Езикът е главното действащо лице в спектакъла на Елизабет Мазев „Премеждията на една чужденка с български корени”.
Въображаемата България – в съзнанието на едно дете с български родители, родено във Франция в средата на 60-те години и проговорило на френски. Мирисът на чубрица, който изпълва кухнята, когато пристигне поредният неугледен колет отдалече. Ругатните на бащата, когато шофира; летните обиколки на семейния ситроен около България, без да може да влезе в страната; миризмата на нафталин. И още: досадните клишета като киселото мляко и „най-верния сателит на СССР”, които по необходимост влизат в употреба при общуване…
Всъщност езикът е главното действащо лице в спектакъла на Елизабет Мазев „Премеждията на една чужденка с български корени” (театралният текст носи заглавието „Пълна памет”). През април той беше представен от Френския институт и Алианс Франсез във Варна, Стара Загора и София. Езикът – раздвоеният, играещият с маркерите за другост.
Актрисата разказва своя живот, режисьор е Франсоа Берьор, музиката е на Мишел „Жазон” Ришар и Паскал Флам. Ироничен разказ на човек, в чиито тяло и език са се срещнали и дори сблъскали две култури. Чудно как песента на Емил Димитров, тази соцестрада, се превръща в мелодия на копнежа и изгнанието.
Коя е страната на Елизабет Мазев? Родината на родителите й, където за пръв път идва 10-годишна? Или Франция, чийто език проговаря? А може би театърът, както самата актриса признава в интервюто, което ни даде. Спектакълът й е топъл и разсмиващ, понякога със сълзи.
„Питам се, дали някога е съществувала тази България, за която сте ми разказвали”, пише актрисата. Отговорът на майка й: „Това показва, че добре сме разказвали.” Идентичността е изграждане на въображаем конструкт, тъкмо това Мазев постига с успех според френската театрална критика.
За пръв път „Премеждията…” е показан преди две години във Франция, има фестивално участие, ще се играе и догодина в провинцията и отново в Париж.
Елизабет Мазев е родена през 1965 г. в Южна Франция, родителите й са политически бежанци. Отишли на работа в Алжир, а впоследствие през една от отпуските спрели в Южна Франция и „забравили да се върнат в България”, както пишеше в анонса за представлението. Мазев прави много успешна актьорска кариера във Франция. Досега е написала четири театрални текста. Първият – отново автобиографичен, „Баща ми, който действаше на кулинарни и други периоди”, е преведен и поставян в България.
Как една страна като България, която все пак е страната на родителите ви, намери място в изкуството ви?
То е въпрос на наследство. Родителите – независимо дали са българи, италианци или французи, ти дават нещо, да го носиш като наследство. Моят дял беше български. След известно време, когато стане тежко, когато паметта се напълни, трябва някъде да се изпразни. Театърът е мястото, където може да се изпразни паметта.
„Пълна памет” беше текст, който знаех, че искам да изиграя. Историята на този текст е следната: започнах да го пиша отдавна, поне преди петнадесет години, когато дойдох в България в търсене на текст за театър. После прекъснах писането. Но веднъж дойде една приятелка, беше на Великден. Вкъщи бяха децата, майка ми, други французи. Приятелката ми, която е актриса и режисьор, каза: „Трябва непременно да си напишеш някакъв френско-български текст – моноспектакъл”. Падна ми в ухото. На следващия ден й се обадих по телефона и й казах, че преди години вече съм започнала този текст, трябва само да го завърша. Тогава ми дойде енергията да го завърша и се появи „Пълна памет”. С режисьора Франсоа Берьор, започнахме да го четем, но си дадохме сметка, че е много дълъг. Направихме съкращения и го поставихме на сцена.
Става дума за паметта на родителите ви, за разказаната България…
Текстът започва, когато съм на три години и половина. Очевидно моята история започва отпреди това.
Но вие сте родена в Южна Франция.
Родена съм в Каeн. Историята ми очевидно е започнала преди това, както при всички хора. С наследеното, с тайните, със скритите или сияйните неща. Очевидно впоследствие всеки разгръща това, което му е дадено по наследство. А след това избираме какво да извадим от торбата със спомени – все едно дали се занимаваме с театър или с нещо друго. Това прави всеки от нас творец – без значение дали си актьор, режисьор, писател или скулптор. Всеки извайва нещо от собствената си материя. Мога да спомена голям брой френски или чуждестранни артисти, които действат именно така – ваят собствената си материя. Отговорих ли на въпроса ви?
Няколко думи за родители те ви? Как успяха да избягат от комунизма?
Баща ми е роден в Родопите, в едно малко селце, Бойково, а майка ми е от Свиленград. Тогава много лекари, медицински сестри отиваха да работят в Либия и Алжир. Майка ми беше медицинска сестра, получила договор да работи в Алжир. Тогава баща ми, който беше електромеханик, и брат ми успели да отидат при нея и всички не се върнали. Аз съм родена във Франция. В началото баща ни работеше на три места, остави здравето си там, но тогава Франция беше много гостоприемна, беше по-лесно и през 1972 г. родителите ми са станали политически бежанци.
Къде в представата ви за България е ситуиран споменът за репресията, за комунизма?
В текста разказвам точно това, за пръв път дойдох в България като десетгодишна, тогава бяха най-явните години на комунизма. За дете, родено във Франция, беше много екзотично: трудодните, детските лагери, това, че някои неща не могат да се казват, че само бабите ходеха на черква. Видя ми се много екзотично, не сиво. И до днес някои навици, традиции – какво се яде в ресторантите, как се държат хората – изглеждат екзотични на французите, съдя и по режисьора и техниците. Различно е, макар че като гледам тийнейджърите – същите са и в България, и във Франция. Малките деца са по-различни, сякаш носят нещо от старото време.
Споменът от комунизма присъстваше ли в разказите на родителите ви.
Да, те избягаха заради това. Говореха за една България като сън: братство, разбирателство, взаимопомощ между хората. Тази България е била нещо изключително, изпитваха голяма носталгия – не се бяха връщали 12 години, по-късно успяха да се върнат един-два пъти, после баща ми почина…
Носталгия по страна, която вече не съществува?
Може би никога не е съществувала. Спомени отдругаде, където вече никога няма да е така. В текста това се казва – дали съществува тази страна, кой знае.
Как се насочихте към театъра. Сигурно ви е било трудно като момиче, което не е от Франция?
Аз съм родена във Франция, езикът ми е френският, по-късно проговорих български. Защото всички вкъщи говореха български и когато искаха да скрият нещо от мен, го казваха на български, значи трябваше да го науча. Майка ми сигурно също е искала да стане актриса, първият й приятел е бил Стойчо Мазгалов, тогава и двамата са мечтаели да станат актьори.
Как се насочихте към театъра?
Не се насочих, сякаш никога не е трябвало да избирам – със или без театър. От деца се познаваме с Оливие Пи, който сега е режисьор и ще става директор на фестивала в Авиньон. От малки си играем. Когато трябваше да избирам какво ще работя, ми дойде идеята, че нищо друго не искам да правя освен театър. Системата във Франция е по-различна, не си задължен да учиш в държавно висше училище по изкуствата. Аз минах през професионално училище. После написах първия си текст, Оливие го режисира. Така започнах. Много съм играла с него, както и с други режисьори. Сега по-малко с него, защото е хубаво да се сменят актьорите и режисьорите.
Кои са сцените в Париж, където публиката най-често може да ви гледа?
Играя в Театъра на Бастилията, Театр Дьо ла Вил, Буф дю Нор, „Абес”.
За 22 години три пъти съм била сама на сцената – в моноспектакли, веднъж по текст на Софи Кал, която преработва своя живот.
Как се приемат във Франция „Премеждията”?
Богатството на Франция са хората, които идват отвсякъде, с най-различен произход. И хората с различни корени получават голямо признание. На представленията идват и българи, заинтересувани са, разбира се по реакциите им. На по-младите им е интересно, сега във Франция има много млади българи. Критиката беше доволна.
Критиката пише за съавторството на двете ви братовчедки…
Те ще дойдат тази вечер на представлението в София. На моята възраст са, когато идвах в България, те ми бяха най-близките, а и освен това близначки. Текстът е посветен на тях. Благодарение на тях се запознах с тогавашната България. Баба ми Евлогия от Свиленград също присъства в спектакъла. Тя ме научи да говоря на български, малко да чета, тя ми продупчи ушите. Дойде няколко пъти във Франция, стоеше по една година, с нея имах дълги контакти.
Бихте ли казали и вие като Юлия Кръстева: „България, страдание мое”?
Страдание – за моите родители, аз не съм родена тук. Е, страдала съм понякога, особено когато съм водела чужденци. Защото страната ми е мила, макар и не като родина, но като отечество на сърцето. Но на моите родители България им липсваше. Когато доведох чужденци за пръв път, страдах. Беше точно в началото на демократичните промени. Беше трудно. Когато говорех на български, ме приемаха зле. Когато говорех на френски, чувах неща, които не бих искала да чуя. „Недей им връща ресто, какво са за тях петдесет франка…” Страдах, беше ме срам. Впрочем така е във всички страни, като си помисля. Но тук не е навсякъде, това е страната, която ми е мила, сърцето ми подскача, когато съм в България.
Каква публика открихте тук?
Различно е. Във Варна публиката беше много топла. Ръкопляскат, когато нещо им хареса, това не съм виждала във Франция. В Стара Загора салонът беше голям, реакциите бяха по-дискретни. Ще видим тази вечер в София. Майка ми каза по телефона: „Леля ти събра тайфата”. Роднини, някои дори не ги познавам, една братовчедка трябва да дойде от Кърджали…
В Стара Загора си мислех: един актьор, като си влезе в декора, може да е навсякъде по света. На сцената си никъде, значи навсякъде.
Един спектакъл между двата езика
(от френската критика)
Всичко, което се отнася до страната на нейните прадеди, я вълнува. Табелката на автомобил, някоя буква на кирилица, един глас на улицата, някой особен мирис. Когато се връща в България десет години по-късно, тя е вече омъжена, има деца. Когато синът й, дете на родители от Франция, иска да учи български, тя се стъписва.
Театърът е тъкмо мястото на тази памет, пълна със смях и сълзи. Берьор й предлага двуезичен спектакъл между двете страни, между живота и сцената, между френските и българските субтитри. Елизабет Мазев напуска сцената, така както е дошла – с куфар, обект, скъп на емигрантите и на пътуващите актриси.
Ж. П. Тибода, сп. „Нувел Обсерватьор”
Коя е страната на Елизабет Мазев? Франция? България? Театърът? Тази актриса на 47 г., която сме гледали в спектаклите на Оливие Пи, описва онова, което представляват „премеждията на една чужденка”, един смешен и нежен текст, който играе самата тя, със своя темперамент на актриса. Нейната история не е нещо изключително. Тя напомня много от историите на всички „чужденки по произход”, като съумява да пресъздаде с деликатност и хиляди свежи детайли музиката на изгнанието и на своята едновременно успешна и скръбна интеграция.
Фабиан Дарж, в. „Монд”