Интервю с Ивана Пенева, студентка в Софийския университет „Св. Климент Охридски“
На стената на Нотариата неизвестен художник нарисува картина – Путин носи на ръце мъртвия Путин. Как тълкуваш тази картина?
Има нещо зловещо в тази картина. В такова време като сегашното, изкуството още повече се затвърждава като необходимост, тъй като мощно заявява идеи и подклажда емоции. Провокацията в картината е ясна, осъждането на действията на Путин също. Но зловещото в тази картина аз свързвам с идеята, че краят на Путин е обвързан със самия него. Изглежда, че едноличните тоталитарни режими все пак зависят от жизнеността на лицето, което е техен символ. Всички сме смъртни, даже чудовищата сред нас. Изглежда възможно Путин да копае собствения си гроб с продължаването на тази абсурдна война. Всеобщото осъждане на кръвопролитията няма как да не доведе до някаква промяна спрямо общественото мнение по отношение на Путин и съответно до подкрепата, която той има. Или поне така изглежда. Но по-смущаващо е внушението, че няма друг, който да притежава силата да спре неговата лудост. Многозначителна ми се струва и разликата в облеклото на двете изобразени фигури. Силният жизнен Путин е облечен в дънки и носи кожено яке. Това внушава категорично идеята за сила, но нелегитимирана такава, улична, брутална. Облеклото на убития е по-оскъдно, тялото изглежда по-слабо, сякаш измършавяло. От него не лъха сила, само беззащитност, дори нежност. Неизбежно се появява идеята за двойственост, за двете лица на едно и също нещо. Насилието носи жертвите си гордо на ръце, без да осъзнава, че те са неговата собствена гибел.
Тази война в Украйна е по-различна от всички предишни войни. Благодарение на технологиите хората по света могат да я гледат почти като на кино. Но тя, разбира се, не е кино, а истинска голяма, кървава и страшна война. Сигурно много от нейните истории стигат и до теб. Коя история те разтърси най-силно?
Изключително особено е усещането. Не съм напълно сигурна доколко всъщност човек осъзнава какво стои зад всички тези истории, зад думите, зад изображенията. За себе си мога да кажа, че не го осъзнавам напълно. Който не е преживял война, не може да си представи подобен ужас, убедена съм. Но има моменти, в които думите, изображенията, звуците дори пробиват вцепенението, недоумението. За мен подобен момент беше, когато се появи новината за новороденото в бомбоубежище в Киев. Почувствах как ме връхлитат образите, плачът на детето, израженията на родителите, раздвоени между естествената радост и вцепеняващия страх. Да се ражда живот под падащи бомби е просто ужасяващо, да се обричат невинни създания на безумно насилие е недопустимо. Ще си позволя да добавя още една история, която направи реалността на войната в пъти по-осезаема за мен. Една моя колежка от университета има роднини в Украйна, които са в превзета от руснаците зона и не могат да избягат, защото пътищата са минирани и са под обстрел. В един от разговорите ни тя ми сподели колко ужасяващо мъчително е безсилието, което изпитва. Роднините ѝ са там, храната намалява с всеки ден, изход няма, те разказват, а тя слуша и не може нищо да направи. Мисля, че това е най-разтърсващото за обикновените хора, за тези, които нямат политическа власт, които са принудени да стоят и да гледат. Затова и смятам, че викът на възмущение на всички тези, премазани от безпомощност хора, трябва да се чуе и да се види, да стане ясно на всички, че масовото убийство, което представлява войната, е нещо абсолютно недопустимо в XXI век.
Какво би казала на хората, които подкрепят агресора Русия в тази война? Оказа се, че такива хора в България има твърде много. С какво си обясняваш този факт?
Единственото, което бих попитала тези хора е дали наистина смятат, че едни или други политически и икономически интереси оправдават убийството на двете сестрички от град Николаев, близо до Одеса, отразено от руската журналистка Елена Костюченко в репортажа ѝ за вестник „Новая газета“ (репортаж, който имах възможността да прочета, благодарение на превода на моя колежка от университета). Трупът на момиченце на 3 годинки, лежащо върху трупа на сестра му, на 17. Не съм сигурна, че мога да си обясня поведението на подкрепящите агресора с друго освен с липса на информация, с липса на човечност, с липса на чувствителност. В България винаги е имало русофили, има си и исторически причини за това, както е известно, но щом става дума за война, за насилствено прекратяване на човешки животи, не може да има оправдание. Никакво, нито политическо, нито икономическо, никакво.
Какви чувства будят у теб фасонът и думите на Нейно превъзходителство руската посланичка Митрофанова?
Думите на Нейно превъзходителство руската посланичка Митрофанова са просто пример за пропагандата, която руската власт разпространява. В тях личат реториката и възгледите на една държава, която все още смята България, а както се вижда не само нея, за нещо, наречено „братска държава“, което звучи по-скоро като заплаха, отколкото като успокоение. В словото ѝ по повод националния празник на България ясно се заявява, че това не е единствено български празник. Той е общ празник на Русия и на България. Политическите намеци, произлизащи от това твърдение, са красноречиво притеснителни. Самата особа на посланичката вдъхва усещане за една прилежно построена фасада, безчувствена и отговаряща на зададени от Русия параметри, която умело си служи с похватите на реториката, за да отправи не особено ясни послания към българите.
Преди да завършиш гимназия, си възнамерявала да учиш адвокатура в Германия. После учиш 4 години сравнително литературознание в Испания. Но накрая се връщаш в България. Защо?
През последните години плановете ми са се менили неведнъж за много кратко време. Плановете да уча право в Германия бяха по-скоро логично продължение на професията на моя баща. Те се промениха драстично, когато в седми клас бях запленена от думите и любовта към езика на една преподавателка от курсовете за подготовка за изпити за външно оценяване, на които ходех, която ме вдъхнови да избера Испанската гимназия като продължение на образованието си. Решението да уча литература пък дойде, след като имах сериозни проблеми със здравето, когато бях на седемнайсет и в продължение на месеци нямах представа дали въобще ще мога да виждам нормално до края на живота си. След като, слава Богу, успях да се оправя, реших, че мисълта да загубя дори минута повече, без да се занимавам с това, което обичам, е непоносима. Трябваше да чета, да се занимавам с книгите, докато мога, защото не знаех колко дълго ще мога да продължа да го правя. В момента съм в добро здраве и нямам подобни проблеми, но смятам, че онази болест ми даде смелостта да правя това, което ме прави щастлива. След четири прекрасни години в Испания реших да се върна малко ненадейно. Решението ми не беше окончателно до последно, но сега не мога да съм по-доволна от него. Причината да се върна е колкото банална, толкова и естествена. Носталгията беше неразделна част от мен през четирите години, но през последната срещнах и любовта. И я срещнах в България. Едно прекрасно допълнение към това беше и възможността да следвам превод в „Софийски университет“.
Опиши пътя ти с книгите. Кога започна да четеш, кои бяха първите книги, които прочете? Как продължи по-нататък да израстваш на читателското поприще?
Като малка всъщност доста се скатавах, когато трябваше да чета задължителната литература за училище. Но благодарение на майка ми, успях да намеря първите книги, които събудиха и моята любов към думите. Приключенията ми започват с Джани Родари, Ерих Кестнер и старогръцката митология (която упорито се криех да чета, докато ме търсеха да решавам задачи по математика). „Тримата мускетари“ и „Граф Монте Кристо“ дойдоха после, наред с „Десет малки негърчета“, „Децата на капитан Грант“, „Принцът и просякът“ и „Малки жени“. В гимназията се влюбих в Смирненски и Далчев. Предупредиха ме, че Дебелянов е тъжен, но и в него се влюбих. Бодлер пък ме погълна най-безскрупулно. „Тютюн“ ми влезе под кожата, а Йовков ме залюля като дете в люлка. Пак в гимназията открих и испанската литература. „Сянката на вятъра“ на Карлос Руис Сафон и „Стръв“ на Хосе Карлос Сомоса ме изстреляха с пълна сила в тази посока. По-късно се срещнах с Маркес и Кортасар, с Алиенде, с Леополдо Алас-Кларин. А също и с Хуан Рамон Хименес и Педро Салинас, чиито стихове преписвах до припадък. За мой срам, Достоевски ме хвана за гърлото чак в университета. Още ме държи, не се противя изобщо. Итало Калвино ми се усмихна добросърдечно с есето си „Защо да четем класиците“, а след това ме изуми и омагьоса с романа си „Ако пътник в зимна нощ“. Имах удоволствието да втръсна на По и на Лъвкрафт с анализи, но то беше от любов. Гогол имаше същата съдба. Открих общ език със Съществото на Мери Шели и с носталгия бленувах детската невинност заедно с Уърдсуърт. Напоследък обаче се връщам към Оруел и удивлението ми се превръща в ужас.
Много от твоите връстници не са прочели и една книга. Как си обясняваш това, за съжаление, точно и валидно наблюдение? И с какви думи би им обяснила на тях, на нечетящите, какво е четенето?
Аз не познавам твърде много мои връстници, които не са прочели нищо през живота си. Въпреки това леко пренебрежителното отношение към четенето ми е познато. Смятам, че любовта към книгите трябва да споходи човек, но е необходимо и някой да помогне за това. Аргументите против четенето, с които съм се сблъсквала, имат много общо със скоростта на нашето ежедневие. Четенето е бавно и често пъти самотно занимание. Със сигурност това описание не звучи примамливо на фона на една култура, която поставя на пиедестал показността и бързината. За мен четенето е възможност да се променям, да изпитвам неща по различен начин, да осмислям нещата, които ми се случват. Понякога е забавление, понякога е бягство, понякога е самота, но винаги е нещо различно, което е по-вероятно никога да не ми се случи наистина. Четенето е и магията, която се случва при свързването на подходящите думи, а ние живеем чрез езика. Какво по-хубаво от това да изучаваш идеите, понятията, чувствата и тяхното въздействие, облечено в думи. Думите наистина имат сила и в четенето тя се разкрива.
Един писател беше казал, че родината на човека е детството. Съгласна ли си с тези думи? Запознай ни с някоя картина от твоето детство, която го съдържа цялото в себе си.
Предполагам, че като много други, аз свързвам детството си с летата на село. Моите родители имат къща близо до Ловеч и като бях малка с мама прекарвахме летата там. Една от най-ясните картини, които си спомням от онези лета, е вечерната разходка с моите кучета. Тя беше (и все още е, всеки път щом успея да отида там) неизменен ежедневен ритуал. Блаженството на хилядите залези (всеки различен и красив посвоему) и минаването по празния асфалтиран път, качването на любимия хълм, откъдето гледах залеза сама в залата и на първи ред, са се запечатали в паметта ми като в кехлибар. Дори в Испания, когато носталгията ми пошушваше на ухо, извикваше все този образ, все онова село, където сме били винаги заедно с родителите ми и кучетата (и котетата, разбира се).
Изглежда така, сякаш човечеството не е научило никой от важните уроци. Ако ти беше възпитателката, учителката, менторката на човечеството, как би постъпила?
Ролята на учителя, на образованието като цяло, според мен е най-определяща за функционирането на едно общество. Определянето на ценности и опазването на паметта и натрупаното знание е тежка задача, която би трябвало да се поеме от мъдри и чувствителни хора. Категорично не смятам, че бих могла да се нагърбя с подобна задача, нито мисля, че съм намерила решение дори на малка част от проблемите и болестите на човечеството. Мога да кажа кои са ценностите, от които аз се водя и с които съм възпитана. В моето семейство сме вярващи и от малка съм възпитавана в християнските ценности. В днешния свят много от тях изглеждат изгубени, но аз вярвам, че ако човек успее да намери място за любовта, за прошката, за смирението, за трудолюбието, за щедростта, то наистина безумствата и страданието могат да бъдат значително намалени. Разбира се, на думи винаги е лесно. Но дори малко нежност, дори малко разбиране, малко състрадание могат да дадат началото на голяма промяна. Най-важният урок, който смятам, че човечеството все още не е научило е как да помни и да разсъждава върху миналото. А освен да помни, да се научи да се поставя на мястото на човека срещу него. „И както искате да постъпват човеците с вас, така и вие постъпвайте с тях.“
Ивана Пенева е на 23 години, от София. Следва магистратура в Софийския университет, програма „Преводач-редактор“. Преди това е учила четири години Сравнително литературознание в Испания. Обича думите, обича киното, обича фотографията, обича музиката. Обича красивото, то я вдъхновява. Понякога пише, но повече обича да слуша.
