Европейската филмова академия през българските очи. Разговор с Жаклин Вагенщайн, създателка и директор на кино-литературния фестивал „Синелибри“
Тази година „Синелибри“ чества първия си кръгъл юбилей и той се радва на изключителен успех. Къде, според теб, се крие главната причина за това?
Комплексни са причините, разбира се, все пак в основата им стои безкомпромисната селекция на книги и техни екранизации. И тук няма никаква мистерия, има нещо като „интуиция“ за добро кино, уповаващо се на смислени текстове, създадени от представители на различни епохи и идейни течения.
Все пак дядо ми Анжел Вагенщайн, който е автор на световноизвестен романов триптих, е преди всичко един изключително продуктивен и талантлив киносценарист с международно признание. Екипът на фестивала в лицето на неговите редактори и мениджъри има многогодишна традиция в подбор и издаване на едни от най-впечатляващите заглавия в жанровете на съвременната европейска и световна проза, модерната литература и световната класика, а напоследък името на издателство „Колибри“ се свързва и с ювелирно изработени сборници със стихотворения на едни от най-изявените поети на всички времена. Всъщност това отчасти обуслови и избора на мото на фестивала тази година – „Поезия безкрай“, когато отбелязахме този мини юбилей. За много кратък период успяхме да изградим пълнокръвна мрежа от международни контакти във филмовите среди, която се основава на непоклатима коректност и взаимен респект. Фактът, че подхождаме отговорно към селекцията на филми във всеки един жанр, че програмата покрива богата палитра от вкусове, че постигнахме онзи почти невъзможен баланс между качествено европейско и независимо кино, от една страна, и кино, което пълни залите, има огромен принос за този успех. Но той едва ли щеше да е налице, ако не подхождахме към задачата си концептуално и задълбочено, ако не артикулирахме прецизно, смело, отговорно и последователно своите идеи и ценности в публичната комуникация и ако не съумявахме да облечем посланията си в подходящата за целта форма. Интересният подбор на гости, динамичният формат и внушителният обем на паралелните събития, които добавят стойност към филмовите премиери, непрестанното развитие и обогатяване на програмата също имат роля за фантастичния ръст, който постигнахме. Форумът на литературните адаптации, съчетан с международен пичинг, който организирахме за пръв път тази година, е още една обещаваща крачка напред в този смисъл.
През последните години у нас се забелязва видим интерес към европейското кино и независимо че става дума най-вече за екранизации на литературни произведения, „Синелибри“ има своя голям принос за това. Откога датира интересът на фестивала към европейското кино?
От самото му начало. Ако си спомняте, първите ни специални гости през 2015 г. бяха Маргарет Мацантини и Серджо Кастелито. Един тандем, който олицетворява връзката между киното и литературата в най-крепкия ѝ вид, защото Маргарет е удивителна писателка, чиито романи са отрупани с лаври, а Серджо ги „превежда“ на езика на киното – било в качеството си на режисьор, съсценарист, актьор, или всичко това, взето заедно, по безапелационен начин. Може да се каже, че те двамата са нашите добри орисници, защото когато ни гостуваха, споделиха възторга си от идеята и това ни окрили. Пилотното издание на фестивала се проведе под мотото „Пътят на думите от белия лист към големия екран“, с което поставихме начало на една прекрасна кино-литературна традиция, без сами да съзнаваме нейния потенциал. От самото начало сърцевината на програмата е именно европейското кино и неговите най-ярки достижения през годините. Но докато първото издание на „Синелибри“ беше по-скоро „шоукейс“ на образцови екранизации от близкото минало като „Непосилната лекота на битието“ (1988) на Филип Кауфман например, то всяко следващо издание увеличаваше дела на премиерните заглавия, включително и на европейските премиери, докато стигнем до 10-ото издание, в чиято програма премиерните филми са над 90%. Продължаваме да предлагаме на публиката и екранизации от минали години в знак на почит към определени филмови творци и/или писатели. През октомври например показахме комедийната драма „Зорба Гъркът“ с Антъни Куин по случай 60-годишнината от появата на този неувяхващ „киноекстракт“ на оптимизма, вдъхновен от романа на Никос Казандзакис. А съвместно с Френския културен институт организирахме „Спомен за Ромен Гари“ – поредица от дискусии и филми, която също привлече много зрители. Разполагаме с недвусмислени свидетелства, че публиката е жадна за деликатно европейско кино, заредено с човеколюбиви и жизнеутвърждаващи послания. Публиката цени и съпътстващите дискусии и анализи като източник на рефлексии върху миналото, настоящето и бъдещето на киноизкуството.
Колко бяха европейските филмови заглавия тази година в конкурса и в останалите програми на фестивала? Какъв процент от общите заглавия представляват те?
В конкурсната програма преобладаваха европейските продукции и копродукциите, като изключим канадския „Ру“ на Шарл-Оливие Мишо, изящна адаптация по един също толкова изящен роман. Като оставим настрана 4–5 американски заглавия, при това повечето копродукции с европейски държави (не мога да не отбележа независимата драма „Планета Джанет“ на носителката на Пулицър за драматургия Ани Бейкър), всички останали премиерни филми са пример за съвременно европейско кино от най-висок клас. Тук внимание заслужават изпипаният филм на Даниел Отьой „Един обикновен случай“ и елегантната драма „Добър ден, тъга“ по романа на Франсоаз Саган, дело на дебютантката Дърга Чу-Боуз, която, вярвам, ще жъне успехи занапред. Горда съм, че успяхме да покажем например ирландския филм „С лице към изгряващото слънце“ по едноименния на Джон Макгахърн; новия филм на Дорота Кобиела и Хю Уелчман „Ягна и селяните“, копродукция между Полша, Сърбия и Литва по романа „Селяните“ на Владислав Реймонт; унгарския психотрилър „Кралската игра“ на Барнабаш Тот, един толкова перспективен режисьор. Не мога да не обърна специално внимание на факта, че в програмата влезе и новият филм на френския режисьор Жак Одиар „Емилия Перес“ – радикална и невъобразима кинематографична стихия, която отвя всички предразсъдъци относно смесването на жанрове и спечели овациите на зрителите, а както знаем, филмът е номиниран и за наградата на Европейската филмова академия.
„Синелибри“ се откри и закри с филмите на двама емблематични режисьори на европейското кино – Паоло Сорентино и Педро Алмодовар, а българската публика ги прие с особено въодушевление. Защо и как ги избра? Беше ли българският прием на двата филма изненада за теб?
Трябва да призная, че екипът на фестивала е ценител на „лудешкото“, непоколебимо, визуално завладяващо кино на тези двама режисьори, които без преувеличение мога да определя като едни от най-големите майстори на европейската кинематография днес. Освен това „Партенопа“ на Паоло Сорентино и „Съседната стая“ на Педро Алмодовар се вписаха блестящо в концепцията на тазгодишното издание на „Синелибри“, синтезирана в мотото „Поезия безкрай“. Въпреки че силата им е в изкусителната визия, сценография и декори, тези филми носят и непренебрежим социален заряд. Разказват истории за свободата и любовта, за отношението към смъртта, за живителната мощ на приятелството, за автентичната човешка същност и изплъзващата се идентичност, неподвластна на опростенчески стереотипи. Дали беше изненада българската им рецепция? И да, и не. Аз знам, че в България има много почитатели на двамата режисьори, но те са творци „извън конвенцията“ и никога не знаеш, какво можеш да очакваш – както от тях самите, така и от техните почитатели, пък били те и „заклети“.
Кои са другите европейски филми от програмите на „Синелибри“, които би изтъкнала като особени важни за теб и за фестивала? Как оценяваш наградите на журито, предпочело „Лимонов“ на Кирил Серебренников (Наградата на Синелибри) и „Майстора и Маргарита“ на Михаил Локшин (Отличие за специален принос), и двата свързани с руската действителност отпреди години?
Настрана от вече изброените заглавия аз съм пристрастна към френско-белгийския романс „Туптящи сърца“ на Жил Льолуш, който нашумя в амплоато си на режисьор с филма „Голямото къпане“, постигнал грандиозен успех. Адаптация по роман на Невил Томпсън, „Туптящи сърца“ е опияняващ разказ за една любов, родена през 80-те години на миналия век, който се разгръща в продължение на две десетилетия. Актьорският състав е забележителен и неслучайно Адел Екзаркопулос, звездата от „Синьото е най-топлият цвят“ на Абделлатиф Кешиш, признава: „За първи път сценарий ме кара да искам да обичам и да бъда обичана толкова силно“. Много съм щастлива, че тази година „Синелибри“ прегърна инициативата Italian Screens – ново италианско кино без граници, в рамките на която показахме осем отбрани италиански продукции, получили висока зрителска оценка. Сред тях бих откроила филма „Доверие“ на режисьора Даниеле Лукети, който го представи лично у нас. Колкото до наградените филми, аз смятам, че журито тази година, представено от Мария Бакалова, Кристин Льоненс, Игнасио Серикио, Даниел Келман и Ан Кюсак, беше почти единодушно относно лауреатите. Бяха предпочетени филми, които демонстрират храбър, визионерски подход към литературното адаптиране и впечатляващ размах на фантазията, а не сляпо следване на литературната основа. Мисля, че фактът, че и двата филма са свързани с руската действителност, е по-скоро случаен. Просто тези два филма наистина се отличават със своя мащаб, художествени инвенции, атмосфера, ритъм и разбира се, със запомнящи се актьорски превъплъщения и операторско майсторство. Смелостта на М. Локшин, режисьора на „Майстора и Маргарита“, заслужава възхита и поради факта, че едноименната книга на Булгаков има цели легиони от ревниви читатели, които са критично настроени към всяка нова адаптация. А какво да кажем за документалния роман на Еманюел Карер? Едва ли можем да си представим по-сложна задача от тази да бъде пресъздаден на големия екран бурният живот на една толкова противоречива, ексцентрична и за мнозина антипатична личност като Едуард Лимонов.
Какво е за теб европейското кино? Каква е ролята на ЕФА в Европа и в България?
Колкото и патетично да звучи, на равнището на своите послания европейското кино остава стожер на хуманните ценности, отстояването на човешкото достойнство, равенството, свободата и отговорността. Художествените постижения, които ЕФА насърчава, включват богата гама от вербални, визуални и перформативни форми на изразяване и промотиране, въплътени в сложно, многопластово и понякога предизвикателно съдържание, нерядко тълкувано превратно. Но е важно да се каже, че Европейската филмова академия изрично осъжда всички прояви на насилие, дискриминация и расизъм, всички форми на тормоз или заплаха срещу който и да е от своите членове, и ние няма как да не сме солидарни. Имплицитно или не, това верую намира израз в подбора на селектираните и номинирани заглавия, защото сме длъжни да носим отговорност за внушенията, които киното прави в един толкова взривоопасен глобален контекст. Да, свободата на словото е крайъгълният камък на демокрацията, свободата да твори е иманентна за човека, но тя има за предпоставка избягването на всякакви обобщения, които приписват отрицателни качества на дадени индивиди въз основа на колективни характеристики като религия, националност, цвят на кожата или пол например.
Отскоро ти самата си член на ЕФА. Как се отразява това членство на конкретната ти работа по фестивала и какво следствие от него смяташ за най-важно?
Да, отскоро съм член на ЕФА и може би е още рано да говоря за влиянието на този факт върху пряката ми работа по фестивала. Има критерии за членство и всеки член на ЕФА ги съблюдава. Да не забравяме обаче, че творческата свобода е от базисно значение за работата на Европейската филмова академия и тя предполага споделено пространство за експерименти и решения. Например вече номинираните документални и анимационни филми се състезават не само помежду си, но и допълнително с номинираните игрални филми в категорията „Най-добър европейски филм“. Ако сте забелязали, в конкурсната програма на „Синелибри“ за игрален филм – адаптация по литературна творба, през последните няколко години се състезават изключително различни филми – и в жанрово отношение, и като обхват на съдържание и послания, и като характер, мащаб и специфика на художествено-творческите решения. Границата между документалната и игралната драма например става все по-мъглява и навярно силно промененият глобален дневен ред, рисковете за сигурността и бъдещето на Европа – такава, каквото я познаваме, оказват влияние и намират израз в тази тенденция към жанрова „конвергенция“, така да се каже. Впрочем тази година в нашия конкурс за късометражен филм по мотиви от книга сред финалистите имахме седем игрални и един анимационен филм – на големия български режисьор аниматор Теодор Ушев. И някои критици поставиха въпроса доколко това решение е справедливо, тъй като жанровата стилистика и изразните средства са коренно различни, което прави филмите несъпоставими за оценка. Тук изниква въпросът за критериите, въз основа на които журито в един конкурс подбира и излъчва филма победител. Трябва тези критерии да са максимално прозрачни и да са предварително огласени. Иначе аз приветствам плурализма поначало, всяка градивна критика е добре дошла за мен.
Редно е да се придържаме към общоустановените от ЕФА правила, защото те работят за всички нас. Нормално е да следим и да отразяваме общите тенденции. Но това не значи да сме безкритични, ако в някакъв момент се разисква регламент, който поражда съпротива от гледна точка на принципите и фундаментите на самото киноизкуство. От друга страна, да имаме позиция е важно, още по-важно обаче е как я аргументираме и дали аргументите ни са валидни с оглед на променящата се среда.
Някои от филмите, гледани по време на „Синелибри“, получават и допълнителен живот, благодарение на последвалото разпространение, което правиш. Можеш ли да споделиш нещо за този опит?
Да, до края на тази и в началото на следващата година влизат в разпространение няколко филма, сред които споменатия вече нов филм на Паоло Сорентино – пленителната драма „Партенопа“, с която той се връща в родния си град Неапол. В момента по екраните тече биографичната драма „Да бъдеш Мария“, която разказва за съдбата на френската актриса Мария Шнайдер, звездата от легендарния филм на Бернардо Бертолучи „Последно танго в Париж“. Предстои да тръгнат в разпространение също „Добър ден, тъга“, филм, който се отличава с изумителен финес; криминално-психологическата драма „Бел“ с Шарлот Генсбург и Гийом Кане, както и британската драма „Време за живот“ – един просветляващ филм за любовта, за смисъла на споделянето и за семейството като пристан насред тревогите и житейските превратности. Ще разпространим и споменатата романтична одисея „Туптящи сърца“ на Жил Льолуш.
Как би определила връзката между европейската литература и европейското кино?
Това е въпрос, чийто отговор изисква написване на цял трактат. Ако все пак трябва да резюмирам виждането си до няколко думи, бих казала, че тази връзка е изпитана, дълбоко емоционална, а към днешна дата и доста неочаквана като резултат, предвид многообразието от стилистични подходи и инструменти, които могат да бъдат използвани с цел пресъздаване на едно литературно произведение на екрана. Е, невинаги тази връзка е толкова сполучлива, колкото би ни се искало, но винаги, абсолютно винаги заслужава внимание.
