Руско-украинската война трае вече триста години. По същество тя никога не е преставала, понеже Русия така и не се е избавила от мита за „Киевска Рус“ и не е развила съвременна национална идентичност на мястото на старата имперска.
Болестната загриженост на Путин по „украинския въпрос“, която пидоби особено патологични черти през последното десетилетие и се увенча със започване на пълномащабна геноцидна война срещу Украйна, има дълбоки идеологически корени както в биографията на самия руски диктатор, така и в руската история и култура като цяло, в ключовите елементи на руската (имперска) идентичност. Статията изследва еволюцията на Путиновите възгледи за Украйна, като изяснява първо историко-културните основи и идеологическите извори на тези възгледи, а след това проследява промените им под влиянието на различни политически събития и процеси. Липсата на адекватна международна реакция към тези все по-радикални погледи и към все по-агресивната политика, мотивирана от тях, допринесоха за легитимирането им и за превръщането им в своеобразна държавна идеология, raison d’etre както на самия режим, така и на възобновяваната от него империя. Геноцидната война стана логическо следствие от тези процеси, опит за „окончателно решаване“ на украинския въпрос в съответствие с историко-цивилизационните фантазии на руските елити и болестните им психологически комплекси.
Международните наблюдатели все по-охотно се съгласяват, че днешната фиксация на Путин върху „украинския въпрос“ е много подобна на болестната фиксация на Хитлер върху „еврейския въпрос“ – с доста сложни геноцидни последствия на двете idées fixes. Но между тези две обсесии се наблюдават и съществени разлики. Ако евреите в обсебеното възприятие на Хитлер са абсолютното зло, неизлечима патология върху тялото на човечеството, то украинците в мирогледа на Путин са патология върху тялото на руската нация, опасна мутация на „рускосттта“, която се самоотрича и се представя за нещо друго (превръща се в „анти-Русия“ според терминологията на Путин, която, естествено, е манипулирана от извечните врагове на Русия и техните местни наемници). Обаче украинците (за разлика от примордиално „неизлечимите“ от гледната точка на Хитлер евреи) може да бъдат изцелени от интелектуалното им отклонение, от лъжливото им съзнание, наречено украинство, и да бъдат направени „нормални“, тоест руски. Кремълските идеолози предвиждат за тях лагери за превъзпитание, допълнени от физическо ликвидиране на нежелаещите да се превъзпитават, които по този начин потвърждават, че са „нацисти“.
Според наличните свидетелства Путин не е бил така обсебен от „украинския въпрос“ в началото на политическата си кериера, макар безусловно да таи антизападни обиди, имперски реваншизъм и постсъветска носталгия през всичките години на управлението си в Санкт Петербург, а после и в Москва[1]. В постсъветска Русия не липсва шовинистична, украинофобска литература, която включва както квазинаучни трудове на дореволюционни и белоемигрантски автори, така и съвременни антиукраински текстове от всички жанрове. Владимир Путин като офицер от КГБ е можел да е запознат с тази литература още от съветско време, понеже властта мълчаливо толерира „самиздатското“ ѝ циркулиране и често самата тя споделя основните ѝ идеологически, преди всичко конспирологични постулати. С голяма вероятност може да се допусне, че всъщност антизападничеството и остатъчният империализъм, наследени от службата в „органите“, в Путин се съчетават с дълбоко вкоренените в руското общество великодържавнически възгледи по отношение на Украйна и логично го довеждат от квазиакадемичното отричане на Украйна като нация до съмнения в нейната политическа легитимност, а съответно и към опити за отстраняване на тази „историческа аберация“ със сила.
В първата част на статията разглеждам (възможните) идеологически извори на украинофобията на Путин, а в другата поетапно проследявам еволюцията на неговата риторика и политика спрямо Украйна от 1990-те години досега. Основното ми допускане е, че това отношение в значителна степен е определено от руската култура, политическа философия и специфичния имперски мироглед като цяло. Не е било неизбежно обаче конкретните политически стъпки и решения, макар и да се основават върху този изкривен мироглед, да придобият чак такива мащаби и да достигнат до крайностите на геноцида, ако патологиите, лежащи в основата им, са били по подходящ начин разпознати и блокирани.
1. Съмнителното „братство“
Скоро след касапницата в Буча, през април 2022 г., президентът на Франция Еманюел Макрон провокира възмущението на мнозина украинци, предупреждавайки журналистите да се въздържат от употребата на термина геноцид, защото, видите ли, „тези два народа [руснаците и украинците] са братя“[2]. Министерството на външните работи на Украйна изрази разочарованието си от думите на Макрон и нарече метафората неуместна, понеже така наричаните „братя“ убиват украински деца, обстрелват мирни жители, изнасилват жени и разрушават всичко на украинска земя. Други коментатори без излишна дипломация заявиха, че „братя“ на руснаците всъщност са не украинците, а ордите на Чингис хан.
Президентът Володимир Зеленски паметно определи руско-украинското „братство“ с библейската метафора за Каин и Авел[3].
Митът за „братството“ и подобни метафори са разработени от болшевиките, които не могат вече просто така да отричат съществуването на украинската нация (както правят това техните съперници-монархисти), особено след излизането на украинците на политическата сцена през 1917–1918 г. и провъзгласяването на Украинската народна република. Болшевиките тъкмо затова и спечелват гражданската война, защото са по-гъвкави по „националния въпрос“ от белогвардейците, които ревностно отстояват идеята за „единна и неделима Русия“. Ленин успява да склони на своя страна значителна част от малцинствата, предлагайки на левите им лидери различна степен на автономия[4].
Путин, който обвинява болшевиките в „изобретяването“ на съветските нации, включително на Украйна, и в разрушаването на „единната и неделима Русия“, явно греши: болшевиките в действителност спасяват Руската империя от окончателен разпад, включвайки „националите“ в утопичния си проект за глобална социалистическа федерация – в противовес на монархистите, които настойчиво отричат реалността ѝ (и свързаната с нея модерност) точно както прави сега Путин. Съветското „братство“ е лицемерно, защото не предвижда действителна равност: на руснаците се отрежда ролята на „по-големия брат“ („по-голям“ не толкова по възраст, колкото по място в йерархията: известното определение на руснаците от Сталин като „първи измежду равни“ се отнася преди всичко до статуса им. Става дума за ясна йерархия в комунистическото семейство, където на руснаците се приписва както политическо, така и културно превъзходство).
На украинците в този колониален модел се отрежда ролята на „по-малкия брат“, нещо като братовчедите от село, малко безпомощни, но много мили, особено с народните си носии, фолклорните песни и смешния си диалект. Симпатични и тъповати, те непрестанно имат нужда от опеката на по-големия брат (а понякога и от тупаници). Повечето руснаци, включително самият Путин, „обичат“ украинците, но само докато те се съгласяват да играят ролята на послушни зависими селяци спрямо по-културните и урбанизирани руски роднини. Изследователите на колониализма сравняват тези отношения с отношенията между Робинзон Крузо и Петкан. Робинзон „обича“ своя Петкан, но само докато аборигенът признава превъзходството на белия господар и не започва да изисква уважително отношение към собствения си език, култура и достойнство. Същевременно един Петкан, който иска да се изравни с Робинзон, иска да го наричат с истинското му, а не с измисленото от колонизаторите име, и който претендира за собствена културна, и дори политическа субектност, е вече някакъв луд или, още по-лошо – манипулиран от някой друг „Робинзон“ (американски, немски, полски, жидо-масонски) Петкан. [5]
Ярък пример за тази своеобразна диалектика на „братството“ даде преди десетина години неофашисткият философ Александър Дугин, по това време професор в Московския държавен университет и автор на популярни учебници по геополитика, с които се е възпитавало не едно поколение офицери от руския Генерален щаб. През август 2014 г. той е дотолкова разочарован от яростната съпротива на украинците срещу руското нахлуване в Донбас, че гневно пише на страницата си във „В контакте“: „Не мога да повярвам, че това са украинци. Украинците са чудесен славянски народ. А това са раса изроди, които са изпълзели от канализацията… Ние трябва да изчистим Украйна от идиотите. Геноцидът над кретените е необходим и неизбежен…“[6]
По онова време това е доста радикално заявление, макар и не уникално, защото още през 1990-те, а особено от 2005 г. (от Оранжевата революция) руският ултрадесен маргинес все повече се насища с подобни призиви и „научни“ трактати, доказващи изкуствения и дълбинно „антируски“ характер на независима Украйна и предлагащи различни пътища за покоряването ѝ и/или ликвидирането ѝ. Всъщност самият Дугин прави подобно заявление още през май 2014 г.[7], а по-късно повтаря този призив няколко пъти[8] във видеообръщенията си: „Украинците трябва да бъдат убивани, убивани, убивани. Никакви разговори повече. Твърдя това като професор“.[9]
Коментарът на Дугин е примитивен не толкова със своя радикализъм (в това отношение конкуренти никога не са му липсвали)[10], колкото със специфично геноцидната си „диалектика“. Той много добре илюстрира неспособността на руското имперско съзнание да приеме неудобната реалност – да признае съществуването на реалните украинци и да се откаже от виртуалния им образ, сътворен от имперските идеолози. Това съзнание продължава да заселва политическата реалност с фиктивни украинци според имперската представа („чудесен славянски народ“), затова пък пренася реалните украинци в света на хтоничните същества („изроди от канализацията“), които със самото си присъствие развалят измислената „чудесна“ реалност и затова трябва да бъдат унищожени.
За личните контакти на Дугин и Путин не е известно практически нищо, но изследователите, които го наричат „мозъка на Путин“, са прави поне за това, че отбелязват менталното им родство и принадлежност към школата на крайно реакционната, месианска, империалистическа мисъл[11]. Тази школа се отъждествява преди всичко с руския емигрантски християнскофашистки философ Иван Илин (1883–1954), който още през 1928 г. с ентусиазъм разсъждава за перспективите пред руския фашизъм[12], а през 1933 г. приветства Хитлеровия национал-социализъм[13], макар и скоро да се разочарова от него, основно поради презрителното отношение на хитлеровците към славяните.
Произведенията му, забранени в СССР, започват отново да се преиздават през 1990-те, защото очевидно резонират с имперския ресентимент на мнозина руснаци, като очевидно им дават надежда за национално възраждане чрез мътните идеи на националната мистика, месианизма, измислената меритокрация и мечтания реванш над безбожния, рационалистичен, либерално-демократичен Запад. „Средство за постигане на тази цел трябва да стане един силен тоталитарен лидер, когото Илин нарича „жив орган на Русия, средство за самоизкупление“, „Цар“, който ще поведе Русия „към великата историческа битка между Божиите слуги и силите на ада“[14]. В Елцинова Русия не липсват желаещи да поемат тази роля, но не са много институциите, способни да инсталират своя кандидат в нея. Едва ли някоя от тях е запазила традиционните си възможности по-добре от КГБ.
През 2005 г. Путин отдава дължимото на Иван Илин, като помага за посмъртното му репатриране от Швейцария в Москва. Година по-късно в ежегодното си обръщение към Федералното събрание той признава дълга си „пред известния руски мислител“, след което неведнъж и при различни обстоятелства го споменава като образцов патриот и ярък визионер. През 2024 г. той препоръчва на своите регионални губернатори да прочетат книгата на Илин „Нашата мисия“ заедно с „Оправдаване на доброто“ от Владимир Соловьов и „Философия на неравенството“ от Николай Бердяев. Независимо от разликите, тази троица има нещо общо. Всички те са отдадени на „руската идея“ – „съвкупност от концепции, изразяващи историческата уникалност, особеното призвание и глобалното предопределение на руския народ и съответно на руската държава“[15]. Освен мистиката на руския месианизъм те споделят също много силни антизападни чувства, насочени преди всичко към секуларизма, рационализма и либералната демокрация. И тримата твърдо вярват в „неделимостта на руските народи“, макар че само Илин може да бъде наречен наистина болестно обсебен от „украинския въпрос“.
Някои автори посочват също заиграването на Путин с Александър Солженицин, който малко преди смъртта си през 2007 г. приема държавна награда от президента, макар в миналото да е отхвърлял подобни предложения от Горбачов и Елцин. Путин, естествено, цени Солженицин не заради защитата на свободата на словото или безкомпромисната критика на сталинизма и ГУЛаг. Той подхожда към неговите идеи избирателно и конюнктурно, поставяйки акцент върху заклетото му антизападничество и пропагандирането на руския „особен път“. Макар неоимпериализмът на Солженицин да е по-въздържан и по-изтънчен, Путин се опитва да го използва колкото може по-ефективно, апелирайки в частност към антиукраинската позиция на руския нобелов лауреат, изразена още през 1990 г.: „Всички разговори за отделен украински народ, който съществува някъде от деветото столетие и има свой неруски език, са една наскоро измислена лъжа“[16].
Никой от тези мислители няма наистина дълбоко влияние върху възгледите на Путин за Русия, Украйна и политиката като цяло. По-скоро те му предоставят удобни аргументи и помагат да се формулират някои чувства и да се рационализират определени идеи. Но те, както и самият Путин, са продукти на същата тази хегемонска култура, дълбоко склонна към антизападни ресентименти, теории на заговора, мистичен национализъм и месианство и, което е особено важно в днешния ден – „отрицане на Украйна“. Цялата тази култура се основава върху специфични убеждения и допускания и израства от определен опит. В най-ново време тя се артикулира чрез така наричаното „имперско знание“ – съвкупност от дискурсивни репрезентации на имперската история и етнология, които формират менталността на имперските поданици и осигуряват доминирането на империята над покорените народи[17]. В течение на три века руското „имперско знание“ е институционализирано на международно равнище – в академичните кръгове, учебниците и масовата култура. То става по същество общопризната „мъдрост“ – самоочевидна, безпрекословна и безпроблемна[18].
По отношение на Украйна това „знание“ постулира, че украинците са само една етническа подгрупа руснаци, а украинската история е само регионална част от вечната, „хилядолетната“ Русия. За да се докажат тези твърдения, се преувеличава езиковото, културното и религиозното родство на украинците и руснаците, затова пък някои важни, а понякога и решаващи разлики се игнорират, преди всичко принципно различната политическа култура, наследена в единия случай от деспотичното Московско царство и Златната ода, а в другия – от републиканската Жеч Посполита и институционално подобната на нея Казашка държава.
Руската представа (върху която се основава „имперското знание“) е създала украинците като „малоруси“ преди три века – заедно с присвояването на украинската територия и история – по време на преобразуването на средновековната Московия при Петър Първи в Руска империя. По ирония на съдбата тъкмо просветени украинци от бившите „полски“ земи, включени от Петър Първи в неговия проект за „европеизация“, изобретяват идеята за политическата приемственост между Киев и Московия (за повдигане на собствения си символичен статус) и измислят за новородената империя названието „Рус“, апелирайки символично към средновековната Киевска Рус, която прекратява съществуванието си през ХІІІ в.[19]. Такава „изобретена традиция“ не е нещо уникално за повечето държави и народи, но изобретяването на Русия като единствена наследница на Рус има катастрофални последствия за другите двама, много по-преки и легитимни наследници на Рус – украинците и белорусите. Митът за приемствеността не само допринася за превръщането на Московия в Руска империя чрез присвояването на историята и територията на Рус (която по онова време принадлежи на Жеч Посполита), но и отхвърля и делегитимира именно съществуването на русите и белорусите, понижени до статуса на регионални етнически подгрупи спрямо доминантните московити, подвежащо преименувани на „великоруси“.
Не е учудващо, че всякакви опити на украинците да развиват самобитната си култура, език и идентичност жестоко се смазват от империята като прояви на опасен сепаратизъм. В този смисъл руско-украинската война трае вече триста години, придобивайки различни форми – от забрани на езика, печата, образованието, Църквата и репресиране на активисти до военното унищожаване на Украинската народна република, Гладомора, масовите депортации и заселването на колонисти, бруталните репресии и системната русификация. В тази война има кратки периоди на примирие, с които Москва е принудена да се съгласи, както през 1920-те години или 1990-те, но по същество войната никога не е преставала, понеже Русия така и не се е избавила от мита за „Киевска Рус“, не е развила съвременна национална идентичност на мястото на старата имперска и не се е смирила със съществуването на независима, демократична и европейска Украйна.
В този смисъл Путин не е започвал нова война, а само продължава и активизира старата, тристагодишната. През първото десетилетие от управлението си той разчита основно на меката сила, корупцията и манипулациите, но с нарастването на западната мека сила и влиянието ѝ в Украйна той преминава към по-твърди методи на политически натиск и икономически шантаж, а впоследствие и към тотална война. Личният му житейски опит и психически особености вероятно изиграват роля при избора на времето, методите и риторическото оформление на тази война, но основните причини за конфликта произтичат от фундаменталната, екзистенциална несъвместимост на руската имперска идентичност с украинската национална идентичност, която се позиционира като отделна „европейска“.
Обсебеността на Путин от самото съществуване на независима Украйна не е негова лична параноя, а квинтесенция на травмираното имперско съзнание, което възприема липсата на Украйна в имперския проект като зееща дупка, кървяща рана, която трябва незабавно да бъде излекувана по хирургически път. Ако внимателно се прочетат заявленията и писанията на Путин за Украйна, може да се види в тях един панславянски еквивалент на „Майн кампф“ или по-скоро на фалшивите „Протоколи на сионските мъдреци“. Посланието на вожда се свежда до няколко прости идеи: Украйна не съществува, тя е измислена от враговете на Русия, украинците по същество са руснаци, а тези, които не са съгласни с това, създават „Антирусия“ – екзистенциална заплаха за целия „руски свят“ – точно както евреите от гледната точка на нацистите са представлявали екзистенциална заплаха за човечеството и за „германския свят“ по-специално.
Парадоксалният ефект от Путиновата „борба“ се оказа противоположен на това, което той и неговите вдъхновители и последователи са очаквали. Украйна излиза от изпитанията като консолидирана политическа нация с както никога досега мощна гражданска идентичност, която ефективно измества всичките ѝ легендарни етнически, езикови, регионални и други поделби. Също така западният свят най-сетне преодоля вътрешните си противоречия и институционална слабост, а летаргичното и както изглеждаше, на никого ненужно НАТО получи нов неочакван стимул към последващо развитие. Затова пък мечтаното отроче на Путин – „руският свят“ – се разби на парченца, доколкото не само украинците в преобладаващото си мнозинство разпознаха Русия като своя най-голям враг[20], а дори Руската православна църква в Украйна побърза да се дистанцира от прокремълската Московска патриаршия[21].
Украйна като национална държава се оказа несъвместима с имперска Русия както по исторически, така и по политически причини. Исторически московитите развиват идентичност, която присвоява идентичността на украинците и беларусите като своя неразделна част и не оставя място за тях като отделни народи. Политически Русия еволюира от хибриден режим в края на 1990-те г. до консолидирана автокрация, все по-диктаторска и тоталитарна. Руските елити се заеха с промотиране на крайно остарелия тип имперска идентичност, основан върху примордиалните представи за някакъв общ език, религия и митологизирана „обща“ история. Украйна междувременно отхвърли авторитарните изкушения, защити демокрацията и построи конкурентна политическа система в рамките на отвореното общество. Тя укрепи гражданската си и което е по-важно, ориентираната към бъдещето национална идентичност, като по този начин стана дотолкова различна от Путинова Русия, колкото историческата Жеч Посполита (и Украйна като част от нея) се е различавала навремето от Московското царство.
Конфликтът между тези две формации стана неизбежен, понеже руснаците чувстват своята идентичност непълна без Украйна, а украинците чувстват екзистенциална заплаха от натрапчивите руски прегръдки. Формите на този конфликт се променят през вековете и сегашната му кулминация не беше задължително да приеме точно такива, най-кървави форми. Редица субективни и обективни фактори изиграха съществена роля в протичането му.
(Следва втора част)
Превод от украински Албена Стаменова
Текстът е публикуван в сайта Zbruc.eu
Микòла Юрийович Рябчỳк (1953) е украински журналист, публицист, поет, прозаик, преводач и колумнист, лауреат на Националната премия на Украйна „Тарас Шевченко“ за 2022 г. Почетен председател на Украинския ПЕН-клуб. Старши научен сътрудник в Отдела по етнополитология в Института за политически и етнонационални изследвания „И. Ф. Курас“ на Националната академия на науките на Украйна, кандидат на политическите науки.
[1] Владимир Путин обвинява комунизма и СССР [видеозапис 1991 р.]. Youtube, 31 януари 2014, Вж. също: Илья Жегулёв, Как Путин возненавидел Украину. Под печат, 25 април 2023; и Андрій Мовчан, Ліквідація спадку Революції як ідеологія російського вторгнення. September, 21 февруари 2023.
[2] Simon Bouvier, Macron rejects use of the term ‘genocide’ to describe Russian atrocities in Ukraine. CNN, April 13, 2022.
[3] Zelenskiy Trolls Putin After Russian President Publishes Article On Ukraine, RFE/RL Newsline, July 13, 2021.
[4] See Peter Kenez, Civil War in South Russia, 1918 (зокрема розд. 8: A Russia Great, United, and Indivisible). Berkeley: University of California Press, 1971.
[5] По-подробно вж.: Mykola Riabchuk, The Ukrainian ‘Friday’ and the Russian ‘Robinson’: The Uneasy Advent of Postcoloniality. Canadian American Slavic Studies, 44:1-2 (2010), 5–20.
[6] Александр Дугин [лична страница], Вконтакте, 24 августа 2014.
[7] Александр Дугин, Убивать, убивать, убивать! Youtube, 18 юни 2014.
[8] Александр Дугин, Убивать, убивать, убивать! Youtube, 17 юли 2014.
[9] Герман Обухов, Агрессор и профессор. Радио Свобода, 10 март 2015.
[10] Игорь Джадан, Операция “Механический апельсин”. Русский журнал, 21 април 2008.
[11] Anton Barbashin and Hannah Thoburn. Putin’s Brain, Alexander Dugin and the Philosophy Behind Putin’s Invasion of Crimea. Foreign Affairs, March 31, 2014; Anton Shekhovtsov, Putin’s Brain? New Eastern Europe, no. 4, 2014, 72-79; David von Drehle, Russian intellectual Aleksandr Dugin is also commonly known as ‘Putin’s brain’. NPR, March 27, 2022; Michael Millerman, Inside „Putin’s Brain“: The Political Philosophy of Alexander Dugin. Toronto: Millerman School, 2022.
[12] Иван Ильин, О русском фашизме. Русский колокол [Berlin], 1928, №3, с. 54-64.
[13] Иван Ильин, Национал-социализм. Новый дух. Возрождение [Paris], 17 май 1933.
[14] Peter Hughes, “Putin’s brain”: What Alexander Dugin reveals about Russia’s leader. Spectator, 19 April 2022.
[15] Santiago Zabala, Claudio Gallo, Putin’s philosophers: Who inspired him to invade Ukraine? Al Jazeera, 30 March 2022.
[16] Цит по: Peter Yeltsov, What Putin’s Favorite Guru Tells Us About His Next Target. Politico, 10 February 2015.
[17] По-подробно за механизма на дискурсивното доминиране: Едвард Саїд, Орієнталізм. К.: Основи, 2001.
[18] Ева Томпсон, Трубадури імперії. Російська література і колоніалізм. К.: Основи, 2006.
[19] Edward Keenan, On Certain Mythical Beliefs and Russian Behaviors, in: S. Frederick Starr (ed.), The Legacy of History in Russia and the New States of Eurasia (Armonk NY: M. E. Sharpe, 1994), 19-40.
[20] Зовнішньополітичні орієнтації громадян України. Центр Разумкова, 4 април 2023ю
[21] Neil MacFarquhar, Ukrainian Orthodox Church Breaks with Moscow Over War. The New York Times, 28 May 2022.
