псалмопевецът също размишлява върху изкуството, което подобава да използва като поет и може би като музикант: „На десетострунно свирало и на псалтир, с песен на гусла“ (Пс. 91:4). Той разбира, че поезията, която се готви да пише, и музиката, която акомпанира, произтичат от онова, което е „добро“, от този tov, който е според Битие същностно свойство на светлината, на земята, на морето и на всичко, създадено от изкуството на Бога. Затова поетическият акт се сближава с онзи първи изгубен, но все още видим свят, който като цяло е „твърде добър“. Да пишеш псалом не означава просто да намериш най-приятния начин да изразиш чувства и мисли. Да четеш или да пееш псалом означава, макар и подсъзнателно, да се проникнеш от присъствието на изкуството и от неговата възможност да формира и усъвършенства онова, което чувстваме. Какво ни докосва в псалмите, дори в превод, и така вълнува цялото ни същество, ако не някои тайнствени образи, някои тайнствени ритми, които ни издигат?

Caeli ennarant gloriam Dei et opus manus eius adnuntiat firmamentum (Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта, Пс. 18:1), Abyssus profundis clamavi (Бездна бездна призовава, Пс. 41:8), De profundis clamavi (От дън душа викам, Пс. 129:1)… Задачата на преводача е като тази на всеки преводач на поезия: да потъне в словото на всяка поема, „да слуша – както пише Анри Мешоник в „Слави“ – онова, което прави този език и как го прави“, за да изнамери в собствения си език ритмични и звукови ресурси, способни да вдъхнат живот на онова, което иначе би си останало маса от думи, където гласът, който говори, едва се чува.

2.

Докато поезията на псалмите не престане да се възприема само като одежда, тяхната красота ще си остане украса. Ако приемаме света като божествено творение, тогава неговата красота е същностна и неотделима от неговото битие. Ако Сион се явява според Псалом 49 „връх на красотата“ (Пс. 49:2), тогава разбираме, че красотата не засяга само естетиката, че тя е съпричастна и на явлението. Не мога да говоря за красотата на псалмите, тъй като не чета еврейски, и мога да се спра само на елементи, които привличат вниманието, но са трудни за интерпретация. В Псалом 28 например седем пъти се споменава изразът „Гласът Господен“. Чуваме, така да се каже, повтарящия се тътен на гръмотевицата, който „загърмя над големите води“, „поваля кедри“ и „разтърсва пустиня“, и усещаме чрез тази артикулация и нейните вариращи повторения свръхчовешката сила на тези естествени събития, както и Бог, който ги доминира. Седемте връщания към същото допринасят в еднаква степен за структурата на поемата, така че нашето движение напред да приеме съответната си форма; те изискват чрез звученето на цифрата седем съвършенството и пълнотата. Господнята молитва, която също съдържа седем просби – три засягащи Бога, четири, засягащи хората: най-извисената молитва има удовлетворяваща и значеща форма. Намесата на Бог в света разкрива порядък, който ни трансцендира.

Азбучните молитви изглежда, че смущават поезията чрез привидната си изкусност, състояща се в това, че стиховете започват последователно чрез двадесет и двете букви от еврейската азбука. Защо ли, сигурно ще измърморят някои, преди да стигнем до онзи 118-и псалом, където осем стиха в двадесет и двете строфи започват с една и съща повтаряща се буква. Псаломът прославя Божествения закон, затова за поета, чийто обект са сладките думи, те са по-сладки от мед в устата му (Пс. 118:103) и така се постига онзи съвършен порядък, за който нашият непорядъчен свят може само да мечтае. Животът няма да го постигне, но поемата, която говори за него, се стреми да го направи достоен за Закона чрез своята едновременно строга и весела подредба, предвкусване на хармоничната морална и духовна красота. Сериозността на поета се разкрива и чрез онова, което той разбира, дори на пръв поглед поемата му да изглежда неадекватна: „Видях предела на всяко съвършенство, но Твоята заповед е безмерно широка“ (Пс. 118:96).

Силата на поезията минава през нейната форма; формата и поемата са едно, както планината и нейната хубост. Ала формата не е за псалмопевците само технически въпрос. Те биха могли да изразят вярата си в проза; чрез поезията обаче те проникват по-дълбоко, разкриват чрез самия акт на писане и какво тя представлява. За читателя формата на всеки псалом откровява вярата благодарение на емоциите и на осъзнаването на реалното, които се прецизират в образи, метафори и изненадващи сравнения, пресъздаващи света през очите на въображението (ще се спра по-нататък на това). И поезията, без да бъде по-висша от прозата, се представя като по-изкусна и по-осъзната езикова версия; както песнопението – псалтът го прилага във всеки миг – без да надмогва поезията, но като изпълва словото. Напояваме се с поезия и щом проникнем в нейната сфера, оставяме зад нас прозата на всекидневието, прекрачвайки прага, се озоваваме в необичайното. Всяка поема ни кара да проникнем в извънредното, но псалмите, подобно на останалата библейска поезия, ни разкриват, ако споделяме поддържащата ги вяра, основанието за самото това изтръгване от корен. Вслушвайки се в това слово, в езика, започващ с началото на света, ние чуваме, макар и отдалеч, словото, чрез което Бог е създал небето и земята – не по начина, по който скулпторът извайва модела, а по начина, по който говори поетът, когато казва „да бъде светлина“.

Предполагаемото многословие на поезията, привидната ѝ тривиалност в сравнение с вярата, благодатта и любовта изчезват, щом споменем словото. Ако Бодлер ни припомня, че в словото има нещо „свещено“, псалмите ни го напомнят от вътрешността на културата, която ни дава доловим образ на Бога творец, чието Слово се откровява в най-абсолютния смисъл на думата. Образът е изключителен: Псалом 8 възприема небето като дело на Неговите „пръсти“ (Пс. 8:4).

Става дума (поне така предполагаме) за фигуративен начин, по който схващаме творческото действие на Бога. Визията за един Бог, който създава всемира, говорейки, е съответна на онези, които вярват на простата истина, санкционирана в Новия завет от откровението на Бога-Слово.

Оттук и устният характер на псалмите, предложени на читателите, за да ги пеят. Авторът на псалом 32 подканва читателите да пеят на Бога „нова песен“ (Пс. 32:3); изразът често изниква в псалтира и показва, че псалмопевците признават особената отговорност на това да композираш поеми, способни да обогатят възхвалата и да изнамерят оригинални начини за разбирането и изразяването на вярата. След което псалмопевецът споменава, че небето е създадено чрез „словото“ на Господа, а чрез духа на устата Му (32:6) – множеството звезди, имайки несъмнено предвид приликата и различието между творческия акт на Бога и нашия, като приема, че поезията излиза от дробовете и устата на поета, а се обръща към ухото, към цялото тяло на читателя или слушателя. Тук е моментът да си припомним, че древните евреи (подобно на други народи?) изглежда, че са четели приглушено, вслушвали са се в Писанието, а не са ангажирали само очите си. Ние сме в края на една вероятна еволюция, която, изхождайки от приглушеното четене, минава към мълчаливото четене, съпроводено с движение на устните, за да стигне до четенето наум, когато тялото, намиращо се в покой, е почти отсъстващо.

Оттук и настойчивостта, с която псалмопевците се връщат към лошите думи, говорейки за тях като източник на злото: устата на нечестивеца са „пълни с проклятия, коварства и лъжа; под езика му – мъчение и пагуба“ (Пс. 9:28). Ако Бог е Словото, словото докосва нашето битие за добро или за зло и поетите от псалтира, ако познават Книга Битие, трябва да мислят над това, дописвайки собствените си слова. Оттук, струва ми се, тръгва техният начин да споменават смъртта. Те схващат пребиваването на мъртвите като ужасяваща тишина, в която нечестивите се посрамват и млъкват (Пс. 30:18) и където никой не може да разглася делата Господни (Пс. 117:17). Смъртта ще бъде лишеност от Бог, Който говори, слизане в ада на пълното мълчание, където не можеш нито да говориш, нито да чуваш. Идеята ги стряска и вълнува като поети. В смъртта, мислят си те, словото ще им бъде отказано, докато в живота си на земята те се чувстват обвързани с тайнството на езика.

3.

Както всички нас. Поетите на псалмите изпитват онова, за което други не смеят и да помислят. Интересно е да се проучи как те съпреживяват призванието си, как се научават по-добре да се опознават и по-добре да познават Бог, в служба на Когото те пишат, но също и на света, който не престават да изследват. От една страна, те ясно се съзнават като поети, изпитват радост и отговорност от дара, който ги обитава. „Да се изпълнят устата ми с хвала“, заявява авторът на 70-и псалом (70:8), щастлив да открие в себе си ресурси да хвали Бога, щастлив и от това, че душата му е преизпълнена с удивление. Ако не поставя Йерусалим начело на моето веселие, заявява авторът на Псалом 136, „нека ме забрави десницата ми“ (Пс. 136:5) – и да загуби тя сръчността си, тъй че авторът вече да не е в състояние да пише поеми, пренебрегне ли най-същественото. Труден за спазване ангажимент, който би трябвало да е на висотата на един от най-красивите псалми, където поетът плаче заедно с други пленници „при реките Вавилонски“ (Пс. 136:1), където поетичният гений се проявява чрез тази ръка, която бихме могли да забравим, за да накажем духа, който забравя; или в другия ужасяващ образ за един поет: „нека прилепне езикът ми о небцето ми“ (Пс. 136:6). И ето как поетът на Псалом 56 разбира своя поетичен акт: „Дигни се, славо моя, дигни се, псалтире и гусло! Ще стана рано“ (Пс. 56:9). Той описва по-добре от всеки друг онзи миг, в който е обзет от потребността да възхвалява, да пише или да прави музика, когато се чувства изцяло готов, за да се пробуди, а езикът или музикалните ноти могат да бъдат приложени на дело. Във всяка успешна поема азът и светът се пробуждат, но Давид постига тази творческа радост след дълго спускане в тревогата (обсадата на враговете) откъдето идва тази цялостна поетика на неустоимото желание за възхвала.

От друга страна, актът на писането изважда псалмопевците от личните им занимания, от малкия кръг на аза. Псалом 17, приписван също на Давид, е изпълнен от край до край с царските дела, но същевременно Давид разказва всичко онова, което му се е случило по време на славната битка срещу неговите врагове и в перспективата на деянията на спасяващия Бог; той съзерцава в паметта си и с помощта на проницателното си въображение възвишеното присъствие на Бога в природата, преди да се обърне пряко към Бога. Самият разказ за перипетиите му се преобразува още от самото начало в междуличностна творба, тъй като е предоставен на началника на хора и обречен да се превърне чрез посвещението на верните в поема и музика на общността.

Възхвалата, която възпламенява псалмопевците, ги отвежда към Бога и същевременно към Неговото творение, трансцендирайки ги към безмерната другост. Техният аз е преобразен благодарение на възхитата, която го обзема пред Създателя и пред всичко онова, което Той продължава да създава и поддържа. Те се отдават на света. В псалом 104 имаме красноречив пример:

Насищат се дърветата Господни, кедрите ливански, които Той насади;
по тях птици си правят гнезда; елите са жилище на щъркелите,
високите планини – на сърните; каменните скали – убежище на зайците
.

(Пс. 103:16–18)

Или още по-надолу:

А това велико и пространно море! там има безброй влечуги, малки и големи животни;
там плават кораби, там е оня левиатан, който си създал да играе в него.

(Пс. 103:25–26)

Прецизност на погледа: птиците си правят гнезда, елите са жилище на щъркелите, имаме и безмерната визия на Божията земя, покрита с „бездна като с дреха“ (Пс. 103:6), усеща се как радостта на поета пред сътворения свят навлиза във възхвалата на Създателя и обогатява любовта му. С идеята, че Бог е поставил левиатана в морето, за да „играе в него“ – или може би за да „играе с него“; виждаме мъжествената нежност на поета пред игровото удоволствие от китовете и другите твари, и неговата убеденост, че Бог също изпитва удоволствие от творението, и то не отдалеч, а отблизо, във всеки миг. Дори се забелязва, че радвайки се на творението, той подражава на Бога, защото пише в стих 31: „Да се весели Господ за делата Си!“ (Пс. 103:31). В оптиката на един религиозен поет светът, който той обитава, не е прозрачно стъкло, позволяващо на вярата му да се докосне до божествената суверенност; светът е обител на неговата вяра и по начин, който убягва на анализите ни – обител на Бога.

Поетът напуска своя аз – или е в състояние да го направи, псалмопевците го правят – чрез обикновения акт на писане. Защо да пиша едно моление например, както е в повечето псалми, където авторът иска от Бога да му дойде на помощ, да му прости, да не го забравя? Каква е разликата между вопъла, когато са ти изтръгнати думите: „Боже мой, Боже мой, защото си ме оставил“ (Пс. 21:1), и това да композираш една поема (Псалом 21), за да го изречеш? В първия случай се реагира емоционално, дори вниманието да е привлечено към другиго; във втория случай се откъсваш от емоцията си или се случва нещо по-добро: намесва се друга част на съзнанието, която трансформира емоцията в поема. Завършена поема с истински думи, звуци и ритми и така откриваме с по-голяма точност, отколкото в началото, онова, което усещаме и в какъв контекст емоцията има своето място. Върху читателя се отпечатва емоция – по-скоро тази на поемата, отколкото на поета – чиято дълбочина идва от самата поема заедно с разклоненията, наложени от композицията.

Така се научаваме по-добре да се познаваме. Кой говори в псалмите? Ние мислим за Давид или Асаф или за някой анонимен поет, докато псалмопевците се заличават, за да пишат чрез гласа на другите. Кой казва или пее: „пред Тебе едничкия съгреших“ (Пс. 50:6)? Нито Давид, нито аз, нито вие; и едновременно с това Давид, аз и вие. (По същия начин кой говори в „Балада за обесените“ на Вийон? Кой казва: „Човешки братя, които след нас живеете…“?) Друг глас често се разнася в поемата; всеки поет може да усети, че глас, различен от неговия, се намесва от време на време или винаги. Авторът на Псалом 80 изглежда, че описва с букви този любопитен феномен. Той започва, подтиквайки Израил да пее, да възкликва и тръби с тръба, за да възхвали празника, след което споменава свидетелствата на Йосиф и Египет, за да напише: „Чу звуци от език, който той не разбираше“ (80:5). Всъщност гласът на Бога се налага не за да отговори на ентусиазма на поета, но напомняйки за Изхода, да осъди блуждаенето на своя народ и да обяви щастието, което би познал Израил, само да Му се подчиняваше. Поета сякаш вече го няма, той отстъпва пред този друг глас, неочакван за него, който му поставя строги условия, за да се разрази радостта, на която той не е свикнал.

Личността в основата на един псалм става друга в акта на писането; тя оставя да си проправи път друг глас, тъй дълбок, че понякога си мислим, че това е гласът на човека, а друг път – че е този на Бога. От религиозна гледна точка поетите на псалмите познават по силен и концентриран начин загубата и възвръщането на аза, те обясняват и задълбочават приключението на всеки поет: да не знае откъде идват думите и да усеща как друг аз се намесва. Те откриват, че техният поетичен акт позволява, така да се каже, да говорят на Бога. И липсват в поемите си, за да се чуе глас, който не е само техен, те често изглеждат като виновни и слаби същества. Псалом 18 е познат с блясъка на атаката си: „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (18:1) – следват незабравими образи на сътворения свят и честването на божествения закон. И все пак, след като е излизал от самия себе си, за да съзерцава неща по-важни от него самия, поетът си спомня грехопадналата си участ и смущаващия факт, че не познава всичките си прегрешения. Той иска прошка заради тайните си грехове (18:13). Той не пише, нека го наречем така, в обективния жанр на поезията, който е средство да се измъкне от лабиринта на аз-а, а осъзнава онова, което е. Ентусиазираните възхвали могат да маскират проблемите с аз-а. Той се изразява едновременно като верен и като поет в молитвата, с която завършва псаломът: „Думите на устата ми и помислите на сърцето ми да бъдат благоугодни пред Тебе, Господи, крепост моя и Избавителю мой!“ (Пс. 18:15).

4.

Възхвалата е в центъра на псалтира. Изучаването ѝ помага по-добре да установим връзка с цялостната реалност и по-добре да разберем поезията. Хвалението не е единствената грижа на псалмите, чиито автори знаят добре, че обитават грехопаднал свят, където Бог е еднакво присъстващ и отсъстващ: или се „крие“ (срв. Пс. 12:2) и постоянно изисква да Го търсят, но Той също така и „спохожда“ човека (Пс. 8:5) и не го забравя. Псалмите често преминават във вик, отправен към Бога на гнева и на милосърдието. Ала колко пъти те избликват в хваления едва след някой болезнен преход, поради чувство на виновност или изоставеност! И още веднъж – защо да хвалим Бога в поеми? Отговорът идва, докато четем и слушаме казаното, без да въвеждаме понятието художествен „лиценз“. Съзерцавайки небесата, които „проповядват славата на Бога“, авторът на Псалом 18 гледа с очите на вярата, но също и на въображението; той вижда, че Бог е „поставил жилище за слънцето“ (18:5), че слънцето „излиза като жених из брачния си чертог, радва се… да измине пътя си“ (18:6). Чрез образи той пресъздава опиянението, което изпитва пред слънцето, пред неговия блясък, пред младата сила на обявяването му и привидното прекосяване на пространството, както и пред Бога, способен да го създаде. Поезията е съпричастна на хвалението и го осъществява. Псалмопевците се стремят не да възхваляват добре или зле, а възможно най-съвършено, така че преизпълващата ги радост да намира израз, за да бъде творението напълно оценено.

И най-забележителното: псалмопевците искат всички хора и цялото творение да възхвалят Бога. Хората, да, но творението? В началото на Псалом 95 става дума за това народите да възпеят Господу песен нова и поетът се обръща към цялата земя – „Да се веселят небесата и да тържествува земята; да шуми морето и онова, що го изпълня“ (95:11). В края на Псалом 97 се подканват „да ръкопляскат реките“ и „да ликуват с тях планините“ (97:8). В Псалом 148 поетът иска да чуе химна на цялата вселена. Призовава ангелите и небесните светила да възхвалят Бога заедно със слънцето, луната и блестящите звезди, и продължава:

Хвалете Господа от земята, вие, големи риби и всички бездни,
огън и град, сняг и мъгла, и ти, бурний ветре, който изпълняваш словото Му,
планини и всички хълмове, плодородни дървета и всички кедри,
зверове и всеки добитък, влечуги и птици крилати,
земни царе и всички народи, князе и всички земни съдии,
момци и девойки, старци и деца –
всички да хвалят името на Господа; защото само Неговото име е възвеличено, Неговата слава е на небесата и на земята
.

(Пс. 148:7–13)

Трябва да прочетем цялата поема, за да усетим порива на поета, плама, с който се обръща към цялото творение от ангелите чак до снеговете, възприемайки огромното множество същества и неща като едно цяло и усещайки, че всичко получава различието си във възхвалата.

Според други псалми самите природни реалности пеят. В края на Псалом 64 например:

Твоите пътеки изпускат тлъстина,
изпускат върху пустинните пасбища,
и хълмовете се опасват с радост;
ливадите се покриват със стада,
и долините се кичат с храни, възклицават и пеят.

(Пс. 64:12–14).

Не става дума, както в средновековната европейска поезия, за „бленуването“, когато радостта на поета се проектира върху природата или пролетната песен на птичките. Защото Псалом 18, също приписван на Давид, започва така:

Небесата проповядват славата на Бога,
и за делата на ръцете Му възвестява твърдта.
Ден на ден реч предава,
и нощ на нощ знание открива.

(Пс. 18:2–3)

Денят и нощта, създадени от Божието слово, говорят по своя си начин, без думи, и си говорят помежду си за славата на Създателя. Дали това е „поетичен“ начин на писане, приятна фикция или антропоморфизъм, който може бъде преведен в по-прозаични и рационални термини? В светлината на разказа на Изход как да разбираме псалом 113 – това, че морето вижда и побягва и че Йордан назад се връща, а планините скачат като овни, а хълмовете – като агнета (срв. Пс. 113:3–4)? Склонен съм да мисля, че псалмопевците са имали правото да пишат така, защото са виждали по-добре от нас живота, оживотворяващ всяко нещо, защото са чували радостта на творението и са усещали, че светът, който ние наричаме материален, има своя начин да бъде, своя начин да реагира на присъствието на Бога. Ето защо обръщането в Псалом 147 към снега като вълна, към ветровете и планините, означава навлизане в транзитивно отношение с всичко, което ни заобикаля, преобразявайки самосъзнанието ни чрез непрестанното осъзнаване на реалността и – в зависимост от спецификата на псалмите – на Бога.

Павел усеща как всички твари „стенат“ като жена в родилни мъки (срв. Рим. 8:22). Давид „чува“ небето да „прогласява“ Славата Божия. Давид ясно осъзнава всичко, което става в света от началото, въпреки Грехопадението; а Павел, въпреки себе си, бива потопен в целия този свят. Образът на Павел си остава най-радостният, в него я има изненадата от бъдещия свят, който ще изпълни троичната динамика на историята: от Творението до Грехопадението, после към новото Творение – от щастието към нещастието, от живота към смъртта и най-накрая към възкресението.

Превод от френски Тони Николов

Сър Майкъл Едуардс (род. 1938 г.) е англо-френски поет и литературен критик. Завършва университета в Кеймбридж с докторат върху творчеството на Жан Расин. Смятан е за един от най-значимите съвременни английски християнски поети, за което е отличен през 2014 г. с благородническа титла от кралица Елизабет II. Основните теми в двуезичното му творчество са връзките между езика, музиката, литературата и Библията. През 2013 г. става първият британец, избран за член на Френската академия. На български език е издадена книгата му Несвоевременно християнство (Фондация „Комунитас“, 2023 г.). Предложеният тук текст е от неговата книга Библия и поезия (2016).

Текстът е публикуван в бр. 196 на сп. „Християнство и култура“

–––

[1] Шарл д’Орлеан (1394–1465) – френски военноначалник, част от династията Валоа, един от първите големи френски поети. Б.пр.

Майкъл Едуардс
24.12.2024

Свързани статии

Още от автора