За първи път виждахме пустиня. Истинска голяма пустиня, която стигаше до хоризонта. От вятъра ръбовете на дюните бяха станали остри като нож. А златният пясък беше ситен като захар.
Отдавна се канехме да дойдем тук, на гости на Мансур. Семейството на Мансур живееше на три часа път от столицата, в едно селце, което се намираше в сърцето на пустинята. И един пролетен ден се наканихме – майка ми, баща ми и ние двамата с брат ми. Мансур ни взе с огромния си пикап от квартирата и потеглихме. Майка и татко седнаха при Мансур в кабината, а ние с брат ми се настанихме отзад в каросерията. За пръв път пътувахме на открито в каросерията на пикап. Седяхме на пода сред денковете с провизии, сред туби с вода и няколко варела с нафта и присвивахме очи от вятъра. Болезненото друсане не отменяше факта, че участваме в истинско приключение. А за двама петокласници това беше най-важното нещо. Тъкмо бяхме прочели „Наследникът от Калкута” на Щилмарк и „Симба” на Петър Бобев и в кръвта ни вече бяха разтворени солените кристалчета на голямото любопитство към света.
Мансур държеше в столицата работилница за ремонт на електрически мотори. Баща ми, който в родината си беше зам.-директор на голям институт по електропромишленост, беше започнал работа при него като бобиньор. Пренавиваше бобини. Бързо понаучи езика и се сприятели с Мансур. Мансур пътуваше при семейството си веднъж месечно. Така дойде и поканата за това гостуване.
Стигнахме селото. Минахме през площада, където имаше голяма палма и кладенец. И излязохме от другата му страна. Пикапът спря.
Семейството на Мансур живееше в кирпичена къща на един етаж с няколко стаи. До къщата имаше навес със стопански постройки. Мансур имаше стадо овце. Тъкмо се бяха родили агънцата, които подскачаха край майките си. Ние с брат ми изпаднахме в захлас. Като на село, извикахме в един глас.
По-нататък зад плета видяхме и няколко камили. Те лежаха на земята, дебелите им бърни мърдаха като зайчета, а миглите им бяха дълги като на момичета. До нас се появи момче, година-две по-голямо от нас, с въздушна пушка в ръка. Един от синовете на Мансур. Не ни трябваха думи, за да се разберем. С жест на владетел то ни покани да разгледаме пустинята. Започнахме да се изкачваме и да слизаме по безкрайните дюни, които започваха на стотина метра от къщата. Когато спряхме и се огледахме, около нас се виждаше само пясък. Момчето пъхна оловната капсичка в пушката и ми я подаде. Аз се прицелих, както бях виждал по филмите, но после я свалих. Не знаех по какво да стрелям. Момчето с бавен жест ми посочи нещо на двайсет-трийсет метра от мен. Не виждах нищо, после видях ушите на един заек. Вдигнах пушката и стрелях. Ушите изчезнаха.
След малко слънцето застана червено на ръба на хоризонта. А сетне изведнъж се скри и въздухът стана мастилен. Стъмни се много бързо и захладня. Забързахме към къщата, но ни отне половин час да се приберем. Бяхме се отдалечили доста.
В голямата стая беше запалено огнището. Сервираха ни ориз с овнешко. Ние с брат ми бяхме изгладнели от разходката и гълтахме като патоци големи късове месо. Имаше над петнайсет човека, домочадието на Мансур, големите му синове с жените и децата им. Татко и Мансур си говореха, със своите 400–500 думи татко се справяше отлично, а от време на време се обръщаше към нас и ни превеждаше. По едно време от леглото до стената се чу глас, плътен, но с големи пукнатини, глас на много възрастна жена. Мама се наведе към нас и ни обясни – това е прабабата на Мансур, годините ѝ били над сто.
Бабата започна да разказва нещо. Между думите имаше големи паузи, в които се чуваше само нашареното ѝ с мраморни жилки дишане. Но всички мълчаха и слушаха.
Историята, която тя разказа и която татко после ни преведе, беше следната.
Дълго време в пустинята не било капвало и капка дъжд. И кладенецът в центъра на селото започнал да пресъхва, водата в него слизала все по-надолу и надолу. Но хората в пустинята са изобретателни. Те знаели, че има едни мъхнати растения, които задържали в себе си влагата. Ако минеш сутрин и внимателно пробиеш кожичката им, можеш да изцедиш няколко шепи вода от всяко листо. Хората обикаляли в зори с мехове и събирали безценните капки вода.
Но безводието продължавало. Наложило се да колят камилите. Камилата за човека в пустинята е като член на семейството. Но нямало друг начин. Камилите знаели какво ги очаква. Те плачели с човешки сълзи, когато мъжете сутрин вървели към тях, криейки ножовете в ръкавите си.
Накрая старейшината изпратил да доведат един духовник от някакъв манастир, който се намирал на два дена път. Довели духовника. Той извел цялото село, застанал начело на шествието и започнал да се моли.
Но дъжд нямало и нямало. Изпратили набързо духовника обратно в манастира.
Хората вече се готвели за най-лошото – да товарят багажа на дузината камили, които били останали и да потеглят в търсене на ново място за живеене.
Гласът на бабата млъкна. Въглените в огнището припукваха и от червените им сърца от време на време лумваха жълти и сини пламъчета. Мълчанието натежа като камък, но никой не го нарушаваше.
По едно време Мансур попита нещо. Гласът на бабата пак се чу, тъмен като коренище. Тя каза нещо кратко и после утихна.
Заведоха ни в стаята, в която щяхме да спим. Ние с брат ми заспахме веднага, уморени от толкова много впечатления. На сутринта се застягахме за път обратно към столицата. Когато минах през стаята с огнището, аз хвърлих един поглед към леглото до стената, откъдето снощи идваше гласът на бабата. Видях завитото ѝ с черга тяло. Чергата имаше същите шарки, каквито бяха и чергите на село.
Когато се прибрахме в квартирата, седнахме и четиримата на спалнята в стаята на майка и на татко и два часа си разказвахме впечатленията. Дори включихме касетофона „Айва”, за да запишем разговора си. И четиримата съзнавахме, че това ще е спомен за цял живот. Накрая брат ми не забрави да попита татко и за последния въпрос на Мансур, както и за отговора на бабата. И татко отговори. Но за беда, не помнех какво отговори татко.
Затова, когато случайно намерих тази касета с този запис вчера, в старата дървена секция от голямата библиотека в стария ни апартамент, която бях свалил при преместването в мазето и където сега държах част от книгите си, аз настръхнах. Споменът за пустинята отново нахлу в главата ми. Бях се доближил пак до вратата, която дълго време стоя заключена, но май ненадейно бях намерил ключа. Пъхнах касетата в допотопния касетофон „Сони”, който се търкаляше из къщи и все още работеше.
Но от касетата не се чу никакъв звук.
И нищо чудно. Оттогава бяха изминали петдесет години.
Ето защо се реших да разкажа този спомен. С надеждата, че може пък заключената врата да се отвори сама.
