Начало Идеи Гледна точка Путин и Клаузевиц
Гледна точка

Путин и Клаузевиц

5698

Неотдавнашните взривове във военни обекти в Крим и партизанската война, която вече се води в тила на руската армия (Херсон, Мелитопол), са маркери за възможния обрат във войната в Украйна. Ясно е, както заяви тези дни Гари Каспаров пред БНТ, че Путин не печели войната. Въпросът е дали започва да губи битката.

Руската армия изгуби стратегическото си преимущество, с което разполагаше през първите два-три месеца след инвазията. Ужасите в Буча, Ирпен и Мариупол съсипаха последните остатъци от някакъв морален престиж на Русия в очите на западния свят. За Източна Европа, където спомените от съветския комунизъм са още по-пресни, няма какво да говорим. Дори в България, където русофилството е по традиция силно, путинофилството търпи регрес. И това става все по-очевидно. Да, свидетелите на „сектата на Путин“ продължават истерично да го бранят в социалните мрежи, както и да преповтарят пропагандните му „опорки“, но все пак общият брой на „копейките“, „ниновистите“ и „яневистите“ според социологическите сондажи съвкупно не надхвърлят 25% (за сравнение – преди войната в Украйна Путин се ползваше с одобрението на около 60% от българите, стряскащ факт, каквито и да са психологическите обяснения за преклонението пред „руския цар“). Сега светът на путинистите видимо се пропуква като „огледален ефект“ от военната агресия срещу Украйна.

Ефектът „Клаузевиц“: руското настъпление вече е невъзможно

Все по-видно е, че Путин започва да губи: прословутата му „специална операция“ е в залез, вече го няма онзи „кулминационен ефект“, който според немския стратег Клаузевиц е от такова значение за победата във войната. А това означава, че оттук насетне мащабното руско настъпление ще е невъзможно. И обратното, пак според доктрината на прочутия немски стратег, „забавянето, щом враждебното действие е в сила, може да е от полза само на другата страна в конфликта [в нашия случай – Украйна], за да събере тя силите си и да изчака най-благоприятно време за ответната операция“. Накратко, забавянето носи сериозна възможност за контранастъпление.

Не е известно дали сред четивата на Путин в някои от луксозните бункери, където той прекарва по-голямата част от времето си, не са и двата тома на съчинението на Карл фон Клаузевиц (1780–1831) „За войната“. Писан няколко години след крушението на Наполеон в една канцелария във Военната академия в Берлин, трудът на Клаузевиц е може би най-великият текст върху войната, върху неспособността на политиката да сдържа насилието. Книгата е нещо много повече от трактат по стратегия и тактика и е била популярна навремето, даже не толкова в Германия, колкото във Русия, Франция или Япония. И за да се върнем към предшествениците на Путин, нека кажем, че Ленин си е водил цяла тетрадка с бележи по трактата на Клаузевиц, но Сталин е гледал на този труд снизходително, определяйки неговия автор като „представител на манифактурния период във войната“, докато „днешният свят е в машинния период на бойни действия. Затова било смешно да се вземат уроци от Клаузевиц“. Дали и Путин, който отдавна е поел по стъпките на „вожда на народите“, също мисли така? Изглежда, че в момента той по-скоро се опитва да продължи Клаузевиц, но с „други средства“, продължавайки да твърди: „Ние тази война не сме я започвали. Колективният Запад накара Украйна да ни обяви война“.

Русия не може дълго да води война

Неуспехите на бойното поле принуждават Кремъл да използва други съпътстващи „операции“. Медийните „фейк атаки“ не са преставали, но отдавна не са толкова ефикасни. Второто обстоятелство, на което Путин и обкръжението му най-вече разчитат, е да сломят „колективния Запад“ в студената зима на 2022–2023 г.: отчаяните и мръзнещи европейци (и най-вече германците) да оттеглят подкрепата си от Украйна и тя да капитулира. Още е рано, с оглед на промените в климата, да кажем колко студена или колко мека ще е тази зима. Но по мерките, които Европа в момента взема, личи, че руският „енергиен шантаж“ няма как да постигне целта си. Включително и в България.

В същото време върви ускореното превъоръжаване на украинската армия с помощ от Запада. Новите далекобойни системи „Хаймарс“ вече дават своя ефект. А Източна Европа предоставя останалото ѝ съветско въоръжение. По данни на украински експерти всеки трети снаряд, изстрелян от техните оръдия, е дошъл от България. Без значение дали Корнелия Нинова си спомня какви точно документи е подписвала за износ „към Полша“.

Разтягането на войната в Украйна във времето обаче е истинският кошмар на Путин. И не би могло да е обратното: ресурсите на днешната Путинова империя са напълно несъпоставими с тези на някогашния СССР, да не говорим, че идеологическата му мобилизация изобщо не е същата. Колкото и да е малко автентичната информация, идваща от Русия, изглежда, че през февруари Путиновите генерали са си представяли нещо като римейк на Чехословакия ’68 – нахлуване с танкове в Украйна, слаби граждански протести и известно „възмущение“ в големите градове, но и цветя от „своите“. Те изобщо не са очаквали, че украинският народ ще се вдигне на война, че още в първите дни ще бъдат ликвидирани „спецчастите“, изпратени в Киев, че руската техника ще затъне в чернозема и голяма част от нея ще бъде унищожена, докато окупаторите не напуснат Киевска област.

И обратното: виждаме как в момента Киев заплашва да разруши Керченския мост, колосалния путински проект, който свързва континентална Русия с анексирания от нея полуостров Крим през 2014 г. Ситуацията може изцяло да се промени, ако с новите си далекобойни оръжия украинците имат възможност да обстрелват акваторията на Черно море. Американски военни експерти са категорични, че Русия не може да си позволи да загуби нови кораби. И ако Киев се сдобие с нови самолети, то „черноморските планове“ на Кремъл могат да претърпят пълен провал.

Киев умело заобикаля и „военното табу“, наложено от Вашингтон, според което американско далекобойно оръжие може да се използва по руски цели в тила, но не и на територията на Русия. Крим обаче не е „руска територия“ и изобщо не е признат от международната общност за такъв (какъвто примерно е във въображението на президента Радев). 

Путин и ядреното копче

Ала в такива случаи винаги се разнасят гласове: но Русия може да използва атомна бомба! Руски ядрен удар е нещо, от което западният свят определено се опасява. Въпросът е дали това би донесло на Путин реално преимущество? Съветска тактическа разработка от 70-те години показва, че използването дори на „малка атомна бомба“ прави практически невъзможно напредването на руската армия, като също я изважда от строя. Може би в тази насока би трябвало да се четат предупрежденията за „ужасяващите последствия“, отправени в речта на Путин от 24 февруари т.г.

Вярно е, че в руската военна доктрина, приета през 2014 г., се заявява, че дори при конвенционална атака срещу руската държавност, Русия си запазва правото да използва ядрено оръжие. Нещо, което го нямаше по съветско време. Целият този „ядрен шантаж“ тръгна някъде около 2010 г., когато параноични военни и още по-параноични кремълски мислители като Александър Дугин разработиха идеята за „ядрения Армагедон“. Свят, в който Русия „не доминира“, на нея просто не ѝ бил нужен. Наскоро същият този Александър Дугин, макар и „пооттеглен от Кремъл“, съобщи в блога си, че завършва „нов труд за Империята и за Края на Света, свързан със съдбата на Империята. Картината изглежда зловещо“. Въпросът е за кого… 

Мир в обмен на територии? 

Това е на практика невъзможно. И за двете страни. За Украйна – заради Мариупол и престъпленията на руската армия, за Путин – заради Донбас. Президентът Зеленски и украински политици категорично заявяват, че ще продължават да воюват, докато страната им не си върне и последното откъснато парче земя. За Путин – в някакъв момент – може би ще е най-изгодно да се обяви като „победител“, щом вече е откъснал Донбас, Луганск, Херсон, а може би и Одеса… С което украинците обаче никога няма да се примирят.

Опитът за разширение на империята винаги е свързан с огромни рискове – нека си спомним само провала на император Николай I след Кримската война (1853–1856). На Путин му се иска да е щастливото изключение, но претърпи ли поражение, той е свършен. Не само вътре в Русия, но и сред „путинофилите“ по света. А такива неща в Русия не се прощават. Самият Николай I си отива скоро след Кримската война, при неизяснени и до днес обстоятелства. Никита Хрушчов е свален и пратен в пенсия след провала на СССР в Карибската криза. На Михаил Горбачов и до ден днешен в Русия не могат да му простят много неща – не само заради разпада на СССР, но и заради изтеглянето от Афганистан след злополучната война, започната още от Брежнев.

Така че „логиката на империята“ предполага откъсване на все повече територии, които да могат да бъдат разменени (или спазарени) в даден момент срещу „крехкия мир“.  Затова се правят непрекъснати опити „войната“ (като „специална операция“) да се преформатира в икономически (газово-петролен) или информационен (мрежови) вариант. Там поне Кремъл – с наливане на огромен ресурс – би имал шансове за частичен успех. Ала на бойното поле нещата изглеждат по следния начин: руската армия сключва „контракти“ със затворници и всякакви асоциални елементи от регионите. И то за луди пари. Останалото те си допълват чрез грабеж и насилие над украинското население. Затова „крехкият мир“ е невъзможен.

Никой не е наясно какво точно иска Путин. Дали той самият го знае?

Руски опозиционни журналисти се шегуват, че отначало „планът на Путин“ бил съвсем ясен и прост, докато военните не го провалили: „специална операция, парад, концерт“. Всенародно веселие в Украйна и братски прегръдки, последвани от Събор в Москва, ръкостискания с Лукашенко и новата украинска марионетка (тип Янукович). Накрая обявяване на „политически съюз“, който скоро да прерасне в нова империя, но вече не с псевдосоциалистическа, а с ресурсна икономика от военно-административен тип. Всичко това би могло да се отпразнува в тази нова Русия (или Новорусия) с арести на несъгласните в империята. Приписват на ленинския съратник Григорий Зиновиев фразата, че в „нова Русия“ също има многопартийност, само че всички партии били изпратени в Соловки.

Преди петнайсетина година писателят Виктор Пелевин беше заявил, че „Русия е намерила националната си идея, която е Владимир Путин“. Тогава това звучеше като шега. Днес имперските брътвежи на Путин се превърнаха в горчива реалност. Защото случващото се кореспондира на „делото на неговия живот“ (както сам той признава в преките си интернет срещи с граждани на РФ).

А какво ще се случва оттук нататък, явно не знае нито самият Путин, нито най-близкото му обкръжение. Вече в Кремъл няма битка на „силовици“ с „манипулатори“. Всичко е игра на „силовици“ със „силовици“. Прогресистите отдавна ги няма или са се променили до неузнаваемост. Днес дори фигури като технократа Сергей Кириенко са напълно неразличими от „ястреби“ като Николай Патрушев или откровено карикатурния Сергей Шойгу.

Прави впечатление, че при самия Путин има два модуса на говорене. Има „официален Путин“, подготвен от спийчрайтъри по нахвърлени от него идеи. За да може да се цитира „официалната позиция“, нещо важно във време на война.

Ала има и „неофициален Путин“, който плещи каквото му хрумне: „Ние на Украйна още нищо не сме започнали“…

С други думи, трудно е да се намери точната формула на днешния Путинов режим. Той доста се отличава както от стария царизъм, така и от комунистическия тоталитаризъм. Става дума за някакъв хибриден „корупционен авторитаризъм“. Русия отдавна не се вписва в преструктуриращата се глобална икономика и това сякаш е нейният „криминален отговор“ на процесите, които променят света.

Путин е и особен реконструктор на историята. Руският социолог Борис Кагарлицки го определя като класически „хибридчик“, който на базово равнище развява флага на „белите“ срещу Украйна, действайки обаче с червени „подизпълнители“ на място. Нова Империя със съветски лозунги.

Най-големият успех на днешния руски режим е, че засега успява да „избута“ встрани от вниманието на гражданите на Руската федерация своята „спецоперация“: следят я едва около 32% – по данните на „Левада център“. Внушава се, че войната е „далеч“. И това върви в „страната на телевизорите“ (и „тоталната пропаганда“), както и на „загражденията“, зад които мнозина не искат да знаят какво точно се случва в Украйна. А които държат да знаят – си тръгват. Около 3 млн. руснаци вече са напуснали страната си.

Руското общество не се бунтува дори когато е недоволно. На протести излизат малцина, срещу които силите на реда действат безогледно. В самата Украйна воюват „контрактниците“, а народът безмълвства. В същото време икономическите показатели на Русия рязко се влошават: дефицитът в бюджета може да стигне равнища от 4–6 трилиона рубли, социалната държава явно свършва ресурсите си и оттук насетне просто ще се печатат пари. Ембаргото, намалените доставки на руски газ и петрол също ще имат своя ефект.

Облаците се сгъстяват. Мнозина смятат, че Русия може да поеме и към още по-мракобесно самодържавие. Щом даже фашизоидният писател Захар Прилепин заяви, че обмисля да се кандидатира на следващите президентски избори. 

Homo putinus?

Този термин дойде на смяна на идеологически създадения „съветски човек“ (по думите на социолога Юрий Левада). Войната породи феноменална поддръжка към вожда, характерна и за тази разновидност на посттоталитарния човек.

Какво липсва в путинската конструкция? Вече няма светло бъдеще. То е отменено веднъж завинаги. А страховете в настоящето са обвързани с проблемите в миналото.

Homo putinus е огледален съветски човек. Преди „бъдещето“ даваше форма на идентификация, увереност, че се върви в правилната посока, че се строи „комунистическо общество“.

Сега настоящето се мисли като завоюване на територия след територия. Гладът за „земя“ измества глада за „бъдеще“.

Homo putinus е масов човек, напълно съгласен с ограничение на неговите свободи и с контрола му от страна на държавата. Защото тя, от друга страна, се грижи за неговото „щастие“. Войната е „царско дело“. В Русия продължава да не се прави разлика между общество и държава, разликата между личност и власт също е твърде аморфна.

Новият „путински човек“ е достатъчно изменчив и много пластичен. А е и крайно циничен. Лишен е от колективизъм, но е обидчив, злобен и отмъстителен (Лев Гудков).

40% от руснаците завяват, според социологическите сондажи на „Левада център“, че за тях най-важно е да живеят в „силна и могъща страна“. По тази причина насилието става все по-важен социален код в Путинова Русия. В което е и една от разликите с късното „съветското време“, където все се повтаряше: „никога вече война“.

В днешна Русия на Путин мантрата е: „още война“. А по-лесно е да извадиш човека от войната, но не и войната от човека. Постсъветска Русия съществува три десетилетия, от които 23 години се е намирала в състояние на война с „някого“ – две чеченски войни, войната в Сирия, конфликтът в Донбас, Студената война с колективния Запад. И докъде доведе всичко това?

До „шизофашизма“, както го определя историкът Тимъти Снайдър – търсиш фашизма в другите, а всъщност сам се превръщаш във фашист.

Споменатият Карл фон Клаузевиц описва същата тази заплаха със следните думи: „Войната може да измести напълно политиката: тогава, следвайки своите закони и подобно на взривила се мина, тя престава да се подчинява на всяко управление и на всякакво ръководство… Тогава войната се превръща в пулсация на насилието, повече или по-малко бурно, което бързо разрешава напрежението, но изтощава силите. Ето защо политиката трябва да минава като червена нишка през цялата война, за да я удържа в разумни граници“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023), „Потулена София“ („Рива“, 2024). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора