Това са извадки от по-голям текст, опитващ се да прозре уж „загадъчната“ руска душа. Публикувам ги тук с малки допълнения, защото смятам, че те ще ни помогнат да разберем защо Путин нападна Украйна и защо неговите приближени, а и голяма част от руснаците (не всички, слава Богу, поклон пред непокорните) така сляпо го следват в безумните му фантасмагории, сеещи кръв и разруха.
Има една картина на Виктор Васнецов, художника-передвижник, „Тримата богатири“. От която – при внимателно вглеждане, ще се забележи, че руските богатири са не толкова защитници на Русия, колкото са защитници на властта над Русия. И нещо много важно: че деянията им разпростират властта на руския княз (без значение как се нарича той – Владимир Красное солнишко, Иван ІV Грозни, Йосиф Сталин или Владимир Путин) над други земи, превръщайки и тях в руска земя:
Е, то зависи – казва героят на Венедикт Ерофеев Гуревич в пиесата „Валпургиева нощ или Стъпките на Командора”. – Всички територии са наши. По-точно, ще бъдат. Но не ни дават да си ходим из тях – очевидно от миротворчески съображения – за да си се задоволяваме с едната шеста от земната суша.
Игор Клямкин, един от съвременните руски „западници“, задава резонния въпрос: „Може ли Русия да живее в условията на мир? Мирна Русия, дълговременно мирна Русия – възможно ли е нещо такова?“ Билинните повествувания отговорят красноречиво – не: Вольга Святославич тръгва да завоюва Индия, Дунай заедно с Никитич дирят с боен марш годеница за княза в Литва, а Иля Муромец воюва в Сирия; богатирите са всъщност завоеватели. Самото название „богатыр” е заимствано от монголските нашественици – „багатур” (тюрк. baγatur) ще рече доблестен воин, герой. Богатирите приличат на монголо-татарските орди – повече завоеватели, отколкото стопани. Първата записана билина (в края на ХVІІ век) носи показателното заглавие: „Сказание о киевских богатырях, как ходили в Царьград и как побили цареградских богатырей и учинили себе честь” (Сказание за киевските богатири как отишли в Цариград и как победили цариградските богатири и си устроиха чест).
Бранители и нападатели, защитници и завоеватели, закрилници и агресори – такива са руските богатири. Завоеватели монголски, не скандинавски; самото име „богатир“ го показва: богатири, не берсерки. Нито викинги, хеле пък варяги. Удивителна в тази връзка е тъждествеността, пълната еднаквост, които откриваме в безнаказаното и своеволно отношение към поданиците у монголо-татарския хан и у православния руски цар: Джовани дел Плано Карпини, монахът францисканец-минорит, първият европеец, посетил Монголската империя по поръчение на папа Инокентий ІV, пише в своята „История на монголите, наричани от нас татари”:
Императорът на тези татари има изумителна власт над всички. Никой не смее да отиде в която и да е страна, ако императорът не му заповяда. Самият той посочва къде да бъдат вождовете, а те посочват местата на хилядниците, те пък – на стотниците, а стотниците – на десетниците. Отгоре на всичко те се подчиняват без каквото и да е противоречие на всичко, което нарежда той по всяко време и на всяко място, независимо дали то се отнася за война, смърт или живот. По същия начин, ако поиска нечия дъщеря, девица или сестра, те му я дават без каквото и да е противопоставяне… И трябва да се знае, че всичко се намира дотолкова в ръцете на императора, че никой не смее да каже: „Това е мое или негово”, защото всичко принадлежи на императора, тоест имуществото, товарният добитък и хората.
Борис Успенски от своя страна цитира множество чуждестранни свидетелства в своята студия „Цар и Бог. Семиотични аспекти на сакрализацията на монарха в Русия”, указващи у руснаците същото „всеотдайно“ преклонение към царя-батюшка, самодържец и всевластник, равносилно на монголското:
Исаак Маса например пише, че русите „смятат своя Цар за висше божество”; същото са писали и други автори. По думите на Г. Седербег русите „смятат царя почти за Бог”, а Йохан Георг Корб отбелязва, че московците „се подчинявали на своя Господар не толкова като поданици, колкото като роби, смятайки го по-скоро за Бог, отколкото за Господар”.
Астолф дьо Кюстин в своите бележки след прекосяването на Николаевска Русия[1] произвежда руското самодържавие като следствие от епохата на монголското иго: „След нашествието на монголите славяните, които някога били едни от най-свободните народи на света, се превърнали в роби най-напред на завоевателите, а след това – и на своите собствени владетели. Тогава робството се превърнало не само в реалност за тях, но и в основополагащ обществен закон“. Според Успенски идеята за „паралелизма между монарха и Бог” идва от Византия, но – колкото и да настоява, не единствен той, върху тази еднородност, императорът в Константинопол никога не е разполагал с такива огромни, даже и безмерни властови възможности за самоуправство, с каквито са разполагали руският цар и монголският хан[2]. Иван ІV Грозни например върши неща, несравними с делата на никой владетел в ромейската история, в римската обаче паралели колкото щеш – и Калигула, и Тиберий, и Нерон… „Страшният“ цар обосновава всемогъщите си и неприкосновени права в знаменитата си кореспонденция със смоленско-ярославския княз Андрей Курбски[3] (князът от страх за живота си бяга в Жеч Посполита при крал Сигизмунд ІІ Август през 1563 г.) така:
Защо ти презря словото на апостол Павел, който проповядваше: „Всяка душа да се подчинява на владетеля, на властимащия; защото няма власт, която да не е от Бога: и този, който се противи на властта, противи се на властта Божия”. Погледни на него и се вразуми: който се противи на властта, противи се на Бога, а който се противи на Бога – този се нарича отстъпник, а това е най-лошият от всички грехове. А е казано това за всяка власт, даже и за тази, добита с кръв и войни.
Порядките от голямото царство се преместват и в поземлените владения, където помешчикът е всевластен господар, притежаващ правото да се разпорежда със своите крепостни селяни както му е угодно, изпълнявайки всяка своя прищявка и наказващ с бой и смърт и най-малкия признак на съпротива. Във вдигналата много шум книга „Русия крепостната. История на народното робство“ Борис Тарасов (подвизаващ се като художник с псевдонима Борис Керженцев) описва следния куриозен случай:
В имението на един богат граф паркът бил украсен с прекрасни статуи на антични богове и богини. Веднъж посетителите, дошли в необичаен час, с удивление забелязали, че всички постаменти са празни. На въпроса къде са се дянали изваянията, графският иконом невъзмутимо отговорил, че работят в полето – трябва реколта да се прибира, рекъл, а работните ръце не достигат. Първоначално шокирани от този отговор, гостите разбрали, че за „статуи“ в графския парк служили крепостни мъже и жени, разсъблечени до голо и боядисани с бяла боя, наподобяваща цвета на мрамора. Сам графът обичал да се разхожда из алеите, а ако някоя от „статуите“ през това време помръднела, – очаквало я незабавно наказание за това в конюшнята, под пръчките на кочияшите.
В начина, по който се упражнява властта в северната империя, личи двусъставност: монголоидно византийство, ромейство с татарски очи. Георгий Федотов е на същото мнение: „Православно ханство” нарича той Московското княжество. Даже може да кажем: държавата Русия е последният остатък от великата монголска империя на Чингиз хан, а руската идея за държавност води своето начало не от другаде, а от воинските биваци, издигани от техните учители по държавно устройство насред монголските степи. Неслучайно толкова много татарски благородници бягат в Московията по време на разпада на Ордата, приемат православието и се превръщат в благородни дворяни, които царят награждава с крепостни села. Същата неделикатна откровеност за Руската империя като наследница на Монголската откриваме при княз Николай Трубецки: „По такъв начин, в историческа перспектива, тази съвременна държава, която може да назовем и Русия, и СССР (работата не е в названието), е част от великата монголска монархия, основана от Чингис хан“. Или, както по-предпазливо се изразява философът-есеист Григорий Померанц: „Ние получихме […] самодържавието от татарите“. Неслучайно Йоан IV Грозни, Петър I Велики и Йосиф Сталин – тримата самодържци, използвали най-студенокръвно страшните монголо-татарски методи на управление с оправдание за държавнически подем към светло бъдеще, и приложили с невъобразима жестокост всякакви човеконенавистни изтезания с цел създаване на световна империя без оглед страданията и нещастията, понасяни както от отделния човек, така и от целия народ, са в същото време най-тачените и почитаните „строители“ на идеята за Велика и Свята Рус, най-първото господарство на земята. В Русия сякаш няма значение дали си изтънчен интелектуалец от най-висока проба, или пък безпросветен селянин, надигащ водка нейде в сибирската пустош – стане ли дума за империята, за государството, всеки (изключенията са минимални) без частичка съмнение застава на тяхна страна. „Святата Рус“, империята, господството оправдават всяка свирепост и бруталност, защото нищо по-важно няма и по-съществено от тяхното въздигане и абсолютно битие, от тяхното величие. Не върховенство на закона, а върховенство на самовластието. Това е причината Петър I да подкарва старата Русия към развитата Европа с монголски камшик – той наистина европеизира някогашните руснаци, но с татарски методи[4]. Което не смущава техните потомци, напротив – пеят му панегирици. Както пеят и на друг „монголец“ с имперски мераци, тоя път с грузински корени. Чингиз хан, Грозни хан, Петър хан, Николай І хан, Йосиф хан, Путин хан – все едно, никакво значение нямат за тях методите, жертвите, съсипията, важно е едно: Русия да бъде империя „най-могъща на света“!
Русия всъщност се състои от две „формообразуващи” я начала без нищо общо помежду си – едно северно, скандинавско-варяжко, и едно източно – монголско-татарско. Неслучайно епохата на първото Борис Акунин определя като Русия „Част от Европа“, а епохата на второто – „Част от Азия“. Руската държава със столица Москва е рожба на Азия и монголците и тя продължава да носи тези свои родилни петна до днес. Родилни петна, които днес се превърнаха в агресия срещу Украйна. И защо – само защото иска да бъде свободна от въобразилия се за монголски самодържец Путин. Нахлуват ли, нахлуват богатирите с боздугани и с танкове, за да сеят смърт и разрушение…
––––––––––––––––––
[1]Тези пътни бележки на маркиз Астолф дьо Кюстин, събрани в съчинението му „Русия в 1839 година“, толкова силно разгневяват и император Николай I, и руското обществено мнение, че поетът Иван Тютчев се заема да обори френския благородник в специална статия, адресирана до главния редактор на аугсбургския „Всеобщ вестник“ д-р Густав Колбу, където – в отговор на твърдението на Кюстин, че Русия била „тюрьма народов“ (затвор на народите), назовава съчинението му: „жалък памфлет“.
[2]Писателят Борис Акунин, заел се да изследва руската история във връзка с поредното прекрачване на Кремъл към „самодържавния модел“, осъществено при/от Владимир Путин, открива следния парадокс, пронизващ северната империя като червена нишка от XV та чак до XXI век: „Оставайки по структура, устройствен принцип и идеология държава от „ордински“ тип, Русия ще се стреми да заеме важно, а пък ако се получи – и доминиращо място в европейската политическа система“. И още: „Самият възглед за това, че един човек може неограничено да се разпорежда с делата на княжеството, е някак неруска – така управлявали в Златната орда, но не в Рус. […] Към края на княжеството на Иван III обаче положението на монарха се въздига до такава небивала висота, че за страна с подобно властово устройство влиза в употреба новото наименование „государство“ (държава) – като производно от думата „государь“ (господар), тоест нещо, принадлежащо на един-единствен човек“.
[3]Според неговия съименник, писателя Андрей Битов, Андрей Курбски е първият руски дисидент.
[4]„За четири месеца бясна работа, при която загиват поне половината от работниците, 20 000 военноповинни построяват Петропавлоската крепост, копаейки земята с голи ръце, влачейки греди и камъни на гръб или с каруци, пренасяйки пръст в полите на рубашките си – пише за създаването на Санкт Петербург британският историк Орландо Файджис. – Двеста и петдесет хиляди крепостни и войници дори от такива далечни места като Кавказ или Сибир работят двадесет и четири часа в денонощието: изсичат гори, прокопават канали, прокарват пътища и строят палати. Дърводелци и каменоделци, на които с указ е забранено да работят другаде, се стичат масово в новата столица.“
