Начало Идеи Гледна точка Пустинята
Гледна точка

Пустинята

7865

За първи път виждахме пустиня. Истинска голяма пустиня, която стигаше до хоризонта. От вятъра ръбовете на дюните бяха станали остри като нож. А златният пясък беше ситен като захар.

Отдавна се канехме да дойдем тук, на гости на Мансур. Семейството на Мансур живееше на три часа път от столицата, в едно селце, което се намираше в сърцето на пустинята. И един пролетен ден се наканихме – майка ми, баща ми и ние двамата с брат ми. Мансур ни взе с огромния си пикап от квартирата и потеглихме. Майка и татко седнаха при Мансур в кабината, а ние с брат ми се настанихме отзад в каросерията. За пръв път пътувахме на открито в каросерията на пикап. Седяхме на пода сред денковете с провизии, сред туби с вода и няколко варела с нафта и присвивахме очи от вятъра. Болезненото друсане не отменяше факта, че участваме в истинско приключение. А за двама петокласници това беше най-важното нещо. Тъкмо бяхме прочели „Наследникът от Калкута” на Щилмарк и „Симба” на Петър Бобев и в кръвта ни вече бяха разтворени солените кристалчета на голямото любопитство към света.

Мансур държеше в столицата работилница за ремонт на електрически мотори. Баща ми, който в родината си беше зам.-директор на голям институт по електропромишленост, беше започнал работа при него като бобиньор. Пренавиваше бобини. Бързо понаучи езика и се сприятели с Мансур. Мансур пътуваше при семейството си веднъж месечно. Така дойде и поканата за това гостуване.

Стигнахме селото. Минахме през площада, където имаше голяма палма и кладенец. И излязохме от другата му страна. Пикапът спря.

Семейството на Мансур живееше в кирпичена къща на един етаж с няколко стаи. До къщата имаше навес със стопански постройки. Мансур имаше стадо овце. Тъкмо се бяха родили агънцата, които подскачаха край майките си. Ние с брат ми изпаднахме в захлас. Като на село, извикахме в един глас.

По-нататък зад плета видяхме и няколко камили. Те лежаха на земята, дебелите им бърни мърдаха като зайчета, а миглите им бяха дълги като на момичета. До нас се появи момче, година-две по-голямо от нас, с въздушна пушка в ръка. Един от синовете на Мансур. Не ни трябваха думи, за да се разберем. С жест на владетел то ни покани да разгледаме пустинята. Започнахме да се изкачваме и да слизаме по безкрайните дюни, които започваха на стотина метра от къщата. Когато спряхме и се огледахме, около нас се виждаше само пясък. Момчето пъхна оловната капсичка в пушката и ми я подаде. Аз се прицелих, както бях виждал по филмите, но после я свалих. Не знаех по какво да стрелям. Момчето с бавен жест ми посочи нещо на двайсет-трийсет метра от мен. Не виждах нищо, после видях ушите на един заек. Вдигнах пушката и стрелях. Ушите изчезнаха.

След малко слънцето застана червено на ръба на хоризонта. А сетне изведнъж се скри и въздухът стана мастилен. Стъмни се много бързо и захладня. Забързахме към къщата, но ни отне половин час да се приберем. Бяхме се отдалечили доста.

В голямата стая беше запалено огнището. Сервираха ни ориз с овнешко. Ние с брат ми бяхме изгладнели от разходката и гълтахме като патоци големи късове месо. Имаше над петнайсет човека, домочадието на Мансур, големите му синове с жените и децата им. Татко и Мансур си говореха, със своите 400–500 думи татко се справяше отлично, а от време на време се обръщаше към нас и ни превеждаше. По едно време от леглото до стената се чу глас, плътен, но с големи пукнатини, глас на много възрастна жена. Мама се наведе към нас и ни обясни – това е прабабата на Мансур, годините ѝ били над сто.

Бабата започна да разказва нещо. Между думите имаше големи паузи, в които се чуваше само нашареното ѝ с мраморни жилки дишане. Но всички мълчаха и слушаха.

Историята, която тя разказа и която татко после ни преведе, беше следната.

Дълго време в пустинята не било капвало и капка дъжд. И кладенецът в центъра на селото започнал да пресъхва, водата в него слизала все по-надолу и надолу. Но хората в пустинята са изобретателни. Те знаели, че има едни мъхнати растения, които задържали в себе си влагата. Ако минеш сутрин и внимателно пробиеш кожичката им, можеш да изцедиш няколко шепи вода от всяко листо. Хората обикаляли в зори с мехове и събирали безценните капки вода.

Но безводието продължавало. Наложило се да колят камилите. Камилата за човека в пустинята е като член на семейството. Но нямало друг начин. Камилите знаели какво ги очаква. Те плачели с човешки сълзи, когато мъжете сутрин вървели към тях, криейки ножовете в ръкавите си.

Накрая старейшината изпратил да доведат един духовник от някакъв манастир, който се намирал на два дена път. Довели духовника. Той извел цялото село, застанал начело на шествието и започнал да се моли.

Но дъжд нямало и нямало. Изпратили набързо духовника обратно в манастира.

Хората вече се готвели за най-лошото – да товарят багажа на дузината камили, които били останали и да потеглят в търсене на ново място за живеене.

Гласът на бабата млъкна. Въглените в огнището припукваха и от червените им сърца от време на време лумваха жълти и сини пламъчета. Мълчанието натежа като камък, но никой не го нарушаваше.

По едно време Мансур попита нещо. Гласът на бабата пак се чу, тъмен като коренище. Тя каза нещо кратко и после утихна.

Заведоха ни в стаята, в която щяхме да спим. Ние с брат ми заспахме веднага, уморени от толкова много впечатления. На сутринта се застягахме за път обратно към столицата. Когато минах през стаята с огнището, аз хвърлих един поглед към леглото до стената, откъдето снощи идваше гласът на бабата. Видях завитото ѝ с черга тяло. Чергата имаше същите шарки, каквито бяха и чергите на село.

Когато се прибрахме в квартирата, седнахме и четиримата на спалнята в стаята на майка и на татко и два часа си разказвахме впечатленията. Дори включихме касетофона „Айва”, за да запишем разговора си. И четиримата съзнавахме, че това ще е спомен за цял живот. Накрая брат ми не забрави да попита татко и за последния въпрос на Мансур, както и за отговора на бабата. И татко отговори. Но за беда, не помнех какво отговори татко.

Затова, когато случайно намерих тази касета с този запис вчера, в старата дървена секция от голямата библиотека в стария ни апартамент, която бях свалил при преместването в мазето и където сега държах част от книгите си, аз настръхнах. Споменът за пустинята отново нахлу в главата ми. Бях се доближил пак до вратата, която дълго време стоя заключена, но май ненадейно бях намерил ключа. Пъхнах касетата в допотопния касетофон „Сони”, който се търкаляше из къщи и все още работеше.

Но от касетата не се чу никакъв звук.

И нищо чудно. Оттогава бяха изминали петдесет години.

Ето защо се реших да разкажа този спомен. С надеждата, че може пък заключената врата да се отвори сама.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Свързани статии

Още от автора