Този текст е втори опит за принос към изследването на някои аспекти на русофилията и носталгията по социализма с помощта на аналогии с психопатологията и психоанализата. Няколко предварителни бележки са необходими. Прилагането извън клиничната сфера на теории и опит, предназначени и произлезли от работата с душевно страдание, винаги ще е по правило спекулативно и противоречиво. Методологическите проблеми, породени от подобен подход, са толкова големи, че поставят под въпрос какъвто и да е евентуален принос към темата. Съответно и амбициите на подобен опит са силно ограничени. Изложеното в редовете по-долу е в по-малка степен опит за оригинална и добре аргументирана теза, то е по-скоро серия от забележителни аналогии с практиката, които настойчиво привличат вниманието на клинично ориентираната мисъл.

Носталгията като симптом

Конфабулация е термин от психопатологията, обозначаващ изобретяването на спомени, срещащо се при някои тежки психични разстройства и мозъчни травми. Болният не прави това съзнателно, съответно няма никаква самокритичност, той вярва съвсем искрено в „спомена“ си. Но това понятие може да ни изкуши да разделим спомените на истински и измислени, на обективни и манипулирани.

Всъщност психологията и психоанализата ни показват, че няма нещо такова като автентичен спомен. Миналото постоянно се преработва и добива нови значения, то остава винаги податливо на преформулиране и, за съжаление, на внушения и манипулации, идващи както отвън, така и отвътре, от самия човек.

Нека това пояснение послужи в две насоки. Първо, тезите, изложени по-долу, не засягат толкова реалностите на социалистическия период, а по-скоро логиката на трансформацията на спомените за него, както и причините за особената податливост към внушения. Второ, ако носталгията по социализма е патологична, то е важно да не забравяме, че тя е и искрена и не е удачно да ѝ се противостои с враждебност. Ако нейни аспекти са израз на болестен процес в обществото, сравним с такъв при отделния човек, то тя следва да бъде третирана като симптом на подлежащи процеси, а не като първопричина.

Психоанализата ни е показала, че сами по себе си психичните симптоми не са болестта, а междинна формация, вид изобретение на психиката, което включва в своята функция опит за възстановяване на някакво изгубено равновесие и закрепване на някаква нестабилност. Именно поради тази причина лечението винаги зачита симптома и никога не го атакува директно, а се опитва да разнищи причината, която е направила необходимо неговото формиране. Нека редовете по-долу послужат за възприемането на носталгията не като правдива, но като логична и легитимна реакция на дълбоко травмирана душевност.

Исторически аналогии

Всеки спор за социалистическия бит, за спокойствието, сигурността, изобилието и могъщата индустрия би трябвало да може да приключи с една-единствена аналогия – за Възраждането и освободителните борби. В крайна сметка, те са водени не толкова за по-богат, сигурен или спокоен живот, а за по-достоен живот, за да бъдем субект, а не обект на историята си, за да не търпим унизително съществуване в подчинение, а да живеем свободно. Фактът, че в дискурса на носталгията „по-добрият живот“ през социализма изключва измерението на достойнството и идеала за свобода е особено уличаващ[1].

Интересно и едновременно тревожно е колко рядко се използва този аргумент дори от онези, които се борят с историческите фалшификации, припомняйки ни фактите относно жалкото състояние на социалистическия бит. Естествено, всяко възстановяване на подменената истина трябва да бъде издигнато в идеал. Но в случая това усилие редовно е подхлъзвано да приема статута на бита като върховна ценност – такъв, какъвто е зададен от носталгията. Така то бива обречено да затъне в блатото на историческите конфабулации и да забрави идеалите на свободата. Сякаш ако носталгиците бяха прави за материалното положение през соца, за великата ни икономика и т.н., щеше да е оправдано да търпим унизителното си подчинение?

Достоевски имплицитно заема подобна позиция в размислите си за Руско-турската война. Когато чете разказите, идващи от руската армия, за изобилието в българското село, той поставя под въпрос освобождението, като се има предвид, че живеем много по-охолно, отколкото се живее в Русия – сякаш свободата е съизмерима и заменима за повече хляб[2]. Ботев не прави тази грешка и дори когато пише за бедността или материалните щети поради турското робство, акцентът му пада винаги върху низостта на подчинението, а не толкова върху бедността сама по себе си.

Подобно подхлъзване личи и в тезата, че мястото ни е в Европейския съюз заради чувствителното забогатяване след приемането ни или защото получаваме от европейския бюджет повече пари, отколкото сме внесли. По подобен начин звучат и някои аргументи относно корупцията у нас днес: „Колко да е лоша нашата корупция, при положение че забогатяхме осезателно през последните 15-ина години?“ – с други думи, не трябва да се оплакваме, защото имаме повече. Но корупцията, големите кражби и парите, изтекли в нечий джоб или чекмедже, също са въпрос на унижение и подчинение, макар и на малко по-прикрити господари, които обаче остават все така недосегаеми.

Символни измерения на бита

Произходът на тези проблемни зони в аргументацията на прозападните и демократично ориентирани хора в България може да се проследи до 1990-те години. Социалистическият бит се превръща в аргумент веднага след демократичните промените. Преди да се преобрази споменът за него, той беше най-видимото и уличаващо доказателство за изоставането на Източния блок. Качеството на западните стоки беше идеализирано още преди падането на съветската власт. Социализмът и лишенията му създадоха парадоксален за идеологията си материализъм – по-младите днес трудно могат да си представят как пазехме и се привързвахме към малкото качествени западни вещи, до които имахме достъп.

В края на 80-те българското производство почти без изключение се беше превърнало в синоним на лошо качество – факт, който днес редовно и съвсем закономерно се изтласква от колективното съзнание. Постепенно, благодарение на огромните усилия на цяло поколение в последните 20-ина години, то си върна доброто име, което социалистическата икономика беше съсипала. В мъглата на травматичните години след освобождението от съветски контрол се губи и фактът, че сравнението със Запада освен всичко друго, беше унизително за нас самите – произведеното по правило те представя пред света, независимо дали става дума за човек на изкуството, занаятчия, фабрика, цял индустриален отрасъл или държава[3].

В началото на демократичния преход този срам беше незабележим сред рояка от много и тежки проблеми, които трябваше да се решават, но ретроспективният поглед показва, че раната по егото на българина е била съвсем реална и е довела до сериозни ефекти, отекващи и в настоящето.

Логично е да предположим, че голяма част от българите преглътнаха срама и заработиха за това да догоним и дори в някои случаи да задминем западните стандарти за качество. Но е видно също, че останаха немалко хора, които не приеха тази нарцистична щета и все още таят чувства на ненавист и омраза, породени от това нелицеприятно сравнение. Това е поне една от причините, поради които носталгичният дискурс днес е белязан от неадекватна горделивост, която е може би само повърхностният слой на нарцистичната омраза към превъзхождащото – омраза, която често се измества и към онези българи, които оспорват това криво себелюбие.

Темата за неадекватния нарцисизъм е толкова обширна, че заслужава специално изследване, поради което тук ще бъде спомената само накратко. Съществува очевидна симетрия между 1) патриотичната мегаломания от типа „България на три морета“ или „българска следа във всичко велико“ и 2) мегаломанията, свързана със социализма – колосалната ни индустриална мощ, икономическото чудо на Балканите, но също и дори в по-голяма степен: могъщият СССР, колосалната му военна машина, ресурсите му и т.н. С други думи, неадекватността на патриотичната мегаломания е по-директна и открита и по-видимо патологична, докато мегаломанията на соцносталгията и русофилията е прикрита зад паравана на прехласването пред силата на СССР. Така че във втория случай собственият нарцисизъм се реализира посредством привидяното величие в образа на другия, който му служи като огледало[4].

Тук поп-психологията, учудващо, не върви по тотално погрешен път, когато вижда подобно неадекватно себенадценяване като резултат от свръхкомпенсаторни механизми (популярното „комплекс за малоценност“). В психоаналитичната практика действително се потвърждава, че подобни състояния на свръхнадценяване понякога компенсират дълбоки дефицити при формирането на онова, което З. Фройд нарича първичен нарцисизъм – фундамента на Аз-образа, формиращ се в най-ранните етапи на връзката между майката и детето. При терапията на пациенти с такива проблеми нерядко се откриват, паралелно с мегаломанните елементи, чувства и мисли за дълбока неадекватност и нищожност: „Аз съм непризнат гений!“ може рязко да се редува с „Аз съм жалък боклук!“ и обратното[5].

Дали всичко това ни дава основания да правим хипотези относно народопсихологията, ще оставим засега този въпрос без ясен отговор.

Симетрия на битовите носталгии

Връщайки се към сравнението с развитите страни и срама ни от 90-те, който продължава да тлее и днес, откриваме, че пред нас се отваря възможност за втори паралел. Можем да предположим, че нещо подобно се е случило и през Възраждането. Практически средновековният бит на българското село от XIX век, в чиято иконография днешният патриотизъм е парадоксално заседнал, най-вероятно е бил подобен знак за културните ни дейци и будители – едно тягостно напомняне за изоставането ни от eвропейската цивилизация, където те, за разлика от сегашните патриоти, са виждали бъдещето на България (и за разлика от сегашните патриоти са подходили с много повече смирение).

Това ни разкрива особено структурно сходство: русофилската носталгия се отнася към социалистическия бит по същия начин, по който новият патриотизъм се отнася към селския бит преди Освобождението. С други думи, и двете страстно съхраняват спомена и милеят за материалните символи (реквизита) на едно подчинено съществуване, като допускат „свободата“ в речника си единствено доколкото тя е получен дар, изискващ не просто благодарност, но и вечна обич.

От всичко казано дотук разбираме най-общо, че анализите на реалния бит и условия за живот пропускат нещо централно. В колективното ни съзнание те носят многобройни слоеве на значения, чието осмисляне и ефекти често остават несъзнавани. Сред тях остро изпъква специфичното отношение към идеала за свобода, което постепенно ще видим като обратната страна на несъзнавания копнеж за опека. Доколкото говорим за всичко онова, което сме имали през социализма, психоанализата ще ни помогне да видим, че въпросът не е в неговото количество или качество. Носталгията по притежаваното е всъщност носталгия по даденото, символиката на даването му и в крайна сметка – по самия даващ и по митичното време на неговата грижа.

Паралелите с психоанализата и етапите на психично развитие ще ни покажат, че носталгията изкушава и млади, и стари, защото си играе с остатъците и спомените не за историческото минало, а за една ретроактивно конструирана идилия на подчинение и сигурност, в която всяко човешко същество се е формирало, но след това е било призвано да изостави.

(Следва)

Втора и трета част на теста вж. тук.

Валентин Йорданов е клиничен психолог и практикуващ психоаналитик, пълноправен член на асоциацията „Българско психоаналитично пространство“ (АБПП).

––––––––––––––––

[1] Всъщност метафората за народни будители предполага именно зловредното успиващо спокойствие и сигурност, което откриваме както в турското робство, така и в социализма. Затворът също може да е много спокойно, ритмично и сигурно място за живеене, където „всичко е осигурено“.
[2] Виж Фьодор М. Достоевски, „Дневник на писателя (1877–1880)“, т. 2, изд. Захарий Стоянов, 2021 г. Може би тази позиция ни говори и за самото руско отношение към свободата.
[3] Носталгичната пропаганда се опитва да уличи съвременната ни хранителна промишленост и да ѝ припише склонността на българина към домашното производство. Но тази нагласа всъщност датира много по-отдавна и се корени именно в тежкия провал на социалистическата хранителна промишленост. Пренастроена силно към производство на консервни храни в огромни количества, тя ражда един от най-уличаващите я парадокси – всеки сам да си прави зимнина, защото това, което индустрията ни произвеждаше, беше с ужасно ниско качество. Тази неспособност да се разпознае собственият недостатък и съответно да бъде привидян и приписан на другия, за да бъде осъден, е типично психотичен механизъм, особено често срещан при параноялните разстройства и пропагандата в тоталитарните системи – ще се върнем към това по-късно. Още относно социалистическата хранителна промишленост, нейните куриози, парадокси и повсеместни провали ще намерите във великолепното изследване на Албена Шкодрова „Соц гурме. Куриозната история на кухнята в НРБ“, Жанет 45, 2014 г.
[4] Както беше изложено на друго място, истински травматичното в подчинението на роба е повратът в неговата душевност, който го води до това да се привърже страстно към господаря си и да бъде съблазнен да се припознае в неговия блясък. Веднъж прелъстен по този начин, робът става най-страстният защитник на господаря си.
[5] Аналогията с клиничния опит може да стигне и по-далеч. Част от травматизма на подчинението ни на СССР се дължи на факта, че сме били принудени да тълкуваме това насилие като форма на любов – смазали са ни, защото са ни обичали, насилието не е насилие, а обич. Тук има основания за допълнителна аналогия с клиничната практика – 1) със случаи на деца, системно подложени на насилие от патологично садистични майки, 2) честотата у тези деца на проблеми при формирането на Аз-образа и 3) редуването в по-късна възраст на компенсаторна мегаломания и чувства за нищожност. Тази хипотеза за травматизма, насилието, обичта и патологичното привързване към господаря-насилник е разгледана по-детайлно в текста, споменат по-рано: Психологически бележки върху русофилията и обожанието на силата.