Разговор с британския поет Том Филипс за новата му стихосбирка „Автопортрет с тютюневи мустаци. Стихове от софийските ми дни“ (Издателство за поезия „ДА“, 2026), за поезията и превода
Моля, разкажете с какво ви привлече България?
Дълга история! В едно от моите български стихотворения има стихове „Съдба или просто късмет? / Не можеш да решиш“. И както казва Хамлет: „Това е въпросът“! Както и да е, през 2012 г. написах моноспектакъл за Албания, в която аз и семейството ми бяхме ходили няколко пъти дотогава. На следващата година изпълних откъс от него в университета в Портсмут, Англия, и след представлението една студентка ме попита дали съм посещавал и България. Трябваше да отговоря с „не“, а тя – разбира се, беше българка – каза: „Ами аз мисля, че трябва!“. Оказа се, че познава няколко млади български писатели, художници и т.н., и тъй като създавах по това време връзки с писатели от целите Балкани за антология, наречена „Balkan Poetry Today“, ѝ дадох имейла си. Поддържахме връзка и – накратко – семействата ни станаха добри приятели. Исках също да прочета някои от тези млади писатели, но техните произведения не бяха преведени на английски – всъщност имаше сравнително малко английски преводи на българска поезия, които не бяха лесни за намиране тогава – и затова реших да започна да уча езика. По-късно същата година участвах в академична конференция в Косово и нашите нови приятели ме поканиха да ги посетя в София след това. Дойдох и веднага се влюбих в София – нямаше начин да не се влюбя! – и нещо неочаквано: един следобед бях сам, разхождах се из градината „Кристал“ и изведнъж се почувствах като у дома си. Накрая, през 2016 г., след като Обединеното кралство направи огромната грешка с Брекзит, бях отново в София като гост на Къщата за литература и превод и със съпругата ми решихме да напуснем Англия и да се преместим в България за около две години. Това беше преди девет години!
В кой момент и как България навлезе във вашите стихове?
По време на първото ми посещение през 2013 г. – около шест или седем стихотворения на английски – първи впечатления, малки истории, наблюдения и т.н. Пътуването винаги е вдъхновяващо за мен (пиша и пътеписи). Обаче по същото време започнах да пиша на български, докато все още учех езика от учебник в Англия. Само кратки стихотворения, като упражнения, но един български приятел в Лондон, който ги поправи, каза: „Тези на български са много интересни, малко необичайни. Много ми харесват!“. Така продължих и след поредната дълга история, първата ми книга се появи в България – двуезичната стихосбирка „Неизвестни преводи“, издадена от издателство „Скалино“, докато бях в Къщата за литература и превод през 2016 г. И след преместването ни продължих да пиша стихотворения на български, както и на английски, разбира се. Накрая с помощта на Кристин Димитрова се роди „Автопортрет с тютюневи мустаци“ и Силвия Чолева от Издателство за поезия „ДА“ каза буквално „да“! И ето я… Тази книга включва преводи на някои стихотворения, които съм написал на английски – например за фестивала „Софийски метафори“ (преводите са на Кристин, Петър Чухов и Иван Христов), но по-голямата част са тези, които съм написал директно на български (винаги с помощта на моите много щедри приятели писатели, разбира се).
Не знам защо някои стихотворения „пристигат“ на български, но след като започнат на български, аз винаги ги завършвам на български. Имам само едно правило: когато пиша на български, трябва да мисля на български. Не си позволявам да превеждам английските си мисли от английски. Не използвам български думи, които не знам. И смятам, че затова българските стихотворения са толкова различни от тези, които пиша на английски. Оставям езика да поеме водещата роля – сякаш го следвам, където и да ме отведе. И това често е в неочаквани посоки, затова винаги казвам, че съм много благодарен на българския език, че ми отвори тези нови посоки като писател.
Поезията от най-новата ви стихосбирка „Автопортрет с тютюневи мустаци. Стихове от софийските ми дни“ изобилства от птици. Абстрактна птица има и на корицата? Вие много внимателно ги наблюдавате, почти толкова, колкото и хората. На какво се държи този интерес към птиците?
Да, има много птици, но това е случайно или поне не е умишлено. Винаги съм обичал птиците (както баща ми, а сега и дъщеря ми) и предполагам, те са сред първите неща, които забелязвам, където и да отида. Бързолетите например сега са напълно свързани в съзнанието ми със София и пристигането им през пролетта винаги повдига настроението ми. В двора на блока ни гостуват и интересни птици – кълвачи, мухоловки, дори соколи – и това е точно в центъра на София. Също така, разбира се, пиша много от стихотворенията си на балкона, така че често има птици наоколо – косове, свраки, сойки, гълъби, чайки – и затова те са голяма част от живота в нашия малък ъгъл на квартала. Може би важното е, че птиците в стихотворенията не са символи или дори метафори. Както казвам в едно стихотворение, „птиците не са предчувствия“ и „ястребът ще остане искрен“. Споделяме света с тях, виждаме ги, чуваме ги всеки ден, но дори за нас те остават напълно загадъчни. Друг свят в света. И това е, което ме интригува.
Това, че на корицата има птица, е просто брилянтно – но идеята е на художничката Моника Вакарелова, която измисли дизайна без никакво мое участие. Може би просто е усетила важността на птиците в стихотворенията.
Силно ме впечатли стихотворението ви за Националния дворец на културата, в което той е оприличен на костенурка. В този образ се откроява особена чувствителност към природата, макар стихосбирката според заглавието да има урбанистичен характер. Кое за вас е водещо, докато пишете, природата и градът?
Честно казано, разбира се, образът на костенурката е „заимстван“ от Георги Господинов (стихотворението признава това в епиграфа). Като цяло обаче – да, когато подготвях книгата, осъзнах, че градът е важна тема – оттам идва и подзаглавието „Стихове от софийските ми дни“. Градът е главният герой, ако щете. Това е най-очевидно в стихотворения като „Квартал“, което е по същество дневник от първите ни месеци живот в София и е пример за това как намирам мястото си тук, като пиша за него, като откривам връзки. По-късно в някои от българските стихотворения градът също остава централен, но понякога става част от по-мечтателен сценарий или има интерлюдии сред самата природа.
Пиша за природата, може би по-често на английски – особено напоследък – но все по-често в стихотворения, които са „в сянката“ на климатичната криза или резултатите от други човешки действия. Както се оказва, роден съм на село, израснал съм сред природата, но живея в градове вече четиридесет години, затова предполагам, че е неизбежно градът да поеме водещата роля в голяма част от това, което пиша.
Кои български гласове на творци ви изненадаха най-силно и разрушиха предварителните ви представи за България?
Първоначално всеки артистичен глас от България ме изненадваше, защото преди около 2013 г. на практика не знаех нищо за българската литература. Почти веднага щом започнах да чета българска литература, осъзнах, че най-накрая съм открил богата писателска традиция, напълно нова за мен. До известна степен обаче четенето ми не преобърна предварително заложените ми представи за България по други причини – защото нямах такива. Винаги се опитвам да опознавам нови места, нови култури, нови литератури, без да правя предварителни предположения – доколкото е възможно, разбира се. Когато за първи път дойдох в България, бях посещавал Балканите сравнително редовно в продължение на около седем години и бях чел много за региона като цяло.
По-конкретно това, което ме интересува в българската литература, е перспективата – начинът, по който се разказват историите в толкова разнообразни романи като „Тютюн“ на Димитър Димов, „Лавина“ на Блага Димитрова и „Физика на тъгата“ на Георги Господинов например, или в поезията – експлозивният стил на Гео Милев, от една страна, и онова направление в съвременната поезия, което е силно вкоренено в минимализма и ежедневието. Всъщност това е точно същият тип поезия, която се опитвах да пиша на английски, дори преди да прочета каквато и да е съвременна българска поезия (писането ми на английски е повлияно от поети като Уилям Карлос Уилямс, Елизабет Бишъп, Франк О’Хара, Рой Фишър и Питър Робинсън, а не от Т. С. Елиът, Силвия Плат, Тед Хюз, Филип Ларкин например), така че може би затова винаги се радвам да откривам и превеждам български поети, които не съм превеждал преди.
Нещо друго – винаги когато съм публикувал преводи на българска поезия във Великобритания, реакцията е била наистина положителна. „Къде намерихте толкова интересна / толкова красива / толкова резонансна поезия?“ е често срещана реакция. Не искам да теоретизирам твърде много, но може би съвременната българска поезия следва посоки, които поради различни исторически причини много рядко се следват от съвременна британска поезия? Мисля например, че съвременната българска поезия има повече общо с видовете поезия, които в англоезичния свят все още се считат за радикални, експериментални, извън мейнстрийма.
През 2025 г. излезе вашият превод на произведения на Гео Милев – „Once there was spring“. Какво ви привлече към неговото творчество и какви предизвикателства постави пред вас преводът на неговата поезия?
Когато представях „Неизвестни преводи“, направих четене в Стара Загора и посетих къщата музей „Гео Милев“. Тогава си казах: „Защо не съм чувал за този поет досега?“. Така че прочетох някои от неговите произведения и реакцията беше: „Уау! Това е важна фигура в европейската литература, за която почти никой в англоезичния свят не знае!“. Обаче си помислих и: „Как изобщо бихте започнали да превеждате такава поезия?“. Три години по-късно бяхме в първата карантина заради Ковид и нямах много работа, затова си помислих: „Защо не? Нека се опитам да се справя с най-голямото предизвикателство досега!“.
И така започнах… в продължение на пет години, отново с голяма помощ, бавно превеждах всички зрели стихотворения и прозаични поеми на Гео Милев. Междувременно редица британски списания за поезия започнаха да публикуват тези преводи и когато попитах Питър Карпентър от Worple Press дали би се поинтересувал от издаването на книга, той каза „да“ – положителният отговор пристигна около петнадесет минути след запитването ми!
Английски литературни критици като Иън Бринтън веднага разпознаха, че Милев е едновременно уникален и част от важна тенденция в модернистичната европейска поезия. Отзивите за книгата както във Великобритания, така и в България бяха много окуражаващи. Милев трябва да бъде познат в англоезичния свят. Разбира се, понякога това се усеща като почти невъзможна отговорност – но се надявам, че където и да е, Гео ще го разбере.
Когато някой превежда ваши творби, намесвате ли се в превода? Имаше ли такива моменти при работата по стихосбирката ви?
Да, до известна степен винаги съм участвал, един превод винаги е съвместен проект. В моя случай имам голям късмет, защото английската ми поезия е преведена на български от такива велики български поети преводачи като Кристин Димитрова, Петър Чухов, Иван Христов, Александър Шурбанов, Владимир Левчев и други. Моето участие беше минимално. Но разбира се, винаги има нюанси, идиоми, конотации и т.н., които някой, за когото английският не е роден, ще пропусне. Същото важи и за мен, когато превеждам българска поезия, обратната връзка от поетите често е от съществено значение за разбирането на точните значения (или неточните значения, т.е. неяснотите!). Нещо повече, подобни сътрудничества са приятни и обогатяват цялото преживяване.
Един от любимите ми спомени е как седях с колегата ми от Софийския университет Божил Христов и обсъждахме неговите преводи на мои стихотворения, които в крайна сметка бяха публикувани в „Литературен вестник“ – културните препратки, неяснотите, това, което бихте могли да наречете „пенумбрата“ на стихотворенията. От това преживяване научих, че стихотворенията ми на английски всъщност са по-сложни, отколкото си мислех.
Когато превеждам поети като Гео Милев, разбира се, това не е възможно. Не мога да напиша имейл на горкия Гео и да го попитам за мнението му – но мога да питам приятели и колеги, и затова моята преводна книга с негови стихотворения и стихотворения в проза също е до голяма степен съвместна работа. С Божил, Ангел Игов, Александър Шурбанов и много други. За мен преводът и поезията като цяло са част от разговор и се чувствам много привилегирован да участвам в него, в този разговор, който пресича граници.
Как се възприемат българските ви стихотворения във вашата страна?
Това също е много интересен въпрос. Когато излезе „Неизвестни преводи“, рецензиите бяха изключителни. Всъщност започнах да се чудя защо изобщо пиша стихотворения на английски! Един поет, когото изключително уважавам, определи това като „артистичен пробив“, а друг завърши рецензията си с проста инструкция: „Купете тази книга, преди авторът да се е разтопил отново на Балканите!“.
За тази книга не знам, в момента е достъпна само на български. Някои от стихотворенията са публикувани в мои собствени преводи на английски – например в пражкото списание BODY – но много от тях съществуват само на български засега. Може би ще преведа още и ще видя какво ще стане. На представянето на книгата беше много интересно това, че Митко Новков избра да прочете едно от стихотворенията, част от поредицата „Планетите“. Дори не съм мислил да превеждам това стихотворение на английски, но може би трябва.
За мен, с други думи, стихотворенията са български – обекти на български език – и ще бъде интересно да видя какво ще се случи, когато ги превърна в обекти на английски език.
Благодаря ви за този разговор. Какво бихте искали да достигне до читателите чрез вашата работа като поет и културен посредник?
Благодаря за възможността. Предполагам, че бих искал да мисля, че читателите на тази нова книга ще видят неща за собствения си град, собствената си страна, собствената си култура, които може би не са забелязали преди, или ще ги видят от различна гледна точка. Да намерят стойност в неща, които може би са пренебрегнали. Според мен точно това прави поезията – тя ни помага да видим света по различен начин. В трудни времена като нашите това е от особено значение. Поезията е един от начините, по които откриваме кое е истинско ценно, кое устоява въпреки многобройните заплахи за човешкото и хуманното. Може би най-вече ни помага да разберем доста парадоксалната мисъл, че именно това, което ни прави различни, ни прави еднакви. Понякога е нужно просто някой да каже „О, виж, не е ли красиво?“, за да ни даде възможност да видим нещо, за което никога не сме си правили труда да мислим, че е красиво – надявам се, че тези стихотворения са „някой“, който казва това.
По по-общата тема за културния обмен, надявам се, че работата ми ще бъде в двете посоки – най-важното е, че ще помогне за по-нататъшното популяризиране на българската литература в англоезичния свят, но също така ще насърчи българските читатели и писатели да изследват някои от по-малко известните кътчета на съвременната английска поезия – изворите извън мейнстрийма, от които и моето собствено творчество черпи, извинете ме за тази доста болезнена метафора! В известен смисъл да си преводач е ужасна отговорност, защото не само представяш един текст и неговия автор на друг език, но представяш и друга култура – надявам се, че работата ми като преводач или посредник ще помогне в процеса на разрушаване на стереотипите, обобщенията и т.н., които възпрепятстват комуникацията.
Яница Радева е завършила българска филология и литературознание в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на монографията „Обетован кръг. Времена и пространства в поезията на Иван Теофилов“ (2014), на стихосбирките „Друг ритъм“ (2003) и „Кошерът на думите“ (2012), както и на романите „Бонбониерата“ (2011), „Сезонът на Йоана“ (2015), „Пътят към Тива“ (2017), „Поздрави от Хадес“ (2020), „Годината, която започна в неделя“ (2024). Носител на множество награди от национални литературни конкурси, сред които Славейкова награда (2009) и Първа награда от конкурса за разказ „Яна Язова“ (2009).
