Начало Идеи Гледна точка Путинизмът като „православие“
Гледна точка

Путинизмът като „православие“

8234

Каквито и статистики да ми покажат, ще си остана напълно убеден – защото го виждам „отвътре“ – че собствено православните, църковно православните християни у нас са всъщност скромно малцинство. И аз се боя дори, че в близко бъдеще те биха могли да станат още по-малко, като една от основните причини за тази тъжна перспектива е, че от поне едно десетилетие насам наред с това традиционно малцинство започна да нараства едно… мнозинство от „православни християни“, които представят за широката общественост и особено за младите градски хора с духовни интереси православното християнство по такъв начин, че то буквално става антагонист на нормалността и нормалния морал. Немалка част от тези умножаващи се „православни християни“ станаха буквално паралелна на църковното християнство общност. Общност, която не посещава храма (освен на сватби и „кръщенета“), няма представа от богослужението на Православието и – какво ти – няма представа дори от евангелския текст и от Благовестието на Иисус Христос. Гръмко обаче декларира „православната“ си принадлежност на базата на страсти и идеологии, които нямат никакво отношение не просто към Православието, но и към християнството изобщо.

Ще се опитам да направя бегла класификация на тази – повтарям – паралелна на църковното християнство общност, особено набъбнала у нас през последните години.

Първият типаж – особено ревностни напоследък – са чисто и просто путинисти. За тях войната в Украйна бе превърната във война на „Православието“ = Русия с… глобалния „либерализъм“. И за тях няма никакво значение, че именно „православието“ им, т.е. Русия, преди година и половина нападна Украйна. Няма никакво значение, че 80% от украинците са православни (при това в исторически план доста преди „московитите“), няма никакво значение дори, че Путин от самото начало заяви, че в Украйна е пълно не с антирелигиозни либерали, а с… нацисти. За този тип „православни християни“ либерализмът се превърна в мистическо понятие. Той е единият от полюсите във всъщност дуалистичния им светоглед – тъмният полюс, и в него се включват всички световни злини – от денационализиращия глобализъм, до националистичния „укро-фашизъм“, от „джендъризма“ (интересно защо базиран в Украйна) до расизма. Всичко е „либерализъм“ и е противното на… Православието. Наскоро прочетох опус от наш „журналист“, принадлежащ към този тип „православни“, в който противниците на Путин и съчувстващите на Зеленски бяха определени като „либерали“, т.е. като… наследници едновременно на „болшевиките“ и на „американските империалисти“ и които със самото това бяха определени като атеисти, на които героично отстоява толкова „добрият Путин“, че „журналистът“ заяви, че дори „се бои за него“. Не мога да определя какво е по-доминантното в „православието“ на този тип „православни“ – дали почти религиозната влюбеност в руския диктатор, или комплексарската омраза към „Запада“ (т.е. към целия свят, в който тези хора не успяха да „успеят“).

Ексцесивен пример за този тип „православен християнин“ у нас е онзи екземпляр с подрасник, който извърши „молебен“ за събралите се да хвърлят червена боя по Дома на Европа в София „възражданци“, а след това – пак в подрасник, но и с кръст в ръка (какъвто има право да носи само свещеник) – крещя „анатема“ по кортежа на Зеленски, тъй че с мъка трябваше да бъде удържан от цели четирима полицаи, а „православната“ му акция обиколи редици информационни агенции по цял свят. Всъщност във връзка с този расоносен путинист, чиито одеяния при хулиганските акции на българските фашисти вече създават впечатлението, че в тях е въвлечен и клирът на църквата ни, бих искал да задам настойчивия въпрос към „свещеноначалието на БПЦ“: този човек принадлежи ли наистина към клира на БПЦ – дори като иподякон (чтец)? Ако принадлежи, как БПЦ непрекъснато ни повтаря, че тя не се месела в политиката? Ако пък не принадлежи – защо от толкова време вече (и след толкова скандални прояви) тя не се разграничава от него. Защо не ни уведомява, че той по никакъв начин не я представлява, че тя не му е разрешавала да върши расоносните си изстъпления? Или не усеща, че с „анатемите“ си той я злепоставя ужасно пред онези, които е призвана на привлича под спасителния си покров? A propos, защо ли съм сигурен, че ако например аз утре, облякъл подрасник изляза на столичен площад и дори само извикам „Слава Украини“ – Светият ни Синод (или най-малкото Софийската митрополия) още същия ден ще излезе със заявление, че извършеното от мен е безчиние, за което не съм получавал никакво благословение.

Описаният току-що тип обаче е само най-откровено путинистки ангажираният „православен християнин“ измежду навъдилите се напоследък у нас. Близък до него, но по-„интелектуален“ и по-перфиден е един друг типаж, гастролиращ редовно в „църковните рубрики“ на телевизията – обладаният от апокалиптичен катастрофизъм, било „богослов“, било консервативен „политически анализатор“. И тук не съм сигурен дали привиждащата се и проповядвана от него, чакаща ни вече „на прага“ глобална катастрофа предизвиква у този тип метафизически ужас или по-скоро тя се лелее с възторг, силно напомнящ очакването на „световната пролетарска революция“ в началото на миналия век. Във всеки случай и този тип „православен християнин“ е всъщност квазирелигиозен дуалист. За него цялата световна история – от няколко години насам бе „прозряна“ като движила се към „настоящия Армагедон“. В която всичко след Ренесанса и Просвещението (а за някои особено „посветени“ буквално след Благовестието на Иисус Христос) се е движило от „Богочовечеството“ към „човекобожеството“, и това, разбира се, е ставало най-вече в „антиправославния“ Запад, за да се разкрие в наши дни като тържество пак на „разчовечаващия либерализъм“ – с неговия „трансхуманизъм“, „джендъризъм“ и т.н.

Всъщност според този „православен“ типаж излиза така, че Царството не от този свят, провъзвестено от Христос, приютено в Църквата, не е постигнало от първия век насам нищо в този свят и всичко извършило се в него се е оказало само нарастването на мощта на сатаната. Направо да си кажеш, че ако Христос не бе дошъл на земята, нейната история нямаше да стигне до такива ужаси – щяхме да си живеем все още в „благословеното“ робство или съсловничество, което подкопаха „човекобожеският хуманизъм“, „антицърковното републиканство“, „луциферианските права на човека“, „вавилоничният глобализъм“, „Истанбулската конвенция“ и т.н. Мисля, че този тип „православни християни“ доста често попълват своите редици у нас изсред претърпелите поражение довчерашни марксисти, антиимпериалисти и др. под. Доколкото „хилядолетното им царство“ не се сбъдна, доколкото ненавижданата „буржоазна демокрация“ победи и дойде и у нас, за тях историята от „провиденциален сътрудник“ на идеите им, се превърна в основен противник, и те реактивно застанаха на стража на „традициите“, на „изконността“, на „свещеното ни минало“. И също – без да го признават открито – идентифицираха новонамереното си „православие“ с „устояващата“ на тази „луциферианска история“ Русия.

Има и един трети тип измежду паралелните „православни християни“, чието същинско русофилство, криещо се под мистическо алиби, е всъщност най-травмирано. Те, почти без изключение, не се осмеляват да застанат открито на страната на Путинова Русия, не са дотам психопатни, че да приемат някое от катастрофичните оправдания на злото, което пред очите на целия свят върши тази „православна“ империя. Същевременно обаче те нямат в себе си и моралните сили да признаят и осъдят нейното зло. След като негови съучастници са „светейшеството“ и „високопреосвещенствата“ в Москва, с които сме „в канонично общение“, след като то произтича от тази „красива“ империя на Константин-Леонтиевщината, ние – като „православни“ – запазваме „смирение“ и „не можем да съдим“. И ето: този тип от две години насам избра за себе си два вида поведение – от една страна, изведнъж „се погнуси“ от всяка политика, алиенира се от „целия този свят“, който остави на „страстите“ на „външните“ (също по определение „либерали“), и от друга – отлетя в „емпирея“ на мно-о-о-го духовното. Симптом, че тази гнуслива алиенация е също фалшиво и идеологически произведена е, че този тип ужасно се разгневява, когато го разобличиш за онова, което всъщност прави. Искате от нас да се произнесем за войната? Смятате, че щом мълчим за нея сме путинисти? Не! Вие сте като едновремешните активисти, които изискваха политическа „правилност“! Ние обаче имаме по-високи мисли. Ние, „като християни“, сме обезпокоени много повече от… „тоталитаризма на политическата коректност“, от „настъпващия зелен фашизъм“. Сякаш у нас именно Църквата е обсадена от „зелени фашисти“, а в обществото ни не цари безудържна словесна разпасаност.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора