Руската инвазия и окупацията на Крим са катастрофа за мира в Европа. А още по-важно е онова, което президентът Путин е на път да извърши. В неспирната си пропаганда руските медии непрекъснато говорят за „фашистки преврат” в Украйна, чиито жертви стават „руските граждани”. Това е и оправданието, за да се окупира част от Украйна, като Путин заплашва да нахлуе в цялата страна, за да спаси руснаците от ръцете на „фашистите”.
Дали сегашното украинско управление наистина е дошло на власт с помощта на фашистки преврат? Протестите срещу режима на Виктор Янукович обединиха милиони хора от всякакви социални слоеве. На 20 февруари посредниците от Европейския съюз постигнаха споразумение, според което Янукович трябваше да сдаде властта на парламента. Но вместо да спази своя ангажимент и да подпише съответния закон, бившият украински президент избяга в Русия.
Тогава парламентът прие, че той е абдикирал от отговорностите си и реши да следва предписанията, предвидени за един подобен случай. За месец май бяха обявени президентски избори и се сформира ново правителство. Временният министър-председател е либерален консерватор, а един от двамата вицепремиери е евреин. Случващото се не е държавен преврат и в него няма нищо фашистко. Намаляването на президентските правомощия, насрочването на избори за президент и възстановяването на принципите на демокрацията са пълната противоположност на фашизма.
От осемнадесет министерства, създадени от новото правителство, три са заети от членове на крайнодясната партия „Свобода”. Според едно неотдавнашно проучване на общественото мнение нейният председател се ползва със симпатиите на не повече от 2%, въпреки че сондажът е направен след руската инвазия в Крим, събитие, което по-скоро би трябвало да е благоприятно за националистите. Както и да е, но въз основа на този аргумент Владимир Путин разгръща тезата си за „фашистки преврат”.
Лошият аргумент за „руските съотечественици”
Тезата за потискането на руските граждани в Украйна обаче не би могла да служи като претекст за подобни действия. Откакто Украйна не разрешава двойно гражданство, броят на руските граждани в страната намаля. Голяма част от тях са военни от базата в Севастопол. И те изобщо не се нуждаят от закрила. Друга част можем да открием в редиците на специалните руски подразделения, които завзеха Крим. Има и руснаци, които специално са извозвани с автобусни в Украйна, за да организират там проруски протести. И най-накрая, има руски граждани, служещи в специалните части за борба с безредиците, които взеха специално участие в репресиите на режима на Янукович. След като бяха възмездени за деянията си с руски паспорт, те се възползват от възможността да пътуват дотам и обратно до Русия. Тези четири групи могат ли да се опишат като преследвано малцинство, нуждаещо се от защита?
Путин обърка картите, говорейки за „руски съотечественици” – категория, лишена от юридическо значение. Защото под това се разбират хора, които руското правителство определя като такива, или които, според Кремъл, се самопровъзгласяват за руснаци и имат нужда от закрила. Същият аргумент – с необходимостта да защити Volksgenossen (съотечествеците) е бил използван от Адолф Хитлер през 1938 г., когато той формулира германските претенции към Австрия и към Судетите в Чехословакия. Замяната от Хитлер на националните граници с понятието „етнически произход” доведе до катастрофата на Мюнхенската конференция и до Втората световна война.
Дори защитата на Volksgenossen да е легитимно оправдана, повече от необходимо е било да се изясни какви са тези лица. Фактът, че украинците говорят руски, не ги прави руснаци. Въпросът за езика може да бъде източник на неразбории. Украинските граждани като цяло са двуезични (украински, руски). Около 17% от украинското население се чувстват руснаци. Ала това не означава, че те са подложени на дискриминация или пък че се идентифицират с руската държава. Дори в Крим, където връзките с украинската държава бяха най-обтегнати, само 1% от населението смяташе Русия за своя родина.
По време на последните протести рускоговорещи украинци и членовете на руското етническо малцинство в Източна Украйна изразиха дълбокото си несъгласие с това да им се оказва руска подкрепа. Петиция, подписана от рускоговорещи и от руснаци, пребиваващи в Украйна, призова Путин да остави украинците сами да решават проблемите си. Тя беше подписана от 140 000 души. А това само по себе си е забележителен резултат, тъй като подписалите я не могат да не си дават сметка, че ще изпаднат в немилост, ако Русия извърши инвазия. Всъщност това е логично: руснаците в Украйна, за разлика от гражданите на Руската федерация, се радват на основни политически права.
Трудности в съвместяването на тактика и идеология
Защо тази пропаганда е толкова важна в очите на режима на Путин? С една цел: да отвори пътя на войната. Един толкова усъвършенстван пропаганден апарат като този, който притежава Русия, разполага със значителни възможности да наложи едно и също послание. А и мнозина хора на Запад разпространяват руската пропаганда – някои за пари, други от незнание, трети – поради причини, известни само на тях самите.
По време на пресконференцията си от 4 март Владимир Путин заяви претенцията, че украинската държава вече не съществува и следователно не може да бъде обект на вече сключени договори и правни отношения. Ето защо това „изчезване” оправдавало всяка военна намеса, без каквито и да е правни ограничения, тъй като самата Украйна се била превърнала в зона на безправието.
Когато руският парламент единодушно и по начин, познат от съветско време, разреши на Путин да използва военна сила в Украйна, той дефинира целта на войната като „социално и политическо нормализиране”.
Реториката е несравнима: тя предполага, че политиката на украинското общество не е нормална и е несъвместима с процесите в света. Интересно тогава колко насилие и колко ли поколения ще са необходими преди украинското общество да се „нормализира”, тоест преди да се изтръгне изкуствената западна идея за демокрация, а украинската национална идентичност, смятана за фиктивна, да изчезне? Цената за украинците и руснаците вследствие на всичко това ще бъде огромна, даже немислима.
Докато Путин даваше своята пресконференция, изглеждаше, че той не прави разлика между тактика и идеология. В известен смисъл той се прояви като чудесен тактик, много по-гъвкав и по-безскрупулен от повечето си противници. Той осъществи своя план в Крим със замах. Наруши всички правила чрез план, включващ насилието, чиято цел е да отвори пространство за жадувания от него свят: да интегрира към Русия всички земи, населени с руски общности.
Сега обаче присъстваме на протести в цял свят срещу руската окупация – даже в страни от Юга и Севера, където повечето хора гледат руска телевизия или икономиката им е обвързана с Русия. Украинците, които доскоро скачаха едни срещу други по повод на своята революция, сега протестират заедно и под едно и също знаме.
Сами по себе си вече банализираните униформи на руските части в Крим също ни казват много. С всеки изминат ден тези скиорски маски и униформи без опознавателни знаци все повече се превръщат в символи на срама, колебанието и безотговорността. Под слънцето на Крим черните операции изглеждат доста „сиво”. Възможно е Владимир Путин лично да е одобрил тази операция, в която неговите части изглеждат „анонимно”. Но би било детинско от негова страна да отрича онова, което цял свят знае: че става дума за руски войски.
Цената на руската операция обаче е съвсем реална за Европа и Украйна, както и за самата Русия. Нищо, че руската пропаганда намери оправдание и формулира каква е руската мечта за Украйна. Всъщност няма никаква реална политика, нито тактика: това са само лутанията на един талантлив тиран, мъчещ се да съвмести различни мисловни светове с помощта на лъжата. Путин е изправен пред избор: или да използва още насилие с надеждата някой ден да сбъдне мечтите си, или да търси възможен изход, който да му позволи да твърди, че е победител. Второто би било мъдро, макар и долно. В момента Путин усеща цялото бреме на този свой избор.
Тимъти Снайдър (1969 г.) е известен американски историк, професор в Университета в Йейл. В момента чете курс в „Лъндън скул ъф економикс”, посветен на Холокоста. Той е изследовател на историята на тоталитаризма, комунизма и Холокоста. Най-известната му книга е: „Кървавите полета. Европа между Хитлер и Сталин” (Bloodlands: Europe Between Hitler and Stalin, 2010), преведена на 12 езика, в която той отделя много страници на глада в Украйна, предизвикан по заповед на Сталин, както и на подялбата на Полша между СССР и нацистка Германия. Предложената тук статията е публикувана в блога на „Ню Йорк таймс ривю ъф букс”.
