Начало Идеи Гледна точка Путин след Путин
Гледна точка

Путин след Путин

1704

Има аналогии, които няма как да не се натрапват в съзнанието. През август 1999 г. Путин, доскоро ръководител на ФСБ (наследникът на КГБ), бе поставен начело на изпълнителната власт в Русия, за да се справи с въстаналата Чечения. Именно тогава – през септември 1999 г. – избухнаха серия взривове в жилищни райони (в Москва, Буйнаск, Дагестан, и Волгодонск, Ростовска област). Малцина днес си спомнят за онези трагични събития. А загинаха 307 души, над 1700 бяха ранените. Руското общество бе в шок. Лансираха се всякакви версии (основно водещи към чеченски фундаменталисти). Възмущението, което лесно можеше да се инструментализира, развърза ръцете на младия тогава Путин, който без колебание започна „първата своя война“ – по-точно втората война в Чечения. Разследващата журналистка Анна Политковска още тогава бе убедена, съпоставяйки фактите, че зад атентатите прозира и сянката на постсъветските служби. Че целта на терористичните актове (насочвани или непредотвратени) е била да се наклонят везните на разтърсеното обществено мнение в полза на никому неизвестния тогава Путин, който в края на годината официално пое президентската институция като „кронпринц“ на болния и отиващ си Елцин. Това и други подобни разследвания Политковска плати с живота си.

На 17 март 2024 г. Путин наследи сам себе си, в което нямаше никаква изненада. След убийството на Навални репресивната му машина яко затегна гайките. Всички очакваха дали „поръчаните“ резултати ще стигнат 90%, както в съветско време. Което и стана. Пет дни след изборите се случи атентатът в „Крокус Сити Хол“ в Подмосковието. Броят на жертвите (по официални данни) е 140 души, а на ранените – в пъти по-голям.

Виновен е „колективният Запад“

Стана известно, че американските спецслужби още преди дни са подали достигналата до тях информация, че „Ислямска държава-Хорасан“ замисля удар на територията на Русия (в Москва или в друг голям град) по време на концерт или друго масово събиране на хора. И как реагира на това „пазителят на отечеството“ Владимир Путин и неговата команда? Хвърлили са съобщението в кошчето с презрителна усмивка. Нали само те знаят „как“ и „защо“. Оказа се, че да се справяш с терористи не е като да пребиваш невинни хора, протестиращи на улицата срещу войната, или политически затворници в някоя наказателна колония. А загинаха много хора.

В отговор Путин реши да инструментализира нещастието за свои цели. Да използва болката, за да разпали още по-голяма омраза срещу Украйна и „колективния Запад“. Путин мълча почти ден след атентата, за да заяви най-сетне, че трябва да се търси „свързващото звено“ в атаката. А именно – кой воюва с Русия? Кой е „поръчителят“, а не „изпълнителят“ (таджиките терористи)?

Виждали сме какво ли не в Путинова Русия, но пропагандно раздухваната „вълна на омраза“, която бушува почти седмица по дирижираните от властта медии, е безпрецедентна. И тя далеч надхвърля образците от съветско време. С разкривени лица остриетата на Путин – Маргарита Симонян и Владимир Соловьов – твърдят (не предполагат или не допускат), а именно твърдят, че „колективният Запад (тоест САЩ) чрез „неонацисткия режим в Киев“ е организирал „кървавото събитие“, защото „ненавиждат руснаците и искат да им прережат гърлата“ (Вл. Соловьов). Доказателствата на Симонян – „зомбираните таджики“ само си мислили, че са ислямисти, всъщност ги движели „украинските им господари“, поради което те бягали към брянските гори. А кой е бягал и се е криел там през Втората световна война? Фашистите.

Снощи вечерта обаче не друг, а беларуският „шеф“ Александър Лукашенко взе думата и по същество призна, че таджиките терористи са бягали тъкмо към Беларус. Но това изобщо не прекрати дирижираната от Москва медийна канонада.

Човек просто занемява, докато слуша как с часове в путинския ефир се леят тези арии на омразата и параноята. Страшното е обаче, че те имат почва в Русия (и сред путинистите по света), че пускат отровни семена в душите на медийните потребители на тази неовойна.

Коментарите под подобни изстъпления са наистина потискащи. Украйна е виновна във всичко, се твърди из руските социални мрежи. И то защо? Първо, защото в Киев „очевидно“ се „радвали“; и, второ, защото заради „украинската съпротива“ руските спецслужби и въоръжени сили губели ресурс, с който лесно можели да се справят с „Ислямска държава“. Излиза, че Украйна е виновна, защото се бори за свободата си.

Не е ясно някой пуснал ли е тази медийна димка, или тя е плод на руското колективно въображение. Но във вторник вечерта в предаването „Голямата игра“ (руската „Панорама“) по официоза Първи канал станах свидетел как водещият Дмитрий Саймс (интересен реликт от Студената война) пуска секундна реплика на Барак Обама от пресконференция от не знам коя си година, в която той казва: „… Нали работим с „Ислямска държава“, след което се поправя, уточнявайки, че има предвид сложните отношения с талибаните. Внушението е повече от ясно: САЩ са създали „Ислямска държава“… Следователно, щом тя е нанесла удар срещу Русия, значи… виновен е Вашингтон.

А истината е, че „Ислямска държава“ отдавна е в сблъсък с Русия, още от конфликта в Сирия, и това за никого не е тайна. И ако Кремъл поне за миг се беше вслушал в споделената от американците информация (така например властите в Германия са предотвратили преди две седмици атентат), трагедията в „Крокус Сити Хол“ може би нямаше да се случи.

Но нали врагът трябва да бъде заклеймен! И сега началникът на ФСБ Александър Бортников не се свени също пряко да обвинява „Запада“, връщайки се към миналогодишните си твърдения, че в състава на редовната украинската армия влизали „ичкерийски и кримски подразделения“, формирани от „Ислямска държава“. Тоест освен с „бандеровци“ и „фашисти“, на територията на Украйна войнството на Путин воювало и с „ислямисти“…

Избори без избор

Около тези „путински избори“ – след смъртта на Навални и далеч преди кръвопролитието в Подмосковието – въобще витаеше някакво тягостно усещане.

В авторитарните държави изборите не са поле на свободно волеизлияние, нито на изненади, а са инструмент за ре-легитимация. Затова на Путин му трябваше внушителен резултат – не 99.9% като при Брежнев, но все пак около 90%, за да впечатли руските граждани и да стресне „колективния Запад“.

Международната общност не изглеждаше след тези избори „стресната“ – каквито и откровени заплахи в момента да се отправят от Кремъл. Въпросът обаче е трябва ли Путин да бъде признат за новоизбран лидер на Русия? И както виждаме, отговорът на западните демокрации е „не“.   

Никой не може да потвърди в каква степен изборите отразяват настроенията на руските граждани. Историческият опит от диктатурите показва, че управници като Владимир Путин властват до кончината си. Или поне такъв е руско-съветският опит от последните осемдесет години. Но е знайно, че основите на подобни режими са ненадеждни. Американският историк Ричард Пайпс ги определя като „подвижни прозорци“ – събития, които във всеки момент могат да доведат до крах. А Путинова Русия е „потьомкинска сграда“ с множество такива „отворени прозорци“.

Поведението на руския „главатар“

Тази година се навършват 25 години, откакто Путин държи властта в Русия. Четвърт век, който върна тази страна поне век назад – в годините на сталинизма.

В статия, публикувана във „Вашингтон пост“, Юлия Навална твърди, че Русия в момента се управлява като територия, овладяна от престъпна групировка, а Путин отдавна е влязъл в ролята на бандитския главатар. Като в този случай всичко опира до това колко дълго той ще може да държи в подчинение обкръжението си, интересуващо се много повече от парите си, отколкото от него самия.

Но вече имаме един втори вариант на Путин, който стряска мнозина.

„Путин 1.0“ през първите 15 години от управлението си трупаше най-вече финансов ресурс и това предизвикваше възторг в „бандата“ му. Затова той внимаваше със Запада и се опитваше да впише себе си и Русия в глобалния свят чрез доставката на енергоресурси. Явно тогава са го вълнували най-вече скътаните милиарди и разкошните дворци, разобличени от антикорупционния фонд на Навални, както и всички други „блага“, които му носи властта. През последните 10 години Путин обаче все повече и повече бе обзет от манията си за величие, в него настъпиха сериозни личностни изменения, особено след пандемията. И по някакъв начин тези негови „лични проблеми“ съвпаднаха с войната в Украйна, която той сякаш не искаше, но в която изведнъж затъна. Путин не искаше дълга война, а специална военна операция (СВО), тоест блицкриг. А ето че блицкригът прерасна в двугодишен кошмар със стотици хиляди жертви.

Затова, за да удържи властта си, той вече не се спира пред нищо и действа с методите на латиноамериканските картели. Борис Немцов бе застрелян показно срещу Кремъл. Алексей Навални бе също толкова показно отровен с „новичок“ и ликвидиран в наказателна колония. Друг руски опозиционер – Леонид Волков – пет дни преди изборите беше пребит с чук в центъра на Вилнюс и спасен единствено благодарение на бързата реакция на литовските власти.

Така действа мафията. Или държава, отдавна превзета и живееща според правилата на „петербургския клан“. Което, както научаваме, е особено валидно в окупираните от Русия украински територии, за чието управление се знае малко. Там „институционалността“ е размита напълно, всичко е поделено на принципа на бандитските групировки. Същото е и в Крим, където полуостровът се ръководи от години от хора от службите, полицията също не е местна, а е внесена „отвън“.

Което идва да покаже, че Русия като държава е напълно подвластна на онова, което искат Путин и неговото обкръжение от десетина човека. Затова и войната с Украйна се разрази така неочаквано. Руският политик в изгнание Леонид Гозман твърди, че това е „психологическа война“, избухнала в съзнанието на един-единствен човек, обзет от маниакални идеи, както някога Хитлер.

Дълго време Русия търсеше своята национална идея, питаха се какво е „руската идея“. От две години вече е ясно, че това е войната. И че новият руски елит се формира от участниците в тази война, наричана „специална военна операция“ (СВО).

Става дума най-вече за хора от периферията, където по наблюденията на антроположката Олга Романова няма никакви други „социални асансьори“. Сега, с участието си във войната тези хора печелят пари, сдобиват се със самочувствие, чувстват се нужни на страната и на „техния президент“. Идеологията е намерена, но за голямо съжаление тя се основава върху смъртта. Но пък това препотвърждава сакралността на руската власт, при която всичко започва и завършва с личността на управника в Кремъл. Докато той е там (не се спомине или не бъде свален), масовият руски избирател ще гласува за него. И ще го подкрепя.

А като говорим за „бандитските групировки“ на власт, нека уточним, че днес всеки в Русия, извършил каквото и да е престъпление (с изключение на съдените по „политически членове“ на НК), може да бъде изпратен на фронта. И тогава не важат нито съд, нито присъда. Което в максимална степен криминализира руската армия и допълнително деморализира руското общество. Ала това са героите от СВО (специалната военна операция, която напоследък започнаха да наричат война). Това е и промяната от Путин „преди“ към Путин „сега“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора