Днешната ситуация в Русия сякаш се побира в една емблематична сцена от романа на Джулиано да Емполи „Магьосника от Кремъл“, екранизиран през 2025 г. от Оливие Асаяс. Там изгряващият политтехнолог Вадим Баранов (чийто прототип е кремълският стратег Владислав Сурков), запознавайки се с току-що влезлия в Кремъл Владимир Путин, му заявява в очите, че вертикалът (властта) в Русия затулва хоризонтала (всекидневието на хората), което не означава, че един ден балонът няма да гръмне. И щом това стане, всяка пропаганда и политическите технологии ще бъдат безсилни. Теодора Димова го описа наскоро със съвсем конкретни примери в политическото си есе „С цинична усмивка“. Към което ми се иска да добавя само някои важни помоему детайли.
Накратко, Путин днес силно наподобява Сталин от прочутото стихотворение на Осип Манделщам: той „живее, без да чува страната“. А и безмерната руска страна, и хората в нея не го интересуват изобщо, стига да изпълняват разпорежданията му.
Разправят, че за престарелия диктатор Салазар, властвал над Португалия между 1932 г. и 1968 г., отпечатвали специални издания на вестниците. В тях липсвали новини, които можело да не му се понравят или да го подразнят. Така Салазар никога не узнал, че американците са стъпили на Луната, тъй като не ги обичал особено. И това не е политически анекдот. А пример как диктатурата не просто пуска сапунени мехури, за да забаламосва населението, но в един момент дори самодържецът попада в такъв сапунен мехур.
В един филм на фонда на Навални за дворците на Путин имаше следния забележителен кадър. Беше показан салонът, където Путин гледа телевизия, а пред дивана се виждаха неговите пантофи. Можем да си представим как, подобно на всеки човек от своето поколение, той сяда в 20 ч., за да гледа новините по „своя“ Първи канал, как одобрително клати глава, виждайки или чувайки онова, което иска да види и чуе.
А то е, че всичко следва съществуващия в главата му „имперски ред“. В огромната руска страна кипи живот, рязко се увеличават производствените успехи. Руската армия победоносно напредва в рамките на СВО (война с Украйна няма и не може да има!), но все пак нещата неясно защо се попроточват… Тогава нека пак си представим как Путин вдига „вертушката“ (кремълския телефон за специални връзки) и строго нарежда скоро да се превземе Киев (за което пак съобщават световните медии). От Генералния щаб, стъписани, навярно молят за „малка отсрочка“, поне да е до есента…
Путин безапелационно им затваря телефона с думите, че е за последно. Некадърници! Войната е спечелена, а победата още я няма. Станаха за смях… Из мрежите дори има милиони гледания на някакво клипче, изработено с изкуствен интелект, в което другарят Сталин на 9 май извиква на обяснение него, Путин, питайки го що за мрежи са опънати над Червения площад, да не се готвят да ловят риба… Отговорът е, че те са преграда срещу украинските дронове. На което Сталин презрително избоботва: „А каква победа празнувате тогава, другари?…“.
Политическият фолклор си е „смях народен“, но ето че и китайският партньор Си неотдавна заяви пред журналисти: „Путин не знае какво да прави с тази война“. Навярно Путин е бил жегнат от тази оценка, ала нима това не е истина?
Ако нещо се променя днес в Русия, то е, че хоризонталът (с украинска помощ) започва да излиза от летаргична дрямка и да „свива“ въздействието на вертикала.
Десетилетия наред милиони руснаци бяха поверили собствената си свобода в ръцете на Путин. И то защо? В името на „сигурността“. Причините за това са много и най-различни. Вероятно част от обяснението е в болезнения разпад на СССР, загубата в Студената война, жестоката криза през 90-те години на ХХ век – все феномени на колективната руска травма.
Писателят Виктор Ерофеев отдава обаче „путинокрацията“ на хроничния дефицит на свободолюбие в руското общество, на копнежа по „здрава ръка“ и „ботуш“, който да гази. И тук ние самите има над какво да се замислим.
Други, като писателя Михаил Шишкин, иронизират споровете за руската „ирационалност“ и непонятната „руска душевност“, пронизала голямата руска класика. Защото е видно, че така изпадаме в „безплодна психологизация“.
Преди време четох как виден американски славист, който през 60-те години пишел книга за Достоевски, решил да узнае от самата Анна Ахматова каква е тайната на прословутата „руска душа“. Тя го изгледала изумено и отвърнала, че не знае. На което той изразил съжаление, че ето, Достоевски я е знаел, но няма как да го попитаме. На което пък Ахматова, вече сериозно разядосана, му заявила следното: „И Достоевски не е знаел много неща. Смятал е, че убивайки една старица, преживяваш терзанията на Расколников. А ето че в наши дни се оказа, че можеш да пратиш на смърт десетки или стотици хиляди хора, без да имаш никакви терзания и да спиш като младенец“.
Не е ли в това „синдромът Путин“?
Сега руснаците сякаш се пробуждат от един страшен сън и започват да изпитват (материални) терзания при вида на бомбардировките над Москва и опашките за бензин из цялата страна (електронните табла на руските бензиностанции се оказаха непригодни да показват трицифрена цена – около 120–130 рубли за литър масов бензин). И това е само началото.
Ала и то е достатъчно, за да започне да се разомагьосва образът на Путин.
Днес, както пише политологът Александър Баунов, аналитик в „Карнеги център“ (Берлин), Путин става „неуважаем“. Не само заради огромните жертви във войната срещу Украйна (над 1 млн. души) или рязко влошаващата се икономическа ситуация.
Путин си остава фигура, от която могат да се боят, но вече не го уважават. Както някога не уважаваха късния Брежнев и в края на дните му започнаха откровено да му се надсмиват.
Сравнението между Леонид Илич и Владимир Владимирович е наистина интересно. При застоя на Брежнев властта в СССР беше по-тотална (и по-тоталитарна) спрямо властта в Путинова Русия, тя обхващаше всеки аспект от живота, включително правото на пътуване. Съответно властта на Путин е по-малко тотална, но пък е по-репресивна.
В момента тя все повече приема параметрите на „военна диктатура“. Често сравняват Путин с Франко. Но Франко идва на власт с гражданска война, за да премине през диктатура, която накрая завърши с компромис (с подготвено завръщане на крал Хуан Карлос и преход към демокрация). Докато Путин дойде на власт след компромис с клана Елцин, наложи автократичен режим и вече пета година води война, която е напълно възможно да приключи с нова гражданска война.
Дори путинската номенклатура вече не назовава своя „патрон“ с уважителните инициали ВВП, а го нарича просто „дядо“ (по свидетелството на политоложката Светлана Прокопиева).
Един „дядо“, който тази есен трябва да навърши 73 години – сериозна възраст за властелин на Русия – и който изглежда все по-неадекватен и по-отсъстващ.
Самодържецът, обещал „сигурност“ на поданиците си, все по-силно се е изолирал от своя народ и от началото на годината се броят на пръсти публичните му появи. Най-важната от тях беше на Международния икономически форум в Петербург, минал под заревото на удари, нанесени от украинските дронове.
Путин явно все повече се бои за живота си. Стана ясно, че личната му охрана е изключила всякакви интернет връзки около него за цели две седмици (предпазни мерки след ликвидирането на аятолах Хаменей). Проблемът е, че по този начин той сякаш сам се е „изключил“ от управлението на страната, чийто интернет властта отдавна е ограничила.
Досег до самодържеца има тесен и ограничен кръг от хора. Всички те минават през специални мерки за сигурност и сериозни „тестове“, а преди среща им се отнемат часовниците и телефоните.
В това време Путиновата пропаганда се опитва да покаже как Царят е постоянно „сред народа“. Говорителят на Кремъл Дмитрий Песков в специално изявление призова гражданите на Русия да не се учудват, ако видят Путин зад волана на отсрещната кола. И на няколко пъти по Първи канал вървяха репортажи, в които руският „цар“ общува със случайни граждани в парка, разговаря с рибари или на излизане от църква разменя някоя и друга дума с енориашите… Но медиен анализ с помощта на изкуствен интелект показва, че всички тези граждани са „едни и същи“ – най-вероятно проверени и грижливо тествани хора от службите. Така че „ходенето в народа“ се отменя за друг път. А последните сондажи на държавния ВЦИОМ от април показаха, че рейтингът на Владимир Владимирович е паднал за първи път под 30%. След което данни за неговия рейтинг вече не се оповестяват.
Така че Путин може и да се изживява като Петър I, но Петър I не се е боял да ходи „сред народа“. А Путин се страхува, все повече се страхува за физическото си оцеляване. Угасването на неговия режим може и да се проточи, но може и да се ускори в съвсем обозримото бъдеще.
Писателят Дмитрий Биков наскоро в интервю прогнозира, че Путин е докарал нещата дотам, че вече не решава съдбата си сам. Престъпленията, извършени в Украйна, а и вътре в Русия, непосилно тегнат на плещите му. Така „малката победоносна война“ ще се превърне в ускорител на края, защото „пропастта между Путин и народа му е даже пренебрежимо малка на фона на наистина огромната пропаст, зейнала между Русия и останалия свят. Затова съдбата на Путин днес се решава в Украйна. И щом като в Русия осъзнаят, че главният им враг се намира вътре в Кремъл, популярността на войната рязко ще спадне“.
Дали часовникът на Страшния съд не отмерва сетните мигове?
