Класическият труд на проф. д-р Асен Игнатов „Психология на комунизма” е написан на немски език и излиза в Западна Германия през 1985 г. И до днес той остава сред най-проникновените изследвания по темата. Преведен е на български език от Елена Никлева и отпечатан в малък тираж през 1991 г., сега излиза повторно със знака на издателството на НБУ. Писателят Димитър Бочев говори за книгата.
Асен Игнатов, „Психология на комунизма”,Издателство на Нов български университет, 2013, 272 с., цена: 18 лв.
Асен Игнатов (1935-2003) е един от видните представители на българската философия, получил европейска известност. Завършва философия в СУ „Св. Кл. Охридски”, от средата на 60-те г. е университетски преподавател по формална логика. В края на 1968 г. публикува книгата си с есета „Тъга и порив на епохата”, която предизвиква обществен скандал, а авторът е изгонен от университета и „заточен” в Института по философия към БАН, като му е забранено да публикува. По време на научна конференция в Белгия иска политическо убежище и започва работа в Католическия университет в Лувен, Белгия, след което се установява в Германия, където защитава докторат на тема „Хайдегер и философската антропология” (1979). По-късно работи в българската редакция на Дойче Веле. Публикува изследванията си: „Апории на марксическото учение за идеологията” (1984) и „Психология на комунизма” (1985, на български 1991), които му донасят европейска известност. От 1988 г. започва работа във Федералния институт за източноевропейски изследвания в Кьолн, Германия, и чете лекции като приват-доцент в Католическата Академия „Густав Зиберт” в Баден-Вюртемберг. През 1997 г. става почетен доктор на СУ, през 2000 г. е удостоен с орден „Стара планина”.
Ето какво твърди за книгата писателят Димитър Бочев.
Класическият труд на проф. д-р Асен Игнатов „Психология на комунизма” е написан на немски език и излиза в Западна Германия през 1985 г. И оттогава до днес той остава може би най-проникновеното и дълбоко изследване на тази важна тема. Без да става световен бестселър, той оттогава влиза по право в съкровищницата на световната философска и политологическа класика. Преведен е на български език от Елена Никлева и бива отпечатан в скромен тираж през 1991 г. и в България. Оттогава изминаха повече от 20 години. През това време в света и в нашата страна се осъществиха огромни преобразования. Написването на книга за посткомунистическата психология, както казва и в края на интервюто си с преводачката на тази книга Асен Игнатов, е „твърде съблазнителна тема”. Но в 1991 г. е още твърде рано за това поради липсата на известен интервал от време, а и поради кипежа на раждащото се посткомунистическо общество през онези бурни години.”
Доц. д-р Момчил Дойчев
„Името на Асен Игнатов все още не фигурира в речниците и енциклопедиите. Но не след много то не ще липсва в никой солиден наръчник по философия, политикономия, съветология и „остфоршунг”. Във всеки случай всички онези, които са заинтересовани от философски обоснован анализ и критика на комунизма, трябва да запомнят името му. Който е прочел новата му книга, може спокойно да забрави или изобщо да не чете онази тематично подобна литература, която усърдно се произвежда. Ако искаме да назовем сравними автори, трябва да напомним за Вернер Зомбарт, Роберт Михелс, Хендрик дьо Ман, Артур Кьостлер, Жил Монро, живеещия в изгнание полско-литовски носител на Нобелова награда Чеслав Милош и бащата на дисидентската руска философия Бердяев.”
Герд Клаус Калтенбрунер, „Тиранията на един труп” – сп. „Мут”
Из „Психология на комунизма”
III. Магичното мислене
В цялото ненаучно и преднаучно мислене, в митологията, във въображението словото играе изключително голяма роля. Откъснато от своята емпирична причинна връзка, словото придобива вълшебна сила. В емпиричния свят словото може наистина да упражнява удивителна власт, но тя въздейства не директно, а индиректно, чрез действията на хората, на които думата дава указания и импулси. В магическия свят словото предизвиква директно и непосредствено физически промени. Словото следователно оказва необясними за науката физически въздействия – така например изговарянето на думата „мутабор” може да превърне един халиф в щъркел и отново щъркела – в халиф, както това се случва в световноизвестната приказка на Вилхелм Хауф. Така едно „Сезам, отвори се!”отваря вратата на пещерата на съкровищницата – нещо, което за жалост до днес се е случило само на Али Баба.
В комунистическото мислене триумфира безграничната вяра в магичната сила на словото. Тази вяра се проявява преди всичко в ирационално преувеличените представи за всевластието на собственото слово. Всички тържествени призиви и обещания за „съхраняване чистотата на великото и всепобедно марксистко-ленинско учение” лесно се обясняват с разбираемото страхопочитание пред един магичен феномен, пред нещо чародейно – словото, при това „собственото” слово, „нашето” слово.
В тази вяра се корени и омразата спрямо „ревизионистите”. Те искат именно да развалят чудото, отказват се от някои от неговите съставки, като с това поставят свръхестественото под съмнение и предприемат едно кощунство – кощунството да се трансформира магичното в нещо, което може да бъде критикувано, т.е. вече може да бъде разбрано и само със силата на човешкия разум. На това магичното мислене реагира с възмущение и гняв, което в нашия случай придобива характер на присъда над отклоненията.
Институционализираните форми на страхопочитание, в които е облечено магичното, са инфраструктурите на партийната, комсомолска и пр. просвета, т.е. „учебните звена”, различните политически кръжоци, учебни курсове и училища, чрез които доктрината бива разпространявана. В магичното стриктната градация, йерархията на знанието, драстичната разлика между езотерично и езотерично играе съществена роля. Същото може да се срещне и в системата на партийната просвета. Обикновените „трудещи се” трябва да се задоволят с един минимум, функционерите на низово равнище получават повече, още повече научават функционерите от следното ниво, а истинското тайнство е запазено за избраниците от висшата йерархия, за Висшата партийна школа или за Академията за обществени науки при ЦК на партията.
Въздържанието, отнесено към свещени имена, става толкова по-задължително, на колкото по-ниско стъпало в йерархията се намира гражданинът. Колкото по-дребен е функционерът или обикновеният „трудещ се”, толкова повече страхопочитание изпитва той и толкова по-видимо и често трябва да трепери при споменаването на високите имена.
Авторът сам изпита действието на този неписан закон, когато през 1950 г. като 15-годишен член на българския комсомол каза в присъствието на високопоставена партийна функционерка за едно друго, неучастващо в разговора лице, че то е член на ЦК. С учудване авторът научи след това, че другарката била много раздразнена от неговите думи. Тя казала: „Той е още много малък, за да говори за ЦК”. Явно функционерката е сметнала за кощунство факта, че един член на комсомола си е позволил да произнесе думата ЦК. В нейните уши думата „ЦК” е звучала магично, какъвто не беше случаят с автора, въпреки неговите тогавашни искрени, макар и по-скоро умозрителни, чисто интелектуални идеи.Тъкмо тази липса на достатъчен пиетет, на „свещен ужас” е подразнила автентичната комунистка.
Една от магичните отбранителни техники беше превръщането на противниковото слово в табу.
…Когато обаче по определени съображения все пак се налага словото на противника да бъде допуснато, тогава се практикуват други магични процедури. „Буржоазните и изобщо неортодоксалните текстове, които бяха публикувани в Съветския съюз, бяха придружавани от обширни уводи. Тези уводи посочват преди всичко „грешките” на автора и по този начин изпълняват профилактична и превантивна функция. Ако текстът на Витгенщайн представлява една магия, то предговорът на В.Ф. Асмус трябва да изпълни ролята на контрамагия, която да обезсили и разсее нейното зловредо въздействие. Идеологическите спорове, доколкото те по изключение наистина имат място, т.е. доколкото словото на противника все пак може да бъде спомената, биват разбирани според модела на борбите между двама магьосници в приказките. Както е известно, в тях единият магьосник прави нещо, срещу което другият веднага прави нещо друго. Така „лошият” магьосник изведнъж се превръща в змия, за да ухапе „добрия”, ала след това последният се превръща в ястреб, който напада змията; следва обаче нова метаморфоза – змията се превръща в огън, а пък ястребът – във вода и т.н. Теоретичните конфликти биват схващани като война с магически заклинания.
Из интервю с Асен Игнатов
Елена Никлева: „Психология на комунизма”…е жестока книга и въобще психологията е…жестока наука. Това, което навън, в социалното пространство „излиза” като сила, фанатизъм, класова омраза, психологията „разобличава” вътре в човека като слабост, комплекс и дори любов. Мисля си, че след всичко, което понесохме, живеейки при тоталитаризма, сега трябва да „понесем” и тази книга и истините за себе си…
Асен Игнатов: Впечатлението ви е точно. В психологията наистина има нещо „жестоко”. Аз добре си давам сметка, че на места четенето може да предизвика представа за автора като студен диагностик, който невъзмутимо прави своите дисекции. Не отричам този момент, не отричам и че не изпитвам състрадание към обектите на анализа. Но какво да се прави?
Все пак аз съм учен, а не писател, а от друга страна, дори от гледна точка на непосредствения интерес съм убеден, че в последна сметка горчивата истина е по-добра от приятната лъжа. Катарзисът разтърсва, но и лекува. Само слаби хора биха предпочели сладката, но опасна дрямка на привидностите пред събуждането, което може би е болезнено, но е и предизвикателство към нашата сила, към енергията, към гордостта ни.
Е.Н.: Не бихте ли написали една психология на посттоталитаризма – на това странно, малко „болно” време, времето на несъбудените още от тоталитаризма хора, на хората, уплашени, че загубвайки тоталитаризма, загубват опеката, подкрепата и не смеят да се втурнат в живота „сами”? Не бихте ли ни оказали психологическа „помощ” тъкмо в това трудно време?
А.И: Това е много съблазнителна тема и аз също съм мислил за нея, но нещата могат да се видят точно и добре само след известен интервал, защото в момента всичко кипи, всичко е още много хаотично. Колкото и да е ласкателна мисълта, че мога да бъда нещо като социално-психологически терапевт, ще трябва да я отхвърля, за да бъда интелектуално честен. Екзистенциалната философията показа, че болката, страданията са абсолютно индивидуални. Там никой не може да помогне и при най-добра воля.Всяка помощ там е самопомощ и страдайки, хората преодоляват страданието.
Кьолн-София, януари 1991 г.
