0
2560

Псалом 102

Псалом Давидов

Днес ние предимно четем библейските псалми, но някога те са се пеeли и пеенето е било придружено с музикален съпровод на псалтир, откъдето идва и названието им. Паралелизмът на псаломските стихове е поетична ритмика, която им придава мелодичност дори при четене, дори в превод. Затова когато четем псалома, в съзнанието ни той звучи като мелодия и се изобразява богата картина от образи, състояния и асоциации.

  1. Благославяй, душо моя, Господа, и цялата моя вътрешност да благославя Неговото свето име.
  2. Благославяй, душо моя, Господа и не забравяй ни едно от Неговите благодеяния.
  3. Той прощава всички твои беззакония, изцелява всички твои недъзи;
  4. избавя от гроб твоя живот, увенчава те с милост и щедрости;
  5. насища с блага твоето желание: подновява се като на орел твоята младост.
  6. Господ дава правда и съд на всички обидени.
  7. Той показа Своите пътища Моисею, на Израилевите синове – Своите дела.
  8. Щедър и милостив е Господ, дълготърпелив и многомилостив:
  9. Той се не гневи докрай, нито се вечно сърди.
  10. Той не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове:
  11. защото, колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта (на Господа) към ония, които се боят от Него;

Често не мога да разбера, нито да проумея Твоето милосърдие. По-лесно ми е да мисля за справедливост, отколкото за милосърдие, защото то ме обърква, то не е от моите категории. Но когато си представя небето над нас, именно визуалната картина ми помага да го проумея. Твоето милосърдие винаги ще е по-голямо от моя грях; и най-големият грях да сторя, Ти ще ми простиш, ако през сълзи погледна към Теб; и като багрено да са греховете ми – като сняг ще избелиш, да бъдат червени и като пурпур, Ти като вълна ще ги избелиш, ако се покая за тях.

  1. колкото е далече изток от запад, толкова е отдалечил Той от нас нашите беззакония;

Нито изток, нито запад имат крайна точка, далечината между изток и запад е мярката на безкрая или пък една педя, или един сантиметър, но те никога няма да се сближат толкова, че моите беззакония да замъглят Твоя взор към мен и ти да ме видиш облечена в тях. Това ми дава надежда и ме окриля, дава ми фундаменталното убеждение, че за теб съм безценна, че не съм изгубена в безкрая, а безкрайна е Твоята любов и Твоята милост. Че си ме обикнал още преди да съм се родила, че знаеш цялата ми съдба от люлката до гроба и всичките ми лутания между тях. Вдъхнал си ми увереност, че и майка да забрави кърмачето си, Ти няма да ме забравиш.

  1. както баща милува синове, тъй и Господ милува ония, които Му се боят.

Прозрението за Твоето присъствие в мен е най-съкровеното, най-голямото, което се случва в живота ми. То ме изумява, потриса, но също ме радва и весели. И още – прочиства ме и ме вразумява да не залитам в крайности, да не говоря встрастено, да бъда умерена. Почти във всеки миг, във всяка изговорена дума в мен става сътресение между мен и Теб, Господи. Ако Твоите юзди не са непрестанно върху мен, щях да приличам на човек, прехласнат от себе си, запленен от своето величие и ум, занимаващ се само с това да ги разкрива пред околните. Или щях да приличам на друг човек, който патрулира до изтощение и поучава всеки, който не мисли и не живее правилно. Или щях да приличам на трети човек, който знае истината за всеки и за всичко и вика по стъгдите, и я размахва по площадите.

  1. Защото Той знае нашия състав, помни, че ние сме пръст.

Милостта от небето, отдалечаването на беззаконията ни от изток до запад е, защото Ти помниш, че си ни създал от пръст. И това е най-топлата и нежна милувка, Твоето помнене, че си ни създал от пръст, че сме крехки и чупливи глинени съдове. А нашето превъзнасяне идва, когато забравим, че сме пръст. Ти, Който си ни създал, помниш, а ние, които сме създадени от Теб, забравяме. Но Ти и това ни прощаваш.

  1. Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той:
  2. понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава.

Съкрушават ме тези стихове, неотделими един от друг. Дали има друго толкова кратко и поетично, и скръбно описание на човешкия живот? Пръст, полски цвят, полъхът на вятъра над него… колко да е важен човекът, та дори един лек полъх на вятъра отвява спомена за него от мястото му? Човек остава в къщата си, в дома си, в предметите си, в творчеството си известно време, докато онези, които са го познавали, все още го помнят. А това е едно, две поколения. После виждаме какво се случва с паметта. Достатъчно е да тръгнем из гробищните алеи, да навлезем между тях. Изпопадали снимки, заличени имена, хлътнали гробове. Или пък килнати на една страна масивни паметници. Или пък красиви гробници, изящно поддържани алеи, цветни лехи, дървета, храсти, в Пер Лашез например, с вградени в тях памет и имена на велики личности, но човекът, човекът зад великото си име, той дори в пирамидите на фараоните не е останал, дори от тях полъхът на вятъра го е отвял. А мястото му, пръстта, от която е създаден, го е помнело до някое време, но после – и мястото му вече го не познава.

  1. А милостта на Господа е отвека и довека към ония, които Му се боят,

Аз се боя от Теб, но се боя и от смъртта, това е истината, Господи. Вярвам в Теб, в милосърдието и дълготърпението Ти, но това не ми помага да бъда безстрашна пред смъртта, да си мисля, че съм подготвена за нея, особено сега, когато косата посича приятелите и познатите ми за часове. Днес са на работа, а утре влизат в болницата, и вечерта умират. Това мигновено изтръгване от живота, това стихийно понасяне на вятъра ме тревожи и обърква, Господи. На всяка ектения се молим за мирна, безболестна и непосрамена смърт. С прибавената молитва за защита от пандемията се молим още да не бъдем без време покосени, за да  принесем плодове на покаяние. Ако вярата ми в Теб беше по-силна, страхът от смъртта би бил по-малък. Затова и аз викам като онзи баща, разпънат между отчаянието и надеждата – вярвам, Господи, помогни на неверието ми.

  1. и правдата Му е върху синовете на синовете, които пазят завета Му и помнят заповедите Му, за да ги изпълняват.

Има такива хора – синове на Твоите синове. Те са онези, на които разчитахме, когато се случи трагедията с децата в Лим. Вече 16 години оттогава. Онези Твои синове спасяваха едно след друго децата от обърналия се автобус, въпреки че не успяха да спасят всичките. На тези Твои синове и дъщери разчитаме, когато в беда изневиделица някой ни помогне – заради безпричинното добро, заради което светът оцелява въпреки безпричинното зло. Те са невидими, те сядат винаги на края и „докато другите крещят или говорят за изкуство”, те ни спасяват, те ни дават глътка вода, те ни казват дума на утеха, те ни посещават в болницата и тъмницата.

  1. Господ е поставил Своя престол на небесата, и царството Му всичко обладава.

Произнасям думите на този химн с лице, вдигнато към небето, с очи, които оглеждат ненаситно красотата на този свят, със съзнание, което прелита над него. Прашинка съм и се нося като дрон над света. Малка камера съм, закрепена към тялото на орел, който се вие в небесата и се спуска надолу. Докато изричам думите на този псалом, в съзнанието ми звучат стиховете на Сен-Джон Перс от поемата му „Изгнание”:

„… И винаги все този стон, все тази красота.
Като победа справедлива в битката световна, като велико
преселение, съпътствано от преброяване на хората, като империи, основани върху преторианска врява, като подуване на устни при раждането на свещени книги.
Това огромно глухо нещо над света – опиянение, което се засилва.
… И винаги все този стон, все туй величие,
което по света блуждае, това предчувствие голямо по всичките световни брегове, от същата въздишка произнесено, от същата въздишаща вълна.
Един единствен дълъг стих, без цезура, завинаги неразбираем…
… И винаги все този стон, все тази ярост.
И кръговрата на обезумелите от страст вълни, и чайката, пак същата, криле размахала над своето гнездо, осмислила с полета си на изгнанието стансите, и този дъх по всички брегове прераствал в стенание
Преследват в пясъците скитницата ми душа…”

  1. Благославяйте Господа, (всички) Ангели Негови, крепки по сила, които изпълнявате Неговата дума, като слушате гласа на словото Му;
  2. благославяйте Господа, всички Негови воинства, Негови служители, които изпълнявате волята Му;
  3. благославяйте Господа, всички Негови дела, по всички места на Неговото владичество. Благославяй, душо моя, Господа!

Кръгът се затваря. Псаломът завършва с думите, с които започва. Към Неговите Ангели, към Неговите воинства, към Неговите служители, към могъщия хор на всички Негови дела призовавам да се включи със своя немощен глас и моята душа – Благославяй, душо моя, Господа!

Превод на стиховете Андрей Манолов

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“
Следваща статияЗа бъдещето като холограма