Начало Идеи Гледна точка Путин и стресът на нашите русофили
Гледна точка

Путин и стресът на нашите русофили

6685

Войната на Путин, която (ще го повторя и днес) той обяви на света с нахлуването си в Украйна, предизвиква силна тревога и объркване сред българските политически и обществени русофили. Този път всички – дори да не го признават – си дадоха сметка, че Русия взривно се е превърнала в глобална заплаха, аналогична в близката история единствено с Хитлерова Германия в навечерието на Втората световна война. Този път всички си дадоха сметка и че това разбира буквално целият свят. Дадоха си сметка, че Русия изобщо няма как (а и не си прави труда освен за чисто „вътрешна употреба“) да стилизира агресията си като „освободителна“, „защитна“ и въобще „священная война“, че вече извърши – продължава да върши и е готова да върши формени престъпления срещу човечеството. Съвременните информационни средства ни показват тези престъпления в пълния им обем и всекидневно. И ето: това предизвиква силна тревога у споменатите български „русофили“. Каквито и заклинания да правят – например, че „позитивните чувства на българите към Русия са невероятно дълбоки и неизтребими“, че „никой не бива да си прави илюзии – българското общество ще си остане русофилско“ и т.н. – те усещат, че в този момент нещата не стоят точно така и „традиционната“ ни русофилия е заплашена от несравнима дори с края на съветския комунизъм и разпадането на СССР катастрофа – когато обществото ни бе разделено на комунисти (респ. съветофили) и антикомунисти.

Тяхната тревога обаче ме кара да се замисля какви собствено са мотивите им – политически и обществени. Защо например „лявата“ БСП – макар да не смее да оправдае войната на Путин, не дава и дума да се издума за реална (военно-техническа) помощ за нейната жертва – Украйна? Та режимът на Путин отдавна няма нищо общо с никакво „ляво“ – той е обграден от расоносни и митроносни жреци, говори за своите светци-воини, за етническата си изключителност, т.е. по всички идеологически белези е нацистки, а това според традиционните разделения е „крайно дясно“. В Русия на Путин върхушката на тези ентусиасти на „Райха и традицията“ – и в това е техният цинизъм, който ги отличава от Хитлеровите приближени – притежават Навуходоносоровски дворци и имения из целия „развален либерален Запад“, в които живеят синовете и дъщерите от наложниците на тези „възстановители на традиционните семейни ценности“, докато народът им-„богоносец“ се бие по магазините за пакет захар, а труповете на воините му в полята на Украйна властта дори не си прави труда да прибере и погребе.

Защо тогава „левите“ бесепари у нас държат да не си развалят отношенията с тази Русия? Наскоро настоящ депутат от нашата „левица“ се изпусна и даде следното откровено обяснение за това политическо поведение. Ако се съгласим да изпратим военно-техническа помощ на Украйна – каза той – целият ни електорат ще премине към „Възраждане“. Разбира се – веднага трябва да съобразим – това означава, че настоящият електорат на „левицата“ у нас практически се състои от… същите фашизоиди, каквито са привържениците на „Възраждане“ и които именно защото са фашизоиди (т. е. „трайно десни“), са и путинофили.

Мисля обаче, че нещата са по-дълбоки. Защото всъщност и след края на комунизма Русия си остана „светата земя“ на всеки тоталитаризъм. За близо век и за по-старите поколения тя бе „светата земя“ на комунистическия тоталитаризъм, а от четвърт век вече – за по-младите – стана „светата земя“ на националистичния, фашисткия тоталитаризъм. Но следователно, истинският мотив на разтревожените от възможната катастрофа на русофилията у нас изглежда е не собствено „русофилията“, а антидемократизмът в най-общия и всеобхватен смисъл на тази дума. У българите на всяка цена трябва да си остане силна тягата към авторитаризъм и тоталитаризъм – у по-възрастните носталгична, у по-младите агресивно-фашизоидна, защото от това зависи битието на цяла редица наши политически партии. А опората на тази тяга е именно Русия. Там бият официално и буквално „либералите“, „джендърите“ и „космополитите“, там вкарват в затвора за политически позиции, тровят и не се съобразяват с никакво „върховенство на закона“. Ето защо у нас трябва да продължим да си я обичаме и тайно да се надяваме да ни „освободи“ отново от онези, които вчера ни „отнеха червените идеали“, а утре ще ни вземат и националните – „кафявите“. В България трябва да продължи да има „русофилия“, за да не би да стане страната ни напълно европейска, за да си остане потенциален елемент от бъдеща,  тайно мечтана нова „империя“ на авторитаризма, тоталитаризма, олигархизма.

Това – повтарям – е дълбинният мотив на усилията на нашенските „съхранители на русофилството“, това е днес и тяхната тревога. Не прекали ли този път Путин, не отиде ли твърде далеч? Как ще продължим да противопоставяме на „разваления“ либерален Запад „здраво-консервативната“, етатистка Русия, след като всички вече виждат, че нейният „консерватизъм“ е… фашизъм, че нейният „ред“ е севернокорейска диктатура, че нейната „мощ“ е тотално сриване на градове, геноцид и заплахи с глобално унищожение; че нейната „духовност“ е маниакалност и религиозен зилотизъм, почти идентичен с ислямския фундаментализъм.

И ето: дежурният „гуру“ в казионните ни медии Андрей Райчев бие тревога – „не бива да допускаме поляризация в отношението на българите към Русия.“ И тревогата му е оправдана – от 24 февруари у нас интензивно се извършва именно поляризация в отношението към Путинова Русия. И тази „поляризация“ – нека му го кажа – ще продължи да се задълбочава. Да – може да бъде спокоен – „русофилите“ в България няма да изчезнат, но пред лицето на неоправдаемото, на налудното, което върши Путин днес и с което заплашва света, тези нашенски „русофили“ ще стават все по-комплексирано истерични, именно защото няма какво да посочат в защита на Русия – т.е. или ще се съкрушават и замлъкват, или ще стават… откровени фашисти от „Възраждане“. Обратно, онези, които довчера бяха просто „не-русофили“ ще стават твърди анти-путинисти, ще стават… антифашисти. Сърдете се за тази „поляризация“ на Путин, уважаеми бесепарски „консерватори“!

По-нататък: не, „не бивало да гледаме на започналото се от 24 февруари по черно-бял начин – особено ние, интелектуалците, историците, академичните личности“. В това пък се опитва да ни убеди „лявата“ интелектуалка Искра Баева само седмица след като се одързости да подпише декларация на „леви“, осъждаща агресията на Путин, но очевидно бързо се разкая за нестандартната си постъпка. С две думи (вижте интервюто ѝ във в. „24 часа“) Украйна не била просто „бяла“, а Русия не била просто „черна“. Да не забравяме, че в Украйна – казва ни историчката – „ако не днес, то довчера наистина имаше фашистка партия в парламента ѝ“ и значи… Но нима довчера у нас нямаше цял фашизоиден блок, а днес също има такава партия в парламента ни? Може ли заради 13-те ѝ депутати Путин да дойде да „денацифицира“ и нас? Или „нацистите“ ни ще се окажат съвсем други? По-нататък – с Донбас и Луганск ситуацията била „по-сложна“, проф. Баева е била там и… Всъщност и тук истинското усилие по това „колоризиране“ на войната е не тъкмо да се „потъмни“ белотата на Украйна, а най-вече да се „избели“ чернотата на Русия. А тя – казах го вече – трябва да се „избели“ – за да може тя да си остане „светата земя“ – надеждата на дълбинния тоталитарен рефлекс на всички тези наши „леви“, „консервативни“ и пр., които Путин с един замах постави в ужасно неловко положение. И ето – историчката ни бързо е усетила рисковаността на постъпката си да подпише декларация срещу войната. Да, срещу войната сме, но… „да не гледаме черно-бяло“. А в какви други цветове, уважаема, да гледаме сринатия със земята Мариупол, покритите с кръв родилки, убитите деца, колоните от, в един само ден останалите без дом, милиони бежанци? В какъв цвят да „темперираме“ ето това изказване на водещия казионен руски журналист Владимир Соловьов (който не е кой да е, а направо държавният говорител на онова, което Путин не може да си позволи да каже официално) и което ще ви приведа в буквален превод накрая:

„И когато плашите Русия с поредните санкции, в за..ника си ги наврете…навийте ги на ролце и в за..ника! И знайте: Путин ви го каза…Трябва да сведете инфраструктурата [на НАТО] до границите от 1997 г. Ядреното оръжие по онези страни, на които принадлежи! И ако мислите, че ще се спрем на Украина – помислете пак! Ще ви напомня, че Украйна е само междинен етап!…“

Да, сърдете се за страшния риск пред „традиционната ни русофилиия“ на такива днешни руски „гласове“. Тях не ги е измислил „либералният Запад“ и не биха могли да ги оцветят в по-свежи цветове нито Достоевски, нито Чехов, нито „святые русские старцы“. Те казват каквото казват и… поляризират.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора