Пропагандирайки регрес към инфантилното, носталгията погрешно вменява, че е възможно да се захвърли неудобната отговорност на свободата, тревогата на самостоятелността и да се завърнем в сладкото подчинение и подопечност.

Психоаналитичната теория и практика дават рядка възможност за паралели между индивидуалната психика и процесите в обществото. Както беше упоменато още в началото (Част I), подобен подход не може да има научни претенции и е очевидно спекулативен, като на места дори стига до вътрешни противоречия. Това навярно е достатъчно основание, за да бъде отхвърлена всяка от изложените по-долу хипотези и интерпретации. Въпреки това паралелите между клиничното и социалното, които предстои да ни се разкрият, са толкова красноречиви, че най-малкото заслужават да бъдат изложени в малко по-систематизирана форма.

Понятия като „травматизъм“, „Стокхолмски синдром“, „мазохизъм“ и „робска психика“ са вече част от обществения дискурс, но рядко са били разгръщани по-детайлно в контекста на техните теоретични и практически основи. Това оправдава допълнително настоящия опит да се навлезе малко по-щателно в това поле и да се прецизират някои от подлежащите механизми. Както беше загатнато вече в Част I на този текст, подобен подход всъщност може да е особено подривен и има потенциала да ни каже нещо не само за психологията на носталгията, но и за тенденции в цялото общество, включително у хората, които ѝ се противопоставят.

Нека също така не се забравя, че психоанализата, психологията и психиатрията не са единни. Във всяка от тях съществуват многобройни несъгласувани теоретични системи, които дават различни пътища, по които може да се тръгне. По-долу ще бъдат разгледани само няколко конкретни теоретични линии и то в силно съкратен вариант, без да се поддържа каквато и да е претенция за изчерпателност.

Част II от текста ще се занимае предимно с психоаналитичната теория и практика, докато Част III ще се опита да покаже възможностите за интерпретация на носталгията и други свързани с нея социални феномени.

* * *

Част II

Психоанализа и образът на Партията. Любов, привързване и архаичната всесилна майка

За разлика от всички живи същества, които се раждат малко или повече адекватни на средата си и бързо започват да живеят самостоятелно, човешкото същество се ражда в някакъв смисъл недоносено. Tо е напълно безпомощно и остава за дълго време изцяло зависимо от грижите на някой друг. За разлика от животните, които ще се учат да оцеляват и адаптират към средата си, бебето ще се учи да общува и да се адаптира към грижещия се. Този друг човек е същество управлявано от непонятни за бебето закони и ред, говорещо на език с първоначално недостъпни значения и смисли, и най-вече – движено от енигматични желания. Веднъж разпознало майката като друго единно същество, детето ще започне да се опитва да разчете енигмата на нейното желание и ще потърси начин да се настани в него.

Грижата като диалог – навлизане в езиковия свят

Навлизането на човека в този свят не е съвсем естествен процес – бебето не „се“ привързва автоматично, а по-скоро бива при-вързано от майката (или нейния заместител). Тя е тази, която в грижата си ще подеме инстинктивния плач на бебето, като започне да го залива с думи и смисъл, предполагайки у него нещо, което е още в зародиш: „Плачеш, защото ти е станало студено и искаш да се стоплиш, ето сега ще те завия!“, „Плачеш, защото си гладен и искаш пак да сучеш“, или „Плачеш, защото искаш да те гушна“. Контраинтуитивното тук е, че отговорът на майката ретроактивно превръща бебешкия плач в зов и в искане, като ги прави да заработят в диалог. Бебето ще започне да плаче, за да призове майката дори преди да има възможността да осмисли от какво всъщност има нужда и какво иска от нея. По този начин бебето се оказва на прага на човешкия езиков свят вече казващо нещо, вече искащо нещо от някого. Това адресиране към грижещия се ще бележи всяко бъдещо отношение на човек с обектите на неговото искане.

Важно е да се отбележи, че установяването на тази връзка е от централно значение за психичното развитие и проблемите в този процес могат да имат изключително негативни ефекти. Но веднъж установена, връзката се превръща в основа, върху която човешкото същество ще се изгражда. Понякога се случва конкретният грижещ се да изчезне, да умре или по друга причина да се наложи да бъде заменен. Това ще бъде травматично за бебето, но ако връзката вече е била добре установена, тя все пак ще може да бъде трансферирана – друг ще може да заеме това място и да продължи грижата. Това показва, че тук е важно учредяването на самото място на другия, и в по-малка степен – конкретният друг. Свидетелство за това е, че в много от най-тежките ранни детски патологии на развитието се откриват не толкова травматични раздели с грижещия се, колкото сериозни проблеми в самото установяване на тази връзка в най-ранна бебешка връзка. Това може да са както физически увреди, така и тежко душевно разстройство у майката, тежка следродилна депресия и други, които по начало са затруднили процеса бебето да бъде подето в този диалог или където отчуждената грижа е попречила обектите на нуждата да заработят в символна система. За съжаление, все още не можем да установим причините и произхода на тежките форми на аутизъм, но неговите последствия са много ясни за дефиниране – това е на първо място един дълбок разрив във и изолиране от връзката с другото човешко същество.

Символна функция на обекта

Това са някои от основните причини у човешкото същество да настъпи едно централно преобръщане, което не се случва при животните – грижата и обектите на нуждата ще отстъпят своята значимост пред връзката с този Друг, неговото внимание и любов, и това ще бележи из основи развитието и психиката.

За бебето този грижещ се друг ще се превърне в благодатно и всесилно присъствие, което то ще призовава за всичко, от което има нужда, дори преди то самото да знае от какво точно има нужда. Така обектите и грижите, които този друг предоставя, ще добият символно измерение и наред със способността си да задоволят нуждите, ще се превърнат и в дар, символизиращ и засвидетелстващ любовта на Другия. Така грижещият се ще се превърне в най-важното нещо в света и в гарант за самия живот, надминаващ по значимост дори и самата грижа, която предоставя.

Това фундаментално разцепване във функцията на обекта^[1] е видно почти веднага след раждането. Наблюдения на бебета показват връзка между рязко появяващата се склонност за преяждане или напористо сучене на предмети точно в моментите, когато бебето усети, че е настъпило някакво трайно разстройване или оттегляне на нежността и вниманието на майката (раждане на друго дете, смърт в семейството, тежка болест и т.н.). Преяждането тук в много чиста форма разкрива настоятелното търсене на внимание от бебето именно тогава, когато обектът (храна), с който е обвързано това внимание, продължава да е доставян, но вече не е в унисон с майчината любов.

Подобни свъхкомпенсаторни механизми може да се наблюдават и при по-големи деца и дори при възрастни хора, при които оралният нагон (ядене, пиене, пушене, гризане на части от тялото) често изглежда се засилва именно след моментите, когато се е случило някакво любовно разочарование. В серия от „Приятели“ се дава много добър пример за това с традиционното за жените от групата ядене на сладолед след раздяла или изоставяне. Това не е филмова измислица – яденето на сладко след раздяла наистина се среща много често, но за разлика от сериала в действителността човек много рядко прави съзнателна връзка с раздялата. Това е механизъм, който се формира още в най-ранна бебешка връзка и показва дълбоките несъзнавани асоциации между получената храна и получаваната някога любов.

Изобщо не е случайно, че връзката храна-любов е така дълбоко вплетена в културата – „Любовта на мъжа минава през стомаха“, „Най-важната съставка в готвенето е любовта“ са само част от примерите. Огромна част от рекламите за храна и особено за сладки неща стъпват именно върху тази връзка, като експлоатират зрителя несъзнавано чрез образи за семейна обич или романтична любов (колко от рекламите за шоколад и бонбони за възрастни съдържат недвусмислено сексуални конотации?).

Сериалът „Приятели“ дава и друг добър пример за връзката между яденето и любовното разочарование с епизода, в който Фиби става гадже с психиатър. В серия от сцени този психиатър прави разнообразни интерпретации за другите от групата, от което всички стават потиснати и в следващата сцена са показани как омърлушено ядат сладки. На излизане от стаята той се обръща и им казва: „И не прекалявайте със сладките, те са само храна, не са любов“.^[2]

Същият механизмът на компенсация чрез обекта работи и в така наречената „шопинг терапия“, която лекува точно толкова, колкото и сладоледът след раздяла, което ни обяснява краткотрайните ѝ ефекти. По-натам това ще ни помогне да видим някои особености в консуматорското поведение на посттоталитарното общество и парадоксалното разминаване между увеличаваща се консумация и все по-изострящо се чувство за неудовлетворение.

Искане, даване и любов между редовете

Тук е нужно да уточним, че храната и яденето не са еднозначни, а са по-скоро едно от символните полета, където човек може да формулира искането си за любов. Малките деца понякога настоятелно не ядат (това се случва и при бебета) и проявяват изключителни претенции. Тук родителите често не забелязват, че детето/бебето в крайна сметка постига целта си. Търсейки как да го нахрани, родителят всъщност продължава да се занимава с детето и то пак е обект на внимание. Тази логика може да бъде открита на много други места, както в детството, така и в юношеството и зрялата възраст.[3]

Вниманието тук е пряко обвързано, но не и равнозначно на родителската любов. Децата могат да стигнат до изключителни крайности, за да го привлекат, дори това да означава да им се карат и да бъдат наказвани и охулвани. Но караниците, наказанията и постоянното разочарование на родителя може да са за предпочитане пред самотата и липсата на отношение. Когато в хода на израстването връзката с родителя не е добре разнищена и на детето не се помогне да я изостави и да заживее емоционално автономно, тогава проблемното поведение може да се фиксира като трайна личностна черта. Да си лош, проблемен и дори да си „разочарование“ могат да са именно амплоата, чрез които човек в някакъв момент от живота си е успявал да намери стабилно място в полето на вниманието на родителя. Това може да се фиксира трайно и човек да продължи несъзнавано да възпроизвежда провали много след като родителя вече го няма.

З. Фройд дава пример за нещо аналогично на децата, търсещи вниманието на родителя чрез капризи и недоволство. Негова пациентка хем казва на съпруга си, че най-много обича да яде хайвер, хем му забранява той да ѝ купува. Интерпретацията на Фройд е аналогична – тази дама поддържа една незадоволеност, зад която обаче се крие друго задоволяване – тя успешно държи съпруга до себе си, така че той да продължава в дразнението си все пак да се занимава с нея и да търси с какво друго да ѝ угоди. Ако тя просто получи каквото иска, то той е много вероятно да се успокои, че е успял да я задоволи, и може би ще отиде да се занимава с друго (а може би и с друга, както случаят загатва).^[4]

Малките деца дават още по-ясен пример с познатия за родителите безкраен цикъл на искания. Всеки родител може да забележи, че настъпва период, в който удовлетворяването на искането на детето има съвсем краткотраен ефект и детето си намира ново нещо, което да иска. Причината за това е, че искайки нещото, детето иска нещо отвъд него, макар и да не го осъзнава. Тоест искането е по-важно от исканото, а актът на даването на обекта е по-важен от притежаването му. Това е така, защото онова, което детето иска отвъд нещото, е да получи знак за безусловната любов на другия – нещо, което всъщност този друг, колкото и да иска, никога няма да може да даде, независимо какви блага предостави.

Всичко това ни показва, че всяко човешко същество още в детството си стига до задънена улица, където единственият и изключително болезнен изход ще бъде с помощта на родителя да поизостави това искане и да приеме любовта, която ще получава занапред, да остане само частична и белязана от липси. В противен случай се поставят основите на бъдеща зависимост и отчаяно търсене на обич, което ще затлачи всяко друго желание и търсене в живота.

Божествата, Бог и Партията

Тезата, че обектът на нуждата винаги работи в символна връзка с благоразположението на някаква абстрактна сила е напълно съвместима с религиозни метафизични рамки. Антрополози и етнолози отдавна са показали, че във всяка „примитивна“ култура природата и всичко, което прави живота възможен, се тълкуват като дар от божествата. Дали ще вали достатъчно дъжд, дали ще има добра реколта, улов и т.н. – всичко това функционира като знак за тяхната благосклонност. Също така е видно, че тази благосклонност надминава по значимост реалните липси – тоест страшно е не това, че няма да има храна, колкото че липсата ѝ говори за гнева на боговете. Това донякъде се потвърждава в логиката на жертвоприношенията и в сродните религиозни практики, които показват обратната страна на този диалог и потвърждават в него символната роля на обектите.

Християнството и други религии също виждат света и всичко в него като създадено от Бог и съответно като част от Божията благодат. Това прави отношението към нещата в света да е винаги и отношение с Бог. Достатъчно е да си припомним типичната сцена на молитва на масата, където семейство благодари на Господ за дадената им храна, дори и тази храна да е произведена именно от тях. Тук отново, също както в по-ранните примери, обектът (храната) е важен не сам по себе си, а като дар от Бога. Качеството и количеството на храната са без значение, защото доколкото тя е дадена, тя е и свидетелство за Неговата любов.

Тук в кратка скоба трябва да назовем очевидната аналогия между благодарността за дадената от Бог храна и постоянното призоваване от политици (и носталгици) ние като общество да сме благодарни за това, че са ни дали нещо – например магистрали, метро, нов тротоар до блока или всичко, което социализмът ни е дал. А както знаем, на нещо дадено не се гледа качеството – това е много чест аргумент на хора, които защитават корупцията. Как имаме наглостта да си позволяваме да държим сметка за качеството, при положение че са ни я дали тази магистрала?

Логиката на изискваната благодарност е само една от причините комунизмът да е несъвместим с каквато и да е религия. Хората трябва да са благодарни само и единствено на Партията и това остава упорито загнездено в съвременната ни политическата култура.[5]

Подобни сцени на молитва на семейство около масата често се струват остарели и непонятни за съвременния зрител и читател, но психоаналитичната практика много лесно потвърждава, че обектите на искане на нивото на несъзнаваното винаги остават в някаква степен въпрос на даване и получаване, независимо колко активно се бори човек и без значение как се вписва в несъзнаваното му тази висша сила, която се предполага, че дава или лишава. Искането на човека в по-голяма или по-малка степен винаги запазва на несъзнавано ниво аспекта на молба.^[6]

В практиката на психоаналитика бързо се разкриват измеренията на подобен симптоматичен и несъзнаван зов за любов, в който страдащият най-често е заседнал. Симптомите, от които той страда, носят белега на този апел и често имат компенсаторна функция. Колкото и атеистичен човек да срещнем в кабинета си, в неговото страдание постепенно се разкрива недоволството, че не получава нещо от живота, от съдбата, от късмета. Той често страда, че полученото не е достатъчно или пък се бори с вината, свързана с агресивните страни на настойчивото му искане, което го поддържа в пасивно очакване на полагащото му се, от което не може да се откаже. Това искано нещо, разбира се, никога не идва, независимо какви усилия ще положи и какви успехи ще пожъне той, защото искането несъзнавано се прицелва отвъд което и да е искано нещо.

Алюзията тук няма как да стане по-очевидна. Ние също като общество сме заседнали и страдаме в инфантилната си позиция, произлизаща от травматичното ни силово подчинение. Десетилетия след постигането на свободата ние още изпитваме огромни трудности да заживеем автономно и продължаваме да очакваме нещо, оживени от враждебността по неполученото. Носталгията подстрекава към инфантилност, като скрито обещава топлина и опека, в която най-накрая нещо може да ни бъде дадено. Тя увлича не защото толкова милеем за нещото, а защото чрез него отново ще имаме екзистенциалната гаранция на даващия, без която не искаме да приемем да живеем.

* * *

Част III

Анализ на носталгията и инфантилната нужда от любов и опека

Аналогиите с психоаналитичната практика и теория ни налагат да видим носталгията по социализма едновременно като любовна и инфантилна. Идеализирането на бита и тъгуването по спокойствието на социализма са напълно обясними, доколкото последните съставят повърхностния символен слой на едно митично време, когато този всесилен и грижовен Друг се предполага да е съществувал под формата на Партията и СССР.

Някои хора с пълно право тълкуват копнежа по бита от онова време като носталгия по младостта и по нейния декор. Това със сигурност играе своята роля, но с помощта на психоанализата можем да видим, че регресът е всъщност доста по-дълбок и се прицелва в нещо аналогично на най-ранното детство, когато архаичната майка е функционирала като гарант за света. Тук реалните количествени и качествени измерения на тогавашния бит губят своята първична значимост и добиват ново значение. Това се случва именно защото битът е бил и продължава на нивото на дискурса да е само булото, зад което се предполага присъствието на този тотален Друг, на опеката и „любовта му“, независимо колко брутална, контролираща или садистична е била тя в действителност.

В дискурса на пропагандата образите от социалистическия бит са манипулирани, като се асоциират с топлина, сигурност, спокойствие и ритъм, които всеки човек със съвсем малко усилие може да свърже с чувствата от най-ранното си детство и отвъд него – с топлината на майчината закрила и грижа. Това е и една от причините носталгичната пропаганда много често да се прицелва именно в спомените за детството през социализма, което се е формирало като мини жанр.

Тук е важно да се отбележи нещо, което беше индикирано още в началото. Цялото това криволичещо изложение е принудено постоянно да осцилира между реалността на социализма и спомена за него, между неясното съотношение на външните внушения и податливостта (или дори готовността) да им се вярва.

Поддържайки аналогията с индивидуалното човешко развитие, ние можем да видим реалния социализъм като вдетиняващ, а пропагандните внушения като експлоатиращи слабостта, която той е насадил в народопсихологията ни. Носталгията се противопоставя на съзряването, където основен аспект е именно постепенното разделяне с тази идилична сигурност и задоволеност, които така или иначе винаги се оказват по-късна митична реконструкция на миналото, отколкото живяна реалност.

Образът на социализма е ретроспективно преформулиран в носталгичния дискурс, досущ както възрастният индивид реконструира собственото си детство като идилия, изтласквайки страданията, които всъщност е понесъл и преработил (или не) психично. Това обяснява как този наратив увлича успешно хора, които не са живели през социализма, и показва защо избуяването на носталгията е можело да започне само след значителен времеви интервал от реалните събития.

Пропагандирайки регрес към инфантилното, носталгията погрешно вменява, че е възможно да се захвърли неудобната отговорност на свободата, тревогата на самостоятелността и да се завърнем в сладкото подчинение и подопечност. Но носталгията всъщност подмамва с миражи, които се разсейват веднага щом човек се приближи до тях, а на тяхно място се разкрива нещо чудовищно.

Но сигурността, че това чудовищно нещо няма да се върне, не трябва да ни успокоява – ефектите на тази социална инфантилност са дълбоко вплетени в народопсихологията ни и имат изключително влияние върху процесите в обществото.

„Даването“ и българският политически дискурс

В носталгичния дискурс „благата“ на социализма са идеализирани, защото са дадени – „Бай Тошо даваше на хората!“, „Държавата даваше!“. Тук виждаме, че спорът за „Пускането на банани по Нова година“ трябва да измести фокуса от бананите върху понятието „пускане“. Вече споменахме до каква степен даването продължава да е централно понятие, което политиците експлоатират изключително успешно. Тук е редно и да поясним, че не става дума за глупост у хората, които се хващат на обещания за „даване“, а за внушение, което активира централен несъзнаван комплекс.

Даването и недаването от държавата са цял жанр на носталгичната пропаганда и са се превърнали в дъвка на всяка критика – „Защо държавата не дава?“, „Защо дава на тези и не на онези?“ и т.н. Това не напомня ли за деца, които винаги се чувстват ощетени, независимо колко усилия положи родителят да бъде справедлив? Това е особено ярък пример как някои хора са склонни да виждат държавния апарат като майка, която би трябвало да се грижи за тях, а не просто като безличен механизъм, разпределящ общите средства. Аналогията със социализма тук е очевидна – по-добре подопечна бедност, отколкото несигурно и самотно благоденствие.

Благодарност и послушание

Тази логика на дара работи и в един по-абстрактен международно-политически план. Когато в носталгичния дискурс се обсъжда икономиката на Източния блок, паричните ѝ измерения често са завоалирани и тя е представяна почти като работеща без пари. „Ние произвеждахме и им давахме (на СССР) продукт Х, а пък те ни даваха Y и всичко беше идеално“. Тук изключването на количество, качество и на парично измерение са все свидетелства за усилието да се предпази статута на обекта като любовен дар. Да се разкрият точните количествени измерения би заличило скритата символна стойност, което ще направи тези „дарове“ съизмерими, принизени и като такива – де-идеализирани (една от причините да не обявяваме цената на подаръците, които подаряваме на рождени дни или на Коледа).

Днешните млади са особено уязвими към манипулации относно контекста на фрази от миналото като „Дадоха ни апартамент“. По времето на социализма големите покупки формално също са били въпрос на пари, но основна роля са играели други фактори, които в крайна сметка определят дали някой гражданин е „заслужил“ да му се даде, например възможност за образование. Това може да бъде интерпретирано лесно дори без помощта на психоанализата – човек трябва да е послушен, за да получи. Но уви, дори послушанието не гарантира нищо, защото системата си има предпочитания и любимци, които също на свой ред във всеки момент могат да изпаднат в немилост поради непредвидим каприз (раздвижване) на властта.^[7]

Ще повторим: това положение може да е изключително унизително и потискащо, но подобно на примера с проблемните деца, търсещи внимание, то все пак носи подлежащото уверение, че някой бди над теб, което остава за предпочитане пред самотата на зрелия живот. Защото да пораснеш означава да се сбогуваш с детството и с опеката на родителя, един вид да осиротееш и на свой ред да започнеш да бдиш и да се грижиш за други, да даваш, а не да получаваш.

Изоставяне и изоставените

Метафората за осиротяване на зрелия човек ни води към друг аспект на инфантилността – слабостта на нашата култура да спомага в процесите на сепарация, през които всеки трябва да премине. Носталгичният дискурс допринася у нас раздялата и загубата, присъщи на живота в зрелостта, много често да се представят като травматични и като изоставяне. Изоставените са друг жанр на пропагандата, която редовно се лепи за всякакви истории, често на възрастни хора, които държавата или целокупният народ са „изоставили“.

Всеки ден публикации в социалните мрежи със снимки на жени на преклонна възраст се разпространяват с хиляди, вменяващи вина на системата и на всички други българи, че „са ги изоставили“. Естествено, тези публикации са написани така, че четящият прикрито да е винаги от страната на обвинителите и никога на обвинените. Жанрът „Карбовски“ практически се свежда до този механизъм на манипулация чрез вменяване на вина. Човек е подмамен да мрази, сладко да се възмущава и да обвинява, но не и да се чувства виновен. Това ясно разкрива инфантилната му позиция, освободена от политическа отговорност съвсем аналогично на позицията му през социализма. „Системата“ и „народът“, в които четящият в интернет не се числи, са обвинени, че са хладни и безчовечни – обвинение, което се пренася и върху демокрацията изобщо („Социализмът не изоставяше никого!“).

Носталгията и пропагандата не могат да приемат за естествени процесите на миграция от селата към градовете (друга форма на раздяла), които са типични в свободните индустриализиращи се страни. За носталгиците това често е изоставяне, равносилно на смърт („Селата умират!“). Идеята да се напусне селото, за да се потърси препитание другаде, за да може да се продължи животът, е парадоксално неприемлива – сякаш човек трябва да поддържа селото, а не селото – човека. Подобно е отношението на радикално консервативния ни патриотизъм, който смята, че всяка традиция трябва да се запази непокътната до края на времето, сякаш самите традиции никога не са били новост, не са в постоянно движение, еволюиращи, умиращи, отстъпващи място на такива с нова функция и т.н.^[8]

Култура, пропита от трудността за сепарация

Всичко това е само част от дълбоко вклинената в културата ни трудност за отделяне, която е съвсем аналогична на всеки индивидуален клиничен случай. Там, където емоционалното отделяне от майката е било проблематично, тази трудност персистира на всеки друг терен в живота. Изследванията, поставящи България много високо в индекса за типична възраст за напускане на родителския дом, са само едно от проявленията, което може да се изследва статистически. Но всъщност проблемът пропива във всеки аспект на обществото. Колкото и да е спекулативна подобна интерпретация, няма как да не видим тук трудност, допълнително вкоренена от социализма, който възпитава в зависимост и житейска инертност.

В психоаналитичната практика почти неотменно се открива пряка връзка между психичните проблеми и недобре разигралата се (или просто неслучила се) емоционална сепарация, която винаги индикира, че самите родители също са имали трудност да пуснат децата си. В личните истории на тези хора особено често се срещат истории за родители, които не спират прикрито да настояват за внимание и знаци на любов от децата си, като едновременно негласно вменяват вина, ако не ги получат.

Същото нещо постоянно се разиграва и в нашето общество, където носталгичния дискурс лесно преформулира всеки социален казус до обвинение към следващите поколения за недостатъчна грижа и любов. Оставяме на читателя разсъждението относно дълбоката липса на поколенческа приемственост и до какво води пермаментната остра критика, че новото поколение нищо стойностно не е постигнало, че трябва да живее в сянката на големите социалистически постижения, за чийто разпад дори трябва да поеме отговорност.

Но всъщност традиционното недоволството от „младите“ и тяхната демокрация е само част от цялата картинка.

Недоволството като посттоталитарен симптом. Консумация и фрустрация

В международните социологически проучвания България често показва остри и странни разминавания между сравнително високо материално благосъстояние, съпътствано от несъразмерно неудовлетворение и нещастие. Разминаването между стойностите става обяснимо именно от специфичното отношение към материалните блага на посттоталитарното общество, което продължава на празен ход отчаяно да търси в обектите, които консумира, топлината и гаранцията на изгубената митична майка, която в обичта си е задоволявала. Засилването на оралния нагон като компенсация за любовното разочарование (примерите за преяждането и т.н. от Част II) може да бъде използвано като интерпретативна рамка, която да хвърли допълнителна светлина върху резкия завой към консуматорския ламтеж след социализма и съответното му парадоксално недоволство.

Раздвояването във функцията на обекта може да поясни защо социализмът все повече се вижда от много хора като много по-задоволителен. Когато носталгиците все пак се съгласят да отчетат очевидните тежки и хронични липси от онова време, те обикновено го правят с акцент върху задоволеността: „Нямахме толкова, колкото имаме сега, но имахме достатъчно, бяхме задоволени с малкото, което имахме!“. Tук можем да поясним – „… с малкото, което ни се даваше“, защото когато обектът вече не е даден като символ на грижа, независимо колко по-добър, качествен и изоблен е, той не функционира по същия начин на нивото на несъзнаваното.

Това е много добро онагледяване на психоаналитичното понятие за „фрустрация“, така, както се ползва в лаканианската психоанализа, където фрустрацията се разглежда винаги като фрустрация на любовта. Типичният прочит диктува, че да не получиш нещото е фрустриращо, защото лишава от задоволяване, но всичко изложено дотук показва, че фрустрацията всъщност става най-видима именно когато обектът е получен, но неговата символна функция на дар и знак вече е западнала. Това подсилва склонността към едно отчаяно прекаляване (преяждане, в оралния модел), при което удоволствието от консумирането на обекта се превръща в утеха за самотата и разочарованието (примера с шопинг терапията и т.н.)

Сега можем да видим, че е грешно да отписваме това явление в България просто като остра форма на материализъм, за което носталгията постоянно обвинява демокрацията и капитализма, а пък противниците ѝ приписват на бедността в миналото. Избуяването на консуматорството след социализма е симптоматично и показва, наред с всичко останало, и трудността на посттоталитарното общество да се откъсне от изкушението и миражите на тоталитаризма. Тук се разкриват особени сходства между начините, по които двете системи експлоатират несъзнаваните нагонни механизми у човека, което донякъде обяснява защо идеологическият преход към капитализъм се случва толкова рязко и без никаква вътрешна съпротива (само бедността забавя процеса).

Любовта между народите

Свръхконсумацията е само една от сферите, в която си проличават белезите на инфантилната нужда от любов, типична за посттоталитарна България. Тук трябва да назовем нещо, което се предполага от началото на този текст. Носталгията по социализма е естествено русофилска и като такава непрекъснато пропагандира и изкушава да се върнем в обятията на една голяма сила, която „ни обичаше“. Идеологията – дори митологията – на международните отношения в Източния блок е пропита от знаците на любовния език, като централните му идеологеми са дружбата и любовта между социалистическите народи. Една от причините за това е, че Руско-съветската империя, за разлика от повечето други империи, не се задоволява само с това да подчинява и експлоатира – тя настоява и да бъде обичана за насилието, което извършва. Това може би е една от причините в социалистическия лагер държавите винаги да се кръщават „народни“ републики, а не просто републики – защото народът може да обича.

Това ни води към поредния мини жанр – на непрестанното припряно търсене на знаци и свидетелства за любов в срещата с чужденци. Това е задължително за всяко интервю – чужденецът е винаги призван да обяснява какво мисли за нас, колко много му е харесало в България, как България е спечелила сърцето му, каква хубава природа имаме, колко добри и гостоприемни хора сме и т.н. Ламтежът за комплименти и признание е толкова настоятелен, че узурпира всяко малко и голямо международно постижение, опошлявайки и принизявайки го до повод за евтино самохвалство (да не говорим какво понякога става, ако нашият любимецът ни „разочарова“). Що се отнася до нашето гостоприемство, е очевидно колко то е пропито от прикритото настояване за благодарност и комплименти, което е може би една от причините да е толкова избирателно и придирчиво, както видяхме в последните години с бежанските вълни.

Любовта към образа

Всичко това са най-видимите страни на нашия симптоматичен нарцисизъм – понятие, което, както видяхме в началото, не трябва да се бърка с директно себелюбие. Всъщност нарцисизмът често има точно обратното проявление. Нарцисът е изключително вложен и милеещ не за себе си и за истинското си положение, а за образа си, което редовно го прави изключително притеснителен, несигурен и постоянно търсещ одобрение или криещ се от погледите, за да не се поставя под въпрос представата, която си въобразява, че другите имат за него.

Аналогията с нарцистичната личност е много показателна за склонността ни да се влагаме в образи и миражи. У нас лесно може да се види тази огромна разлика между засиленото нарцистично вложение в образа за себе си и вялите реални грижи за истинското положение на нещата. Ние сме изключително вложени в това „как изглежда“ и съвсем малко в това „как е“, което е фундаментална черта на нарцисизма и е типично за социалистическия живот, където също е по-важно как нещата изглеждат на хартия.

Разбира се, нарцисът винаги донякъде съзнава това „реално“ положение на нещата, което често продуцира у него себеомраза и налага постоянни умствени акробатики, чрез които да се заобикаля неприемливото. На индивидуално ниво русофилията често е свързана именно с такава нарцистична омраза към себе си, към българското, и със съответното нежелание да се приеме скромното ни положение в света – нещо, което може да се поправи, когато се влеем в голямата сила и се претопим във величието ѝ.

Това изключително вложение в образа ни и търсенето на любов от другите донякъде обяснява защо носталгичният дискурс чувства като непоносимо това да бъдем членове в ЕС – общност, основана на базата на хладна дистанция и уважение, строги граници и рамка на поведение, където никой никого не обича така, както ние в Източния блок „се обичахме“. Калкулираната взаимна изгода от обмена, което е основа за всяко общество и всеки пакт, се интерпретира като експлоатация, ограбване и т.н. именно защото на носталгията ѝ липсва предпоставката за обич.^[9]

Може би затова българите редовно се оплакват, че учтивостта на чужденците е студена, че всъщност били дистанцирани и не се интересуват от нас („Не ни обичат!“).

Близост, агресия и върховенство на закона

Това ни позволява да видим, че в определена плоскост има явно антагонистично отношение между любовта и близостта, от една страна, и от друга – върховенството на закона като установяващ и регулиращ дистанцията между хората. Тази дистанция (която не трябва да се бърка с отчуждение) се усеща като хладна (липса на любов) от носталгичния дискурс, но е всъщност ефект на върховенството на закона, което постулира рамка между човек и ближния, който става в много аспекти неприкосновен. Когато това е в дефицит, ние виждаме как избуява обратната страна на близостта и любовта – агресивността и омразата. Българите са изключително агресивни и е лесно това да бъде видяно в пряка връзка с липсата на гаранция за неприкосновеност, която функциониращият закон налага символично между хората.^[10]

Тук паралелите със социализма са очевидни – отвъд привидния ред и законност се крие необуздана от нищо власт, където никой няма гаранция за каквато и да е сигурност и във всеки момент може да стане обект на всякакво издевателство, независимо колко „послушен“ е бил. „Редът“ в социализма, за който носталгията редовно копнее, е факт, но това всъщност е редът на по-силния, по-привилегирования и по-близкия до властта, който ще има правото на силата.

Зад равноправието на социалистическото общество всъщност се крие сложна йерархична властова система, при която всеки човек получава някаква власт над някой друг – дори месаря и продавачката с тяхната „власт“ да изберат на кого да дадат хубавата продукция и на кого – останалото. От селянина и най-нисшия чиновник, през учителя и университетския преподавател, до висшите етажи на Партията – всеки има някаква власт над някого (да не говорим за силата на доноса). Тази власт над другия винаги клони към доминантно-садистичен тип отношения, при които човек започва да се наслаждава от властта си над едни като компенсация за доминацията, която търпи от други. Това още се чувства на много нива в обществото. Садистичността продължава да е много виден белег на носталгиците и не е случайно, че те бяха така съблазнени и мобилизирани от открито фашизоидна партия с лидер, призоваващ всекидневно за епохално насилие от българи над българи.

Любов в политиката

На друго място вече бяха изразени някои хипотези относно забележителната трудност в България да се постигне равноправие и върховенство на закона. Тук само ще допълним, че травматичното насилствено подчинение е оставило изключителни белези в българската душевност, в българската политическа култура и в начина, по който се отнасяме към политическото представителство. Социализмът атрофира чувството за отговорност и способността за самоуправление, защото превръща държавата в тотално чужда и непристъпна, като поставя човека в пълна политическа пасивност. Във всяка предизборна кампания днес се вижда нагледно до каква степен принципите на представителната демокрация продължават да бъдат неразбрани от големи части от населението, което все още мисли политиците като вид господари и като такива, които по правило стоят отвъд закона.

Колкото повече отсъства законовата рамка, ограничаваща властта, толкова по-важни стават личните качества. Вместо по-добра система, която да гарантира обществения интерес, у нас се търсят по-добри хора. Такива, естествено, непрекъснато се появяват, запленяват и прелъстяват публиката, посяват семената на надеждата и накрая разочароват, досущ както някои хора постоянно се оказват прелъстени и изоставени в любовта, тъй като все се оказва, че партньорът ги е излъгал.

В надеждата за политици, „които да мислят за народа!“, може да се долови именно надеждата на влюбчивия за нова, но този път истинска любов, или дори надеждата на роба за нов, по-добър господар, който да го обича, да му дава повече, да го бие по-малко и т.н. „Бай Тошо даваше и обичаше народа!“ – тоест за носталгията проблемът ни е, че не можем да намерим господар, който наистина да ни обича.

Послепис

Тоталитаризмът, параноята и конспиративният уклон на посттоталитарното общество

Психоаналитичните интерпретации на тоталитаризма по традиция са се ориентирали от очевидната връзка между диктатора и образа на бащата, като този подход е напълно обясним от гледна точка на историята на XX век. В хода на настоящото изложение беше взета друга, по-малко популярна траектория – аналогията между тоталитаризма и неограничената тотална власт, свързана с архаичния образ на майката. Тази тема заслужава свое собствено изследване, затова тук нейните основания ще бъдат споменати съвсем накратко.

В настоящия текст (Част II), в бележките относно психичното развитие, не беше споменато нещо много важно. В стандартния ход на нещата от гледна точка на детето тоталната майчина власт постепенно бива урегулирана и рамкирана. Майката и енигматичността на нейното понякога застрашително желание трябва постепенно да бъдат опитомени от онова, което в лаканианската психоанализа понякога се нарича закона на бащата. Това не се отнася до какъвто и да е реален баща, а до това, че в поведението и говоренето на майката детето започва да разпознава някаква закономерност и ограничения, на които тя самата се подчинява.

Това е необходимо, за да бъде предпазено детето от тревогата, произтичаща от опасността да бъде изцяло подчинено на майката (да бъде неин обект, да бъде нещо нейно). Това може да се струва нелепо за страничния наблюдател, който се любува на гледката на обичта на майката към детето, но това негово виждане е ефект именно на културното рамкиране, работещо у този наблюдател. От гледна точка на детето първоначално не съществува никаква гаранция, че тоталната власт на майката и нейното желание не го застрашават.

С други думи, в двоичната връзка между майка и дете се намесват културните закони, които символично изтръгват детето от нея в някаква степен. То постепенно ще разбере, че не е нейна лична собственост, че съществува културно поле на закони и принципи, които постановяват, че тя няма тотална пълна власт над него, че не може да прави с него каквото си поиска, както и то с нея, че майка и дете не могат да се наслаждават безкрайно един на друг и майката трябва един вид да го даде на света, където цяла сложна система от принципи ще заработи и ще определи неговите права и дълг. Това е изключително болезнен процес и за майката, и за детето, но той е същевременно и освобождаващ.

Проблемите в това културно рамкиране на застрашаващото желание и властта на архаичната майка се смятат за пряко свързани с формирането на психотичната психична структура и особено с параноялността, при която тази сила остава тотална, всесилна и нерегулирана. Макар че психоанализата не може да изведе това като неоспорима психогенна теория за лудостта, тя все пак регулярно открива именно такива проблеми в развитието при хора, страдащи от тези разстройства, при които никакъв човек (баща) и никакъв/ничий принцип (закон) не са могли да се вклинят между майка и дете и детето е останало слято с майката, а тя самата (за детето) е останала абсолютна, всеприсъстваща, всевиждаща и всесилна.

В контекста на настоящите интерпретации ние виждаме забележителни сходства с тоталитарната система и основната ѝ характеристика на безграничност на властта и контрола. Позицията на тоталитарния субект спрямо неограничената власт на системата е симетрична на позицията на младия субект и архаичната всесилна майка. И в двата случая желанието и капризът на майката/системата са застрашителни и непредвидими, и поставят субекта в постоянна опасност, доколкото между него и властта няма никакъв принцип, никакъв закон, който би го предпазил, ако властта пожелае да направи нещо с него.

Това наследство изостря параноялните черти на посттоталитарното общество, доколкото то продължава да пази представата за всепроникващия, контролиращ поглед на Партията. Тази тоталност е основна причина конспиративните теории да се възприемат особено безкритично от посттоталитарното общество и конспиративно-параноялния му уклон. Както в параноята, така и в конспирацията Другият има пълен контрол над всичко и съответно нищо не може да бъде случайно, дори природните катаклизми. Тогава всяко нещо е смислено и всеки смисъл води към Неговото всеприсъствие и Неговия план – „Всичко е нагласено“, „Всичко е планирано“ и т.н. Досущ като в тоталитаризма липсата липсва, в света няма случайност, всичко се случва по план и човек е изцяло проникнат и достъпен за насладата на Другия, като остава завинаги обект на внимание.

Рядко обаче е забелязвано, че конспиративността всъщност има и защитна функция: „Другият е могъщ и има план, но неговото всесилие е ограничено, защото за разлика от слепите, Аз знам този план и така съм предпазен от него“. Тоест конспирацията едновременно поддържа Другия, но и го ограничава и държи на сравнително безопасна дистанция.

Носталгията прави нещо подобно, доколкото поддържа една представа, бленува за нея, но всъщност не прави нищо, за да си я върне, и по същия начин я държи на дистанция, защото макар и в състояние на отричане, тя пази под някаква форма немислимото и ужасяващото, поддържайки го в дискурса си като изключено.

Валентин Йорданов е клиничен психолог и практикуващ психоаналитик, пълноправен член на асоциацията „Българско психоаналитично пространство“ (АБПП). Първата част на текста му „Психопатология на носталгията по социалистическия бит (I)“ е публикувана също в Портал Култура.

––––––––––––––––
^[1] Едно от последствията на това разцепване е, че животинският инстинкт ще бъде трансформиран в човешки нагон, който е дълбоко противоречив и твърде често води човека далеч отвъд нуждите на живота. Иронично е, че работата на З. Фройд често се асоциира с теоретизирането на сексуалността като нещо сурово и животинско. Всъщност неговото откритие е точно обратното – човешката сексуалност и нагонен живот са дълбоко неестествени, съвсем не са хаотични и работят според логика и закони, които са напълно чужди на животинското.
^[2] Подобно привидно засилване на нагона може да се случи и със самото сексуално влечение – един мъж може да започне настоятелно да прави секс с жена си именно защото у него се е надигнала тревога в резултат на усетено от него раздвижване в желанията ѝ. Тоест често не става дума за изострена нужда от сексуално удоволствие, а за настоятелно (но и несъзнавано) искане да получи секса от нея като вид знак, че тя още го желае и е негова.
^[3] За разлика от яденето на сладолед след раздяла, някои хора трайно губят апетит, а други почват дълги пости, без да правят съзнателна връзка с любовното разочарование.
^[4] Малко мъже си дават сметка за това, че често желанието на жените до тях е именно да бъдат желани, а не задоволени. Това парадоксално налага жената да поддържа една незадоволеност както у себе си, така и у партньора си, защото ако задоволи желанието на мъжа (желанието му той да задоволи нея), се появява опасността желанието му да бъде освободено да се премести другаде. С други думи, поддържането на желанието изключва задоволяването му. Това е добър пример за една от страните на формулата на Ж. Лакан – „Желанието е желание на Другия“. За случая на „Жената на месаря“, вж. З. Фройд, „Тълкуване на сънищата“ и коментарите на Ж. Лакан в Семинар V „Формации на несъзнаваното“, сесия от 30 април 1958 г.
^[5] Тезите за отношението между Партията и християнството са вече много добре аргументирани. Към тях ние не можем да добавим нищо наистина ново и можем само да се присъединим към общата насока на мислене, като прецизираме, че травматичната роля на социализма (и тоталитаризма изобщо) спрямо християнската вяра се крие не толкова в разрушаването, колкото в извращаването на българското религиозно чувство. Всичко изложено до края на този текст потвърждава тази насока на мислене.
^[6] Това, разбира се, не се ограничава до пасивното очакване човек да получи нещо. Дори у най-активните атеисти, вложени в живота и борещи се за успеха си, можем да открием това измерение, особено когато упоритите им усилия не се увенчаят с успех. Почти винаги се появяват въпроси – защо нещата са така несправедливи?, защо не са получили заслуженото след толкова мъки?, защо животът е така нечестен?
^[7] Тук очевидно се отваря поредната възможност за дълга серия от аналогии с клиничната практика, които ще трябва да бъдат оставени за друго време. Можем само да отбележим очевидното. Подобна система съзнавано и несъзнавано е „възпитавала“ по изключително патологичен начин и не е случайно, че разривите в обществото ни са толкова дълбоки. Това също така онагледява защо неограничената власт превръща Партията в присъствие, чиято грижовност може рязко да се превърне в заплашителна и ужасяваща – нещо, което по-долу ще свържем с отчетливо параноялните аспекти на тоталитаризма. Дали такава неограничена власт, също както при особено доминиращи и властни майки, не възпитава и едно нагаждачество, което става необходимо, когато няма нищо, което да те защити от нейната власт?
^[8] Този уклон в носталгията и в съвременния патриотизъм наподобява нещо, което в психоанализата се вмества донякъде в понятието за нагон към смъртта. Това не е влечение към умиране, в смисъл на край на живота, колкото към едно застиване и вкаменяване. Това е угасване на живота, което парадоксално трябва да го обезсмърти – нещо като мумифицирането, което запазва формата на живота посредством преустановяване на жизнените процеси, които поддържат обмена, движението и трансформацията. Тази бележка е от значение, доколкото тук ни се разкрива нещо, което няма толкова общо с консервативното мислене, колкото с особената българска пасивност и вялото желание (или ентусиазъм) за живот. В носталгията по социализма има подобно влечение към застиналост, някаква непоносимост към хода и преходността на живота, нещо мъртвешко.
^[9] Тук виждаме поредното много типично параноялно превключване от любов към преследване (ЕС не ни облагодетелства, а ни краде!). Виждаме същото в заменянето на грижата със заговора – „Здравната система ни убива“, „Тровят ни с храната!“ и т.н. Както ще бъде уточнено по-долу, връзката между тоталитарната власт, параноялността и податливостта към конспиративно мислене на посттоталитарното общество е толкова значима и обширна тема, че изисква собствено изследване.
^[10] Хора, подложили се на психоанализа, се случва да разкажат колко по-малко враждебни се усещат в западноевропейските общества именно защото чувстват, че между тях и който и да е друг човек стои цяла работеща система от закони, която действително може да наказва – когато знаеш, че нарушителят ще бъде ефективно санкциониран, сякаш няма нужда да му се ядосваш толкова.