Докато част от българите разтоварваха по Нова година в Сърбия, за да се напушат на воля в затворени помещения, да се наядат на природни продукти, да се напият на дюлова ракия, в България се живееше и живя също толкова добре. Ако не и по-добре. Само това с пушенето продължава да е различно тук и оттатък границата. Пушенето продължава да е кръстопътят в най-новата българска реалност. Ние докретахме до мястото, на което пушенето е маркерът, разделителят, кръстовището. Брилянтно докарани до тази точка, се оставихме сякаш по това да се преброяваме и категоризираме. До тази глупост ни докара просташкото ни влечение по пътя на увличането, което ни спретнаха като естествено. С леки думи и тежки влогове ни убедиха междувременно, че сме национално разградени на „пушачи” и „непушачи”.
Големият залог сега у нас е пушилката. Ще я бъде ли, или няма да я бъде. Ще го бъде ли пушенето, ще го бъде ли тютюнът – това е въпросът. Пушенето и тютюнът може би ще решат изхода от следващите избори. Пушенето и онова другото с цената на тока. Тъй като на сръбски тютюн е „дуван”, получавам внезапен пристъп да издишам и да издухвам.
Важни теми са тютюнът и издишването. Сиреч, популярни. Но празниците минаха и се започна отново с делничните занимания и със забавянията на българите. Забавяния на мястото на забавленията. Уютно, домашно приготвено с любов забавяне в областта на съдебната система и нейното инспектиране, контролирано забавяне на влаковете по основните линии точно по Коледа и Нова година, произтекло от предвидени експлоатационни проверки на релсите.
Нещо все се бавим като нация. Нещо все се бавим и забавяме. Само между другото да кажа, че „бавим се” на сърбохърватски означава „занимавам се” с нещо. Заниманието не може без забавяне. Само се пита: с какво по-точно се бавиш.
Защо им трябваше да се бавят и бият на летището във Варна не се разбра точно, но за сметка на това се разбра, че все още нищо не се е разбрало с точност и че скоро няма и да се разбере. Но не мисля, че случаят е толкова лесно проходим, колкото изглежда, стига да го погледнеш внимателно. Забележете, че репортажите и коментарите за и около поведението на господин Сидеров в създалата се ситуация превзеха информационната среда, насищайки я до пресищане. Първа новина, водеща след себе си поредицата, която няма как който и да било публичен информатор да пренебрегне. Така този случай отне голям процент от парцела на вниманието, което би трябвало да получат други значими случки. Отне от полагащото се на правителството дори внимание. Събитието направо окупира основните информационни източници и се наложи като медийната доминанта от последните дни. Доказва го и този мой текст.
На мен започва да ми изглежда като внимателно премислена стратегия. Станалото във Варна на пръв поглед прилича наистина на рецидив-изцепка в стил „Атака”. Забелязали сте обаче, че всичкото подобно с тази партия в последно време се разиграва все на път – по самолетите и по летищата обикновено. Или по кръчмите. Има някаква система.
Самоубива ли се в политически план господин Сидеров пред очите ни? Аз почвам да си мисля, че това е трезвият въпрос, който иска отговор сега. Самоубива ли се Волен публично и ритуално, но без да е воден от отчаяние? Някои казват, че с тези свои кресливи и скандални жестове той цели затвърждаване на образа и консолидация. Че се сглобяват наново разбягалите се междувременно чаркове. Че се търси ефектът на събиране сред поразпилялия се междувременно електорат на партията. Други твърдят, че всичко това е чиста проба лудост. Тези последните са най-наивните. Нека помислим. Възможно ли е да убиеш себе си политически за пари? Разбира се, че да, но не зная и не мога да кажа дали това наистина е така. Но си заслужава да се замислим.
Толкова за тази специфична форма на публицистика и пропаганда.
А сте забелязали вероятно, че постингите във фейсбук и туитър се налагат напоследък като стандартния тип обръщане към хората, практикуван от партийните лидери, както и размяната на отворени писма минава основно по тази линия. И вече се получи така, че информационните сайтове и агенции цитират все повече и все по-често написаното от някой политик в социалните мрежи, нежели казаното от същия някъде пред журналистите. Там – на местата, на които репортерите по силата на естественото си право наобикалят някого, за да го разпитват. Нормални за епохата явления, ще кажете. Да, но още от времето преди Сократ се знае, че разговорът на живо и способността да отговаряш на въпроси лице в лице са както пътят към общата истина, така и знакът за готовността ти да носиш сериозно политическата си отговорност. Колко клиширано, нали? „Политическа отговорност”. Да, де, ама продължаваме да я очакваме. Пак и пак.
Тази форма на публицистика е нормална, но и смущава с нещо. Не заради пределната си отвореност, а поради увеличаващото се усещане, че се превръща в удобен отказ от задължението да отговаряш „тет а тет”. Ще рече, да се изправяш пред питащите те и да си поемаш отговорността пред тях. Ако си политик, имам предвид. Защото така наречената четвърта власт не е за подминаване и пренебрегване. Четвъртата власт не е отживелица, па макар и на някои да им се иска да е така.
Иначе сръбската музика звуча обилно както тук, така и оттатък западната ни граница във времето на празниците. Както знаем, българинът е широко отворено същество. Затова е може би и толкова отворен и толерантен към фигури на общуване с избирателя като тази на убеждаването му през фейсбук.
