Начало Идеи Гледна точка Путински позорища
Гледна точка

Путински позорища

4490

На 9 май се озовах пред монумента с боднатия в небето „шпагин“ едва към обяд. Работен ден е и никак не съжалявам за закъснението. Развръзката е царицата в политическата театрализация, а онова, на което попаднах след 12 ч., си беше чиста трагикомедия. Що се отнася до „началото“, попълних си липсващото набързо с превъртане на видеата, качени в мрежите от „героите“ на тези събития.

И тъй, близо 200 полицаи бяха разделили „сцената“ пред ПСА; долу група ветерани с георгиевски лентички и червени знамена злобно изпепеляваха с поглед „вразите“ на „безсмъртния полк“; горе двайсет-трийсет момчета с черни тениски (от националистически групички, различни от „копейките“) крещяха: „червени боклуци“. В средата, където достъпът бе свободен, прииждаха и се връщаха представители на столичното гражданство, част от които с десетилетия борят МОЧА с най-различни „художествени средства“. Виждам Мартин Заимов и Марта Георгиева, които разпалено обсъждат как целият този монумент трябва да „грейне“ в синьо и жълто, сиреч в украински цветове. А не само там горе, където сочи Мартин. Вглеждам се и забелязвам, че женската фигура е леко „украинизирана“ в нивото на сърдечната област. Тъй да се каже е по сърце украинка, което, признавам, ми харесва. „Щом може там, защо да не може навсякъде?“, пита Мартин. Какво да му отговоря? Имаме проблем с паметниците, влизащи в пълно противоречие с колективната ни памет. Но явно продължаваме да имаме най-голям проблем със самите себе си. За да се стигне дотук, че в деня, в който (даже!) на Червения площад е отменен този злокобен „мъртвешки танц“ (dance macabre) или „марш на мъртвите“, какъвто по същността си е абсолютно измисленият „безсмертный полк“, той се провежда в столицата на европейска България и то след официална забрана.

Явно съм сторил някаква гримаса към „георгиевските лентички“ на „ветераните“, защото един от тях се отделя от групата и троснато ми казва: „Знам ви кой сте… Ама ние сме се били рамо до рамо със съветските другари…“. Оглеждам скептично сборището, чиято средна възраст е максимум осемдесет години, и въпреки уважението си към по-възрастните от мен, питам: „Да не би като пеленачета да сте били на фронта? Доколкото си спомням, Втората световна война е приключила преди осемдесет години…“. „Служили сме“, поправя се той. Не питам къде. Ще излезе я в МВР, я в някоя друга от онези „служби“, дето не даваха на хората глътка свобода.

Разговорът и без това върви трудно, защото гласовита девойка в извезана руска блуза с помощта на караоке микрофон озвучава околностите с „Беларуската гара“, „Смуглянка молдованка“ и други песнички от съветската епоха, които съм забравил, а и не държа да си припомням. Издебвам удобен миг да я прекъсна, питам я коя е и на какво дължим този импровизиран концерт.

„Марийка съм“, информира ме тя. И гордо, като в телевизионно интервю, ми съобщава: „Част съм от групата „Родна песен“ в Перник“. „Че как тези песни се вписват в родния ви репертоар?“, недоумявам аз. „Ами баща ми е руснак“, срязва ме тя. С руски паспорт съм“. И продължава да ечи с „Ден победы“. В съседство с нея друга групичка демонстративно говори на руски, хвърляйки по някой друг предизвикателен поглед.

Не им обръщам внимание, тъй като изведнъж пред очите ми изниква странна гледка в това „прокремълско позорище“ – един истински „солдат на печалния образ“. Младеж с белезникав съветски шинел, зеленикава мешка, лъснати ботуши, кепе и очила. Решавам, че имам халюцинации и че вече съм станал жертва на Путиновата пропаганда. Дори леко се ощипвам, за да дойда на себе си. Но не, той е реален, дистанциран и леко депресиран от случващото се. Нито полицаите, нито крещящите отгоре момчета, нито „георгиевските ветерани“ му обръщат внимание. Показвам журналистическата си карта и минавам през кордона. Стигам до него и го заговарям. Българин е, учил зъботехника в Италия, но не завършил и се върнал. Обича Втората световна война, възхищава се на „съветските герои“.

„Как се обича една война?“ – питам аз. Той се поправя. Бил срещу войната. Говори кротко, леко отнесено. Бил даже против войната в Украйна. Каза „войната“, а не „военната операция“, имал приятели в Киев. Но се възхищавал на Съветската армия, искал да бъде част от нея. Всеки с обсесиите си.

Наскоро прочетох една статия на британския историк Кит Лоу, в която той много добре улавя тъкмо този аспект на войната:

Паметта на световните войни, актуалната памет, не може да бъде нещо уютно. Тя трябва да бъде неудобна, даже болезнена. Трябва да помним не само какво другите са ни сторили, но и какво самите ние сме извършили с тях.

Паметта за войната е болка. А най-отвратителното в пропутинската пропаганда е, че тя инструментализира болката, насаждайки несвобода. И още по-лошото е, че докато преливаме от пусто в празно и спорим за „шпагина“, в Украйна гинат хора.

***

По-късно, пред компютъра, намирам качените видеа и възстановявам „началото“. Сбор на цялото путинско войнство – около 9,30 ч. на разкопания площад пред „Св. Александър Невски“. На един от любителските записи виждам бизнесмена Васил Василев, член на инициативния комитет на Румен Радев, който като „неформален организатор“ обяснява на събралите се с руски и съветски знамена, че „няма страшно“: „Безсмъртният полк“ е бил отменен преди малко от Столичната община, но пак ще се проведе… Разбрал се е с полицията. Връчили му забраната, той само бегло я прочел, защото отказал да я подпише… Така че всичко продължава по плана… Ако могат, да вървят по тротоарите… ако не могат, а то няма как, всичко си продължава, както си е. Молбата на полицията била шествието да не е насочено пряко срещу войната в Украйна… „Че там няма „война“, има „военна операция“ – разнасят се силни гласове. След което „путинският полк“ тръгва, ескортиран от полицията, зорко бдяща над него.

„Нашата полиция ни пази“. Защо ли?! Към шествието се присъединяват депутатите от БСП Георги Свиленски и Борислав Гуцанов, има и руски граждани, издигнали някакви снимки на покойници. Веят се знамена със сърп и чук, ехтят военни маршове, сякаш тези петстотин-шестотин човека са решени да превземат София. Пълна бутафория. И щом стига до своето „капище“, сиреч до ПСА, шествието дружно започва да скандира: „НАТО вън!“. За да няма съмнения какво искат те. Хем смешно, хем жалко.

***

В същото време „оригиналът“ на това „шествие“ протича на Червения площад в Москва. Разликата с предишни години тутакси се набива в очи. За разлика от София там „безсмъртният полк“ е отменен. Без обяснения. На военния парад не прелита нито един самолет. Пак без обяснения. Навярно поради страх и съображения за сигурност. На площада е изкаран символично само един танк и то Т-34 от Втората световна война, заедно с малък брой бронирани машини. Липсват „страшилищата“ от най-новата техника, както в предишни години. Някои от тях може би са изпепелени по полетата на Украйна. Основно дефилират курсанти от военните училища на Московския окръг. Лицето на Путин е угрижено, речта му е агресивна, но без изненади – колективният Запад сега е това, което някога са били нацистите. Не предизвиква особено оживление и дефилирането на „седмината дружески лидери“ воглаве с него – президентите на Киргистан, Узбекистан, Казахстан, Беларус, Армения и т.н. Четирима от тях (включително Лукашенко) не носят „георгиевски лентички“. Прави впечатление отказът на президента на Азербайджан Алиев, който реши да не дойде на Червения площад под предлог, че ще чества годишнината от рождението на баща си – Гейдар Алиев. Бърза справка показва, че този „отчески рожден ден“ е чак на другия ден, а и баща му е отдавна покойник, починал е през 2003 г. в Кливланд, Охайо… Явно поводът е формален.

Общото усещане от вчерашния небивало кратък (47 мин.) „имперско-съветски парад“ на Червения площад е, че над главата на Путин е надвиснало оловно небе.

XXI век започна през 1989 г. с падането на Берлинската стена. С войната в Украйна през 2022 г. Путин се опита да издигне нова стена между „съветското пространство“ и „свободния свят“. Ала засега успя единствено да изгради „режим на пустотата“ (Елена Петровская) и то във времена, в които светът е все по-обозрим и информационно „прозрачен“. Наскоро руско-немският философ Борис Гройс се опита да прогнозира докъде може да доведе всичко това. Някои от наблюденията му са интересни и точни. Краят на съветската империя принуди всички посткомунистически страни (в това число и България) да се върнат в точката, откъдето са били принудени през 1944–1945 г. да „свърнат“ в друга посока. Сиреч когато са „срещнали“ съветската армия и са „влезли в ботушите“ на сталинския модел. Затова и 90-те години на миналия век означаваха за всички нас неизбежно връщане към 30-те години на ХХ век, в последното десетилетие преди „обрата“, когато страните от Източна Европа все още са били самите себе си, с всичките си неизбежни противоречия.

Ако следваме тази логика, излиза, че България вече три десетилетия се върти около своята „деветнайсетомайска участ“ – на кризата на парламентарната демокрация, в съчетание с химерите за политическия вожд и за безпартиен режим.

А Русия на Путин? Гройс допуска, че за да избяга от кошмара на 1917 г. (на ГУЛАГ и всичко съветско), путинска Русия започва да проектира себе си като новата царска империя, затова в момента живее някъде през 1913 г. Тук е и обяснението за алогичното нахлуване в Украйна, в което се „проиграват“ не толкова залозите на Втората, колкото на Първата световна война. И, забележете, цялото това „пропуснато или несъстояло се минало“ ни се представя в момента във вид на бъдеще. Става дума за една карнавална „историческа възстановка“, която би била пълна гротеска, ако не беше огромната ѝ цена, измерваща се с жертвите в Украйна.   

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора