Начало Идеи Гледна точка Пъкс и Швейк
Гледна точка

Пъкс и Швейк

8815

Човек никога не изпитва достатъчно тъга, за да направи света по-добър. Обикновено се засмива и историята възмездява нереалното му упование. Перифразирам един фрагмент на Елиас Канети, отварящ пролука за размисъл как и защо смехът придава друг полъх на случващото се и защо то, подобно на необятно поле, обрасло във високи треви, внезапно се привежда в движение, наистина оживява.

Вестта за смъртта на Владимир Войнович, автора на „Животът и необикновените приключения на войника Иван Чонкин” (превод на български Иван Тотоманов, 1999 г.) ме наведе на доста размисли. Не без основание. Сагата за войника Чонкин, този социалистически Швейк, е сред необикновените, ярки книги от втората половина на ХХ век. Заради нея писателят е изгонен от СССР през 1980 г., а през 1981 г. бива лишен от съветско гражданство. Първата част на романа е написана още в Москва през 1963 г., през 1969 г. самиздатско копие (без разрешението на автора) е отпечатано във Франкфурт на Майн, цялата книга излиза през 1975 г. в Париж. Срещу Войнович е подета огромна клеветническа кампания, наподобяваща предходните заклеймявания на Синявски и Даниел, на Пастернак и Солженицин. Обвиняват го в какво ли не, изключват го от Съюза на писателите, не му дават работа, не го печатат, прави се опит да бъде отровен (в чисто физически смисъл, с психотропни вещества). Изброявам тези обстоятелства, защото те също задават рамки, важни за неговото творчество.

За първи път чух за войника Чонкин през късното лято на 1985 г. Чух е най-точната дума, защото бях в казармата и трябваше да пребоядисаме военния клуб в поделението. В една от стаите му имаше огромен радиошкаф с един от онези стари лампови радиоприемници. В някакъв следобед, търсейки музика, неочаквано попаднах на емисия на радио „Свобода”. Беше на руски език, затова нашите заглушители явно не я засичаха, и след кратките новини дикторът обяви, че писателят Владимир Войнович ще прочете откъс от книгата си за войника Чонкин. Никога не бях чувал за такъв писател, нито за такава книга, но нали бях войник, заслушах се. Онова, което последва, бе просто зашеметяващо. Един топъл глас, с чувство за хумор, ме пренесе в селцето Красное, където някакъв си войник Чонкин е оставен като караул да пази аварирал самолет, за който всички забравят. Започва войната и никой повече не се сеща за него. Затова той заживява с пощальонката Нюра Беляшова, в чийто бостан е приземена тази гордост на съветската авиация. Случилото се променя не само живота на Чонкин, но и на селото, назовано в чест на победилия социализъм. Включително и на учения съсед Кузма Гладишев, непризнат и самоук гений изобретател, жадуващ да промени човечеството в единствено правилната посока (по която няма съмнения). Идеите на социалистическия изобретател пускат корен в душата на Ваня Чонкин, простовато селско момче, което със зяпнала уста попива разсъжденията и фантасмагориите на Гладишев. Ала ненадейно нещата се преобръщат по невероятен начин. „Хората, Ваня – поучава го Гладишев – не трябва да воюват, а да се трудят за благото на бъдещите поколения, защото именно трудът е превърнал маймуната в съвременен човек”.

Дотук всичко е по енгелсовски ясно и просто. Но ето че невежественият Чонкин, без да е запознат с еволюционната теория, простичко пита: „А не може ли човекът да е произлязъл от кравата?“. Гладишев категорично отвръща, че не може. И то защо? Защото кравата не работи, а маймуната работи. Изведнъж селското момче рязко възразява: „А къде работи или пък е работила маймуната? На полето, в завода, къде?“ И докато Гладишев търси аргументи в подкрепа на заветната теория, от което не го хваща сън, Чонкин нанася втори удар. На поредния селски митинг, посветен на войната, той му посочва запрегнат кон, теглещ тежка каруца и пак го пита: „А защо конят, животно на четири крака, което работи от сутрин до вечер, никога не става човек?

Трябва да призная, че докато слушах този безумен диалог, прочетен от самия автор, едва не умрях от смях, сдържайки се със сила, за да не разбере някой какво слушам по вражеските радиостанции. Но най-невероятното предстоеше. Плавният глас на Войнович продължи разказа за изобретателя Гладишев, решил да обезсмърти името си, вдъхновен от най-прогресивното учение на Мичурин и Лисенко (справка в Уикипедия за по-младите). За целта той създава хибрид (модерна дума) на картоф с домат, сиреч кръстоска на такова растение, в чието подножие растат картофи (без да е нужно да се копаят), а на върха зреят домати (за да се берат едновременно). Бъдещият си хибрид Кузма Гладишев назовава в духа на великото време, чийто съвременник е: ПЪКС – „Път към социализма“, който трябва да ощастливи човечеството. Проблемът само е, че докато самоукият селекционер провежда опити в своята зеленчукова градина, е принуден да купува всичко от съседите си. Ала Гладишев дерзае и не се отчайва. На втората или третата година растението тръгва да изкласява – стъблото е картофено, а корените – доматени. От изобретението се интересуват медиите, репортажи за работата му започват да се появяват в районните, а и в по-големи издания. Самородният селекционер вече води човечеството по пътя към прогреса. Кузма Гладишев даже пише пространно писмо до виден селскостопански академик (навярно Лисенко), който му отговаря на официална бланка, призовавайки го, подобно на древните алхимици, да не прекратява опитите си, тъй като в науката никой труд не е напразен. Нищо че ПЪКС-ът, макар да цъфти, никога не дава плод.

През 1985 г. не знаех съдбата на Войнович, ала неговият „пъксов Швейк“ или „Швейков пъкс“ озари с хумора си непоносимата сивота на тогавашната ми казарма. За което съм му истински благодарен.

В годините на перестройката четях от брой в брой „Чонкин“, който излизаше в списание „Юност”, и станах свидетел на бурята, която под формата на читателски писма, вторично се разрази върху главата на писателя. Бил създал пасквил, опозорил Червената армия, оскърбил родината си, подценил храбрия съветски войник и великата победа. Подобна участ сполетява в началото на ХХ в и Ярослав Хашек, когато виждат бял свят „Приключенията на храбрия войник Швейк”. Днес „Швейк” е класика, а „швейкизацията” – практика. Хуморът няма граници, негово отечество е човечеството. Инак светът ще се превърне в нищо.

Неслучайно „Животът и невероятните приключения на войника Иван Чонкин“ бе екранизиран от големия Иржи Менцел тъкмо в Чехия през 1994 г., в родината на Швейк. Защото Чонкин и Швейк са братя, жертви на човешката глупост.

Вече по-късно – и то на български – прочетох другата голяма книга на Войнович – антиутопията „Москва 2042“. Остра и ярка сатира, писана още през 1986 г., тя обаче не достигаше равнището на „Чонкин“ (най-язвителните страници в нея са посветени на завръщането на Солженицин в Русия, представен в романа под името Сим Симич Карнавалов).

Тези дни я потърсих в библиотеката си, разтворих я и направо ахнах. През 1986 г. Войнович бе нахвърлял очертанията на Путинова Русия от 2018 г. И тъй, през 2042 г. (пътуване в бъдещето, извършено от самия автор) в Москва, наричаща се вече Москореп, е построен „истински режим“, по-истински от някогашния комунизъм, отличаващ се с това, че неговият вожд – Гениалисимус – идва на власт в резултат на заговор на „младите гневни генерали от КГБ“.  Всичко това се извършва след Великата августовска комунистическа революция, която трябва да преодолее предишната катастрофа и разпада на огромната някога свръхдържава. Москореп е оградена от три „пръстена на враждебността“, първият от които се състои от бившите републики, днес включени в други геополитически съюзи, вторият от бившите социалистически страни, а третият – от неизменния капиталистически свят. Гениалисимусът от КГБ запретва ръкави и се заема със свръхзадачата. С помощта на природните си ресурси Москореп наново се свръхбюрократизира, милитаризира, доносничеството и политическата цензура избуяват в съчетание с насаждана от службите фалшива религиозност. Планът е да се създаде Единна и Неделима Империя, включваща и бивши соцстрани (Полша, Румъния и България!). Постепенно бившите републики изчезват от административното устройство на Империята и се превръщат в губернии.

Самият Войнович в едно от последните си интервюта признава: „Описвах бъдещето, което – надявах се – никога не ще настъпи, тъй като това бе не утопия, а антиутопия. Оказа се, че реалността отдавна надхвърли описаното от мен“. Дори негови почитатели го упрекват, че сякаш е урочасал Русия с „Москва 2042“. На което Войнович отговаря: „Живеем в интересна страна, у нас много сериозно се възприемат художествените произведения. Щом те се появят, опитват се да приспособят действителността към тях. И така всичко става точно по Салтиков Щедрин и Гогол и малко по Войнович“.

Уви, заживяхме в свят „много по Войнович“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023), „Потулена София“ („Рива“, 2024). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора