
Какво е мястото на Балканите в Първата световна война и как се променя съвременният поглед към събитията в Югоизточна Европа отпреди сто години?
По традиция историците на Първата световна война не обръщат достатъчно внимание на Балканите, най-вече за сметка на Западния фронт, въпреки че актът, предизвикал тази война – атентатът в Сараево – се случва в сърцето на Балканите. А самият конфликт започва като балкански военен конфликт с обявяването на война на Сърбия от страна на Австро-Унгария. На фона на всичко това все пак прави впечатление едно скорошно историографско изследване, което се опитва да даде по-задълбочени знания за Източния фронт. Същевременно все по-често специалистите извеждат на преден план връзката между избухването на Първата световна война и двете Балкански войни (1912-1913 г.), или връзката между австро-унгарските амбиции на Балканите и развитието на конфликта. Понякога дори не се колебаят да окачествят Първата световна война на Балканите като „Трета балканска война“. В контекста на новите проучвания и стогодишнината от Първата световна война се проведе (през юни 2018 г. във Френския институт в България) конференцията „Първата световна война на Балканите – кръстосани възгледи, сравнителни перспективи“. Участваха историци от Румъния, България, Франция, Турция, Сърбия, Македония и Гърция. Предлагаме ви откъс от докладите на проф. Флорин Цуркану (Букурещки университет), доц. Благовест Нягулов (Институт за исторически изследвания на БАН), проф. Жан-Ноел Грандом (Университет на Страсбург) и доц. Петар Тодоров (Институт за национална история в Скопие).
Флорин Цуркану: За съжаление, Балканите са място, твърде обсебено от враждебност. Как да стигнем до по-сложните измерения и пластове на това явление, как да изследваме колко дълбоко е засегнало то нашите общества? Днес сме се събрали, за да се опитаме да сравним нашите възгледи, да се опитаме да разгледаме различни теми и гледни точки и да ги обсъдим. За щастие, това е все по-възможно. Историята на Първата световна война на Балканите трябва да се превърне в история на хората, а не просто в история на битките. Ние трябва да говорим повече за затворниците и дезертьорите, за ранените и ветераните, за семействата, които са силно засегнати, тъй като по време на Първата световна война цивилното население се превръща в легитимна мишена на воюващите. Това също трябва да привлече нашето внимание. В съзнанието ни тази война твърде дълго се възприема на равнището на националните символи, на митовете и легендите, свързани с националните повествувания. Темите, които ще обсъдим, отразяват едно необходимо многообразие. Целта ни е да покажем колко различни са възможните гледни точки и обектите на изследване.
Благовест Нягулов: Насилие, историография и памет: визии за Първата световна война в България и Румъния
Напълно съм съгласен, ние можем да се възползваме от стогодишнината, за да говорим по един много по-умиротворен начин за всички аспекти на войната. Моята цел е да покажа формите на насилие към цивилното население в Добруджа през 1916-1918 г. и да сравня различните тълкувания в историографията и в колективната памет в България и Румъния от времето на Първата световна война до наши дни.
Какви са формите на насилие към цивилното население? Всъщност това са едни от най-мрачните страници в историята на човечеството. По време на Първата световна война конфликтът засяга еднакво и военните, и цивилното население, което е далеч от бойното поле. По-късно историците ще кажат, че този период е начало на европейската гражданска война. А насилието ще продължи до Втората световна война. Насилието към невъоръженото население най-често се наблюдава във фазите на нашествие или на отстъпление. Някои общности, които се смятат за подозрителни, са прогонени брутално от правителствата на страните, в които живеят, или са депортирани вътре в самата страна. На местното население се налага насилствен задължителен труд от окупационните войски. Накратко, през тази война се наблюдава радикализация на насилието и банализиране на смъртта, нещо, което силно засяга цивилното население. В българския и румънския случай насилието към това население се наблюдава най-вече в Добруджа – гранична област, която се оспорва от две съседни държави. Между 1918 г. и 1940 г. Добруджа се разглежда като разменна монета от Русия и другите велики сили и това превръща този район между Дунав и Черно море в ябълка на раздора между България и Румъния. В Добруджа през този период се провеждат политики на етническо унифициране, което поставя местното население в позицията на жертва. Разбира се, в България и Румъния тези събития се тълкуват и възприемат по различен начин.
След румънското нашествие в България по време на Втората балканска война и последвалото анексиране на Южна Добруджа, Първата световна война за втори път противопоставя България и Румъния. Този път България търси реванш и военният сблъсък е реален, за разлика от събитията три години преди това. Българите и румънците тълкуват по различен начин мрачния период в Добруджа. За българите това е период на чужда окупация, последствията от войната и загубата на национална територия се определят от националната пропаганда и общественото мнение като втора национална катастрофа (първата е през 1913 г.). За румънците е точно обратното – резултатите от войната се превъзнасят, изгражда се велика Румъния. Но и в двата случая гледните точки се основават на една и съща идеологическа основа – осъществяването на националните цели чрез средствата на войната. Историята се използва като източник на идентичност и като политически инструмент. Колективната памет или колективната амнезия и в двете страни, както и съответните политики, свързани с местата на възпоминание, потвърждават двойните стандарти, прилагани към миналото.
Първата световна война се разглежда от повечето европейци като основополагаща за историята на стария континент. Но това е нещо, което почти не се вижда в българските исторически предания, ако се имат предвид трите войни, водени от България между 1912 г и 1918 г. Същите тези войни са основополагащи за модерна Румъния и заемат много важно място в историческото повествувание на страната. Паралелно с военната подготовка и мобилизацията на армията в Румъния през 1916 г. се увеличава и насилието към цивилното население в Добруджа. Не е ясен точният брой на жертвите. Най-честите форми на репресия са: убийство на цивилни – 260 000 жертви; мъчения, изнасилвания, опожарявания, кражби на добитък, на зърно и т.н. Тук основно място заема депортирането на цивилното население, което е интернирано в лагери в Молдова и Румъния. Според някои не особено точни данни става дума за 25 000 души. Според румънските военни архиви интернираните българи са около 15 000, а турците – 3200 души. Населението в Северна Добруджа също е обект на депортиране. Най-засегнати от депортирането са българите, но сред интернираните има също турци, евреи и татари. Жертвите са от всякаква възраст, понякога цели семейства. Съдбата на интернираното население е ужасна. Много хора умират по пътя, останалите са настанени в лагери в неокупираната зона на Румъния. Тези жертви на войната живеят в невероятно мизерни условия, използвани са като безплатна работна ръка. Според българската страна около 15 000 интернирани умират от глад, болести и студ. Постепенно това население се превръща в предмет на нарастващо обществено внимание, правят се комисии за международно разследване, установяват се многобройни случаи на убийства, опустошаване, кражби… В документите се изразява протест срещу депортирането и се иска освобождаване на интернираните или поне подобряване на условията на живот в лагерите. Като иска от румънците в Яш списък на интернираните, българското правителство отправя заплаха, че ще репресира румънски граждани. Отговорът на румънското правителство през 1917 г. обосновава евакуациите в Добруджа с желанието да се запази местното население от насилието на българската армия. Чрез легацията на швейцарския Червен кръст се взимат мерки да се подобри съдбата на интернираните. Специалният комитет, създаден с цел присъединяването на Добруджа към България, също допринася за решението на тези проблеми. През януари 1918 г. Румъния и Централните сили подписват споразумение за връщането на бежанците, които са изгонени от окупирана Румъния и се намират в Молдова. След подписването на споразумение между България и Русия за размяна на цивилни затворници, част от хората са транспортирани до Варна и Браила с руски кораби.
Първоначално тези събития се представят само в пресата, предимно във в. „Добруджа“, и в докладите на българските дипломати. Впоследствие излизат първите брошури и книги, посветени на тази тема. Набляга се върху осъждането на интернирането, на депортираното население се гледа като на жертва и мъченик. Така или иначе тези публикации, които са силно повлияни от близостта на събитията, ще останат много важен източник на информация. Между двете войни темата за интернираните в Молдова не се забравя, но актуалните събития в Добруджа я изместват на заден план. След 1944 г. политическият режим установява контрол върху разглеждането на Първата световна война, това е време, когато трябва да се градят братски връзки със Съветския съюз и Румъния. Връщане към националната проблематика в политиката има след 60-те години. Изследванията върху историята на Добруджа и българо-румънските отношения са подновени най-вече след 1982 г., когато БКП приема специална програма за това. Но същинското преоткриване на темата за депортирането става след падането на комунистическия режим през 1989 г. Процесът на връщането на паметта и възпоминанието обаче е сравнително бавен. Освен това се налагат много нови ограничения заради европейската интеграция. В момент, в който България се стреми да се присъедини към НАТО и ЕС, да се пише за Първата световна война, по време на която държавата ни се бие срещу Великобритания, Франция и техния съюзник Румъния, не е особено препоръчително. Ето защо през демократичния преход инициативите за публикации на тема интернирано население и неговото възпоменание идват най-вече отдолу, те са дело предимно на наследниците. Интернирането се разглежда като геноцид от историците Петър Тодоров и Жеко Попов – и двамата са от Южна Добруджа. Друг местен историк – Марин Димитров, отива много по-далеч, той осъжда действията на румънските власти и ги определя като държавен тероризъм. Реактивирането на местната памет допринася за умножаването на публикациите на много автори от този район, които са преки наследници на интернираните. Например Радостин Минков и Люба Радославова, които са написали две важни книги за съдбата на интернираните, са внуци на интернирани от село Гурково, успели да избягат от лагера Биволари в Молдова и оставили своите мемоари на наследниците си.
Дългото мълчание на румънската историография за интернираните е лесно обяснимо. През последните години обаче започват да се вдигат някои идеологически табута. Вече се появиха и публикации на тази тема на някои румънски историци – Андрей Шиперку, Джордио Горяну, Богдан Негой, Даниел Каин, с когото много успешно си сътрудничим и който пише следното: „Депортирането и опустошаването на селата по време на отстъплението на румънската войска са свидетелство за това, че румънските власти са разглеждали Добруджа като вражеска територия“. Всичко е ясно – има пълно недоверие към лоялността на новите румънски граждани.
Преоткриването на местната памет, свързана с депортирането – става дума за депортирането през 1916 г. – намира визуален израз в новите възпоменателни средища. Между 2001 и 2017 г. са издигнати монументи в памет на депортираните поне в 15 населени места в Южна Добруджа. Повечето са в района на Добрич. Първите инициативи идват от наследниците на жертвите, тези инициативи по-лесно се възприемат в малките градове и села, отколкото в големите центрове на българска Добруджа, където няма такива монументи. Опитът да се издигне такъв паметник в Силистра се сблъсква с отрицателната реакция на местните власти заради транснационалното сътрудничество с Румъния и съответно се изпреварват негативните реакции на румънските партньори. Тези нови възпоменателни места се изграждат с помощта на дарения от физически лица или предприятия. Повечето са възпоменателни плочи с надписи, върху които се изреждат имената на депортираните. Тези надписи са особено емоционални и определят депортираните като жертви и мъченици. Постепенно се преминава от възпоменателни плочи към мемориали. Интересен е например мемориалът „Неовършаният харман“ в село Житен, където населението през 2011 г. е 200 души, който има може би най-трогателното посвещение: „На мъчениците на майка Добруджа 1916-1918 г. Зърно и кръв, сълзи и болка“.
В Балчик, този живописен град на Черно море, се намира един важен символ на румънското присъствие – летният дворец на румънската кралица Мария. През 2001 г. там е инициирано поставянето на паметна плоча – от директора на местния исторически музей, подкрепен от Института по история при БАН – в зоната на бившата румънска резиденция. Естествено изборът на място цели да напомни за отговорността на румънската власт за насилието срещу цивилното население. Въпреки мнението на директора на музея обаче местната общинска власт поставя плочата на един от градските площади. И това е обяснимо, като се има предвид, че дворецът с неговата ботаническа градина привлича от дълго време вниманието на множество туристи, включително румънски. Така че икономическите интереси надделяват над аргументите, свързани с реваншистката памет.
През 2006 г. президентът Георги Първанов открива възпоменателна плоча в Каварна, като това негово участие изглежда не е предварително организирано. Това става ясно от думите на президента, който заявява по време на откриването, че за първи път научава за тези събития. Между другото самият Георги Първанов е историк по образование, което показва до каква степен българското общество не е информирано за повечето събития и факти, свързани с депортирането през 1916 г. Затова не се повдига и въпросът за обезщетяването на жертвите, това мълчание по една потенциално конфликтна тема може да се обясни с естеството на двустранните политически взаимоотношения. Малко след споразумението от Крайова през 1940 г., което слага край на караницата за Добруджа, двете съседни страни се присъединяват към Източния блок, а по-късно, след падането на Берлинската стена, стават и членки на НАТО и ЕС.
Както може да се очаква, интерпретациите за статута на Добруджа между 1916 и 1918 г. са съвършено различни в България и Румъния. В Румъния се говори за окупация, а в България – за освобождение. Ако направим препратка към нарушаването на международните споразумения, независимо дали са справедливи, или не, статутът на Добруджа през този период вероятно трябва да се определи като окупирана зона, но ако препратката е към етнодемографския аспект, можем да разберем емоционалния термин, използван в България – освобождение. Не е чудно, че терминът насилие, използван, за да опише отношението към румънското население, присъства само в румънските трудове. Първите брошури, изцяло посветени на тази тема, се публикуват в Париж през 1919 г. Става дума за една брошура, която засилва позицията на Румъния по време на Парижката мирна конференция. Нейният автор Йон Антонеску, който е тогава генерален секретар на румънската делегация, представя твърде приблизителни данни, свързани с броя на цивилните жертви в Румъния: жертвите на бомбардировки са 16 в Южна Добруджа и почти 300 в Северна Добруджа; убийствата са повече от 70 в Южна и над 300 в Северна Добруджа. Най-отговорни за тези действия според автора на текста са българските войници, а повечето от румънците, жертви на депортиране, са интернирани в България.
По време на комунистическия режим тезата за румънската принадлежност на Добруджа, налагана до 1940 г., се възпроизвежда през 60-80-те години в контекста на режима на Чаушеску. Все пак през този период въпросът за Южна Добруджа не се разглежда открито. След промените през 1989 г. историята на Добруджа започва да заема все по-важно място в румънската историография. Историците в България също умножават публикациите си, включително на тема насилие върху цивилното население. Според някои историци различния национален дискурс и различните подходи водят до двойни стандарти и единствено сравнителният подход е в състояние да осигури някакво уеднаквяване на подхода към една толкова противоречива и опасна тема. Историците Жан-Жак Бекер и Герд Крумайх, които предлагат едно френско-немско виждане за Първата световна война, включително за насилието срещу цивилното население, доказват, че днес е напълно възможно да се помирим като предложим един общ исторически разказ. Така че в контекста на европейската интеграция има жестове на помирение, включително що се отнася до българо-румънските взаимоотношения. Двата народа възпоменават например заедно жертвите във военните гробища. Виждате надпис на румънски и на български език върху обелиск на военното гробище до Тутракан. Това е най-голямото военно гробище в България, обелискът е изграден през 1922 г. от румънците, а надписът е на четири езика – румънски, български, турски и немски.

Флорин Цуркану: Румънската кампания южно от река Дунав през есента на 1916 г. – незначителна и двусмислена памет
Ще говоря за някои характеристики на румънската военна кампания от есента на 1916 г. и мястото ѝ в румънската памет от двете световни войни до днес. Започвам с една констатация, която е в сферата на символичното – в списъка на 12-те битки от Първата световна война, отбелязани върху Триумфалната арка в Букурещ, не фигурира нито една битка на румънската армия на юг от Дунав през есента на 1916 г. От битките за защита на Карпатите през октомври и ноември, през офанзивните и дефанзивни битки в южната и западната част на т. нар. Молдовски ъгъл през ноември 1917 г., до окупираната през 1919 г. от румънската армия Будапеща, списъкът включва много славни битки. Дори битката при Арджеш-Няжлов, която открива пътя в началото на декември 1916 г. за окупацията на Букурещ от Централните сили, намира място в този списък. За сметка на това нито едно име не напомня за наличието на бойни действия на юг от Дунав. Върху този голям монумент, споменаващ Първата световна война, липсва всякаква референция за Добруджа. Това показва маргиналното място, което заема в колективната памет вторият фронт, на който се бие Румъния в началото на Първата световна война. Тази липса, която отбелязва предпочитание към забравата, датира от времето между двете световни война, тъй като настоящата Триумфална арка в Букурещ е открита през 1937 г. Тя е в контраст със солидното място в колективната памет на румънското общество преди 1916 г. на дунавските места като пространства, в които Румъния играе славна роля – през 1877-1878 г. и през 1913 г. И днес известни улици в румънската столица носят имената на славни битки от времето на Руско-турската война в северната част на България. Тридесет и пет години след тази война Румъния слага край на Втората балканска война без почти нито един изстрел срещу българската армия, която от своя страна е избрала да не се бие срещу нахлулата в България румънска армия.
Преди есента на 1916 г. южното крайбрежие на Дунав се свързва в румънската памет с военните подвизи, поставили началото на националния възход на Румъния. Румънската кампания от 1916 г. в южната част на Дунав пък остава в колективната памет като спомен за изгубените илюзии за ролята на Румъния на юг от Дунав и ефикасността на нейната армия. Румънската историография от периода между двете войни не е милостива към кампанията от есента на 1916 г. Историкът Николае Йорга възкликва през септември 1916 г., след битката в Тутракан: „Какво нещастие беше за нас леснотата на нашата кампания от 1913 г., богатите дарове, които ни донесе тя“. Йорга пише тези редове след емблематичния провал на румънската кампания в Тутракан, чиято сянка ще се проектира не само върху последвалите действия в Добруджа, но и след това.
Между 1 и 6 септември 1916 г. българската войска, подпомогната от немски полк, налага безапелационна победа над румънските войски на южното дунавско крайбрежие. Това е началото на войната, Румъния току-що се е включила в конфликта на 26 август 1916 г. Тази битка дълго време ще е синоним за травма, както за войската, така и за румънското общество. Румънският гарнизон на крепостта Тутракан наброява 26 000 души, които обаче нямат никакъв опит. Артилерията е с няколкостотин оръдия, около 20 от които са неизползваеми. Епична битка за българите. Загубите са тежки и за двете страни. 2500 българи загиват, няколко хиляди са ранени, а около 7000 са загубите за румънската войска. Голям брой румънски войници са пленени от българската войска – над 20 000, от които голяма част са офицери. Около 2000 военни успяват да се спасят, като преминават на другия край на Дунав или достигат до Силистра. Сред тях е и командирът на гарнизона ген. Теодореску, който успява да прекоси Дунав, изоставяйки своите военни части. Ген. Александру Авереску, който е голям командир от Първата световна война, отбелязва в своя дневник на другия ден след битката: „Болката стиска сърцето ми, ние написахме една ужасна страница от историята си“.
Защо битката при Тутракан, която американският историк Тори определя като „тактически сериозен провал, но с малко стратегическо значение“, оказва такова голямо въздействие, макар да е маргинализирана в колективната памет? Значението на тази битка се открива по-скоро в колективната травма, която причинява, отколкото в непосредствените военни ефекти. Травмата от военната загуба пред един враг, който е бил подценен, се усилва от срама от масовата капитулация. А също от паметта за пленничеството във военно-пленническите лагери в България. По-голямата част от румънските пленници попадат в плен именно при тази битка в Тутракан. Тя играе също така ролята на абсцес, предизвикващ упреци и омраза към военния елит. И се превръща впоследствие в място на забрава, което ще помогне да се излекува болката от провала. За разлика от победите, тази битка не успява да намери стабилно място в спомена за конфликта. Между двете войни името Тутракан е синоним на катастрофа и голям позор. Този спомен помрачава и победите от 1917 г. срещу германската и австроунгарската армия и успешния изход от войната за Румъния.
Комунистическият режим успява да събуди спомена, станал още по-тежък след Втората световна война, тъй като противопоставя две страни, които вече членуват в един и същи блок, смятат се за братски и знаят, че трябва да оставят зад себе си травматичните спомени от миналото. Още повече да се припомня Тутракан, който се намира на територия, непрекъснато оспорвана между Букурещ и София и останала в крайна сметка в България, може да се приеме като мълчалива териториална претенция. През комунистическия период тези теми са твърде деликатни. В последните десетилетия от режима на Чаушеску битката при Тутракан влиза в историографските изследвания, без при това да влезе в колективната памет. Все по-голямата изолираност на режима и засилващият се национализъм обясняват ексхумирането на този епизод в иначе контролираната историография. След 1989 г., когато темата Тутракан вече не е табу, се възражда интересът на историците към тази страница. Понастоящем с подновения интерес към Първата световна война битката от Тутракан започва да се споменава като достоен обект на изследване.
Друг елемент, свързан с паметта за румънската кампания на юг от Дунав, е темата за алиансите. През август 1916 г. Румъния приема перспективата за едновременна ангажираност на два фронта – Трансилванския и Добруджанския – като се залага на пряката помощ на съюзниците. Основните сили са в Трансилвания, а Южният фронт, поне в началото, има дефанзивна роля. Именно в Добруджа практическата стойност на военния алианас е трябвало да се провери в най-висока степен. Конвенцията, подписана между Букурещ и страните от Антантата, предвижда: „Твърда офанзива от страна на армията на Морис Сарай на Солунския фронт, която трябва да стартира осем дни преди започването на войната от Румъния“. Действително тази офанзива започва две седмици след влизането на Румъния във войната, в момента, в който тя вече е загубила цяла Южна Добруджа и започва да губи дори южната част на Северна Добруджа. Ген. Сарай става още тогава обект на упреци от много страни. Упреците от страна на румънците са, че „ние се бием, а Сарай не прави нищо“. Бездействието на Сарай се допълва от офанзивата на българите и внася в румънската памет грамадния ефект от провала на румънците още в първите дни на Тутраканската битка.
Съвременната румънска историография си задава въпроса за доверието от страна на румънските власти в ефикасното сътрудничество между Добруджанския и Източния фронт, чиято перспектива е насърчена от Антантата, която очаква Букурещ да се присъедини към нея. Трябва да кажем, че това доверие трае до края на септември 1916 г., когато ген. Авереску отбелязва с ентусиазъм, но без реализъм, че неговият безуспешен опит да премине Дунав и да атакува германо-турско-българските сили, ще отвори пътя на крайната цел, а именно установяване на контакт със Солунската армия. И ето тук има пълна загуба на доверие в ефикасността на командването на Сарай. Същото може да се каже за сътрудничеството с руската армия. Още в първите дни на войната това сътрудничество се оказва пълен провал. И макар катастрофата в Тутракан през 1916 г. да се свързва косвено с бездействието на ген. Сарай, много историографи обвиняват за провала също бавността и липсата на воля на руския генерал Зайончковски да постигне победа. В паметта за Добруджанската кампания остава единствено този негативен аспект от сътрудничеството между руснаци и румънци.
Третият аспект на тази ограничена памет за кампанията от 1916 г. е артистичната и литературна памет. Две имена се очертават в това отношение – на художника Николае Тоница и на писателя Джордже Топарчану. И в двата случая опитът от провала и военнопленничеството са основа за създаване на произведения без омраза към съперниците, а по скоро от хуманитарни подбуди. Художникът живее като военнопленник в Кърджали, неговите рисунки, които са плод на наблюдение, са свързани със спомените от военнопленничеството. Тоница е художник на колоните от военнопленници и на ранените, които вървят изтощени, като се подкрепят взаимно, на загиналите в пленничество, които са погребани от своите приятели. По скиците, направени в Кържали, той рисува след връщането си в Румъния през 1918 г. немалко картини за човешката катастрофа, свързана с битката в Тутракан. Писателят Топарчану публикува през 1918 г. и 1936 г. спомените си като пряк участник в битките и като военнопленник. Сержант в артилерията, Топарчану прави жив и ужасяващ портрет на груповата паника, която връхлита победените войници, поставени в клопка на Дунава и принудени да избират между пленничеството и удавянето. Автентичността на сцените, които описва писателят, заслужава вниманието на историка, тъй като той е свидетел на събитията. Той споменава епизоди, които разкриват бруталността на румънската армия срещу българите. Свидетелството на Топарчану не крие и ужасните аспекти на пленничеството, но той не изпитва неприязън към българите. Открива се възможност да се признае общността между хората, което позволява да се преодолее травмата от сблъсъка.
Скрити през комунистическата епоха и отворени след 1989 г., спомените на тези хора онагледяват маргиналното място в румънската памет на Добруджанската кампания, чиито характеристики насърчават хлъзгането към забравата. Връщането към този епизод, който трае три месеца, изисква поставянето на нови въпроси без предразсъдъци и табута. А също и способността, като се надскочи чисто военната проблематика, да се стигне до човешкия опит и да се добави дълбочината на преживяното.
Жан-Ноел Грандом: Морис Сарай, главен командир на съюзническите армии на Източния фронт (1916-1917 г.). Портрет на една спорна личност
Ще говоря за една много спорна личност – ген. Морис Сарай. Той вече бе споменат в предишното изказване, става дума за главнококомандващия на съюзническите войски на Източния фронт. Под негово командване са всички международни контингенти в Солун и той е предмет на обвинения в бездействие. Може да се каже, че го съпътства черна легенда, макар че някои хора го харесват и защитават, тъй като той е имал силни политически приятелства. Ще трябва да се върнем към Франция от онази епоха, една много разделена политически и религиозно Франция. По това време все още има сериозен слой монархисти и много силни антиклерикални настроения. Франция е светска държава „пар екселанс“. Тя претендира и днес, че притежава модел, който може да вдъхновява и други страни, но вероятно би трябвало да видим първо дали тази модел работи у нас, преди да го изнасяме навън. Според този модел политиката играе огромна роля при административните назначения, включително във военната област. Именно в този контекст възнамерявам да разгледам личността на Сарай и неговия живот, като ще наблегна на присъствието му на Източния фронт.
Сарай е роден в Каркасон, Южна Франция, през 1856 г. Той е син на данъчен служител. Отрано избира военната кариера, тоест т. нар. във Франция царски път. Учи във военното училище „Сен Сир“, където завършва трети във випуск от 345 души и е назначен веднага в елитен полк. Още първата година един от преките му ръководители казва за него, че се справя с лекота, но пък не се старае особено. Това означава, че е надарен и постига резултати, но без особени усилия. Подразбира се, че трябва да работи малко повече. Освен това той споделя манифеста на републиканските убеждения. Веднъж, когато синът на Луи Филип идва да инспектира неговия полк, Сарай отказва да го титулова и го нарича само г-н генерал, обяснявайки в мемоарите си, че никога не е бил в състояние да се обърне към някого с г-н графе или г-н маркизе… Това го характеризира от самото начало.
По това време Сарай участва в няколко операции на френската армия – например експедицията в Тунис през 1881 г., където е ковчежник и получава мъмрене в края на кампанията, защото не работи достатъчно добре и не е в състояние да попълни колоните кредит и дебит в документите. Можем да кажем, че това е един много независим човек, който е естествено надарен, но не особено трудолюбив. После го приемат във Военната академия на Генщаба. Излизайки оттам, той вече има шанса да стане генерал. Такъв е пътят за кариерно израстване по онова време. Малко след началото на аферата Драйфус Сарай става ординарец на друга спорна личност – министъра на войната ген. Андре. Да напомня на младите какво представлява тази афера – става дума за френския офицер Алфред Драйфус, обвинен в шпионаж в полза на Германия. Причината – в германското посолство е намерен списък, написан с почерк, който напомня много на почерка на Драйфус. Документът е открит в кошчето за боклук на германския военен аташе. Тази афера разделя Франция на две. Тези, които подкрепят армията казват: офицерът е виновен и точка по въпроса. Но има и друга Франция, която счита, че правата на индивида стоят над всичко и ако Драйфус е невинен, дори това да означава провал за френските тайни служби, трябва да се признае неговата невинност. Привържениците на Драйфус са победителите в тази битка. Между другото тази афера бележи френското общество за много дълъг период от време.
И така, Сарай става ординарец на ген. Андре, а този факт подсказва колко твърди са неговите републикански възгледи. Сарай и Андре са антирелигиозно настроени, те са атеисти и искат да ограничат максимално властта на Църквата във Франция. И, разбира се, започват първо с армията, това е тяхната сфера. Някои говорят, че армията трябва да съблече расото, тоест да се елиминира всякакво клерикално влияние в нея. Задават се въпроси за степента на въвлеченост на Сарай в тази афера, ясно е, че той е бил в течение, но може би не е играл активна роля. Между другото Сарай и Андре създават т. нар. система на фишовете. Във всеки френски град има военен гарнизон и франкмасоните в съответния район правят информационни фишове за офицерите – дали даден офицер води децата си на неделно училище, дали ходи на църква, дали пости и пр. Всичко това се описва, за да бъдат насърчавани да се издигат по-бързо в йерархията именно антиклерикално настроените офицери. Тази система е тайна, но както се знае, тайните понякога са обществени. През 1904 г. тя е разкрита благодарение на един покаял се – естествено срещу заплащане – франкмасон, което, разбира се, предизвиква оставки, а няколко месеца по-късно пада и цялото правителство. Към този момент Сарай вече е напуснал министерството. В мемоарите си той разказва, че е бил въвлечен в тази система, без да одобрява метода, но е напълно съгласен с духа на тази политика: „Всички тези мерки за републиканска защита бяха необходими, републиката беше застрашена и трябваше да бъде защитавана“.
През 1904 г. е комендант на Бурбонския дворец, където заседава Националното събрание, и с голямо удоволствие присъства при гласуването на някои закони, например при скъсването на дипломатическите отношения със Светия престол през 1904 г. След това се връща в армията, където отново се занимава с анонимни доноси и изготвя фишове, за да насърчава прогресистите за сметка на реакционерите. По това време Сарай е начело на пехотата, той е човекът, който отговаря за назначенията и отстранява някои католици от важни позиции. Любопитно е обаче, че същевременно назначава католици, вероятно е искал да минава за независим. Освен това е мъж, който е смятан за красив по критериите на тогавашната епоха. По онова време е женен за протестантка, може би по любов, но така или иначе този брак е бил добър и за кариерата му, тъй като протестантите са считани за безспорни републиканци.
Преди началото на войната Сарай е начело на Шести армейски корпус, който се намира на границата. Там изпращат най-добрите офицери. Още на 30 август той заема мястото на своя пряк ръководител и става главнокомандващ на Трета армия. По време на битката при Марна е натоварен да защитава Вердюн и успява да го спаси. Но следващите месеци са много тежки за него. Обвиняват го в бездействие, армията затъва в окопите. Обвиняват го също, че е превърнал окопите в светска разходка, че посреща парижани, които искат да видят какво се случва в окопите. Много често посреща и жени, което шокира войниците. Но всички цивилни, които идват при него, са влиятелни хора, политици, които могат да подкрепят кариерата му. Освен това като републиканец, Сарай е опасен за главнокомандващия, който иска да се отърве от него. Такъв случай се явява през лятото на 1915 г., когато ген. Жофр го поставя начело на източните войски. Можете да си представите как са гледали на Източния фронт, след като изпращат там човек, от когото искат да се отърват. Той обаче приема при определени условия – иска да зависи само от министъра, а не от Жофр, иска и подкрепления. Все пак докато се подготвя за заминаване, неговите приятели се опитват да му намерят нещо по-добро на френския фронт, но не се получава. Клемансо, който по това време е обикновен журналист, му казва, че не бива да заминава, че това е лудост, че го изпращат там, за да обслужва интересите на кюретата. Все пак Сарай заминава и първата му мисия е да окаже помощ на сърбите, които са нападнати от австроунгарците и българите през есента на 1915 г. Неговата мисия е да спаси Сърбия. И той изпраща военни части, впрочем те идват частично от Франция, но най-вече от Дарданели и Галиполи, където съюзниците са дебаркирали няколко месеца по-рано, сблъсквайки се с ожесточената съпротива на турците, подпомогнати от немците. Наложило се е да изоставят всяка надежда за завоюване на Константинопол. Въпросът е дали да се върнат на Запад, или да създадат нов фронт на Изток. Накрая се взима решение да се създаде нов фронт на Изток. За целта е премазана Гърция, която е неутрална, така че съюзниците дебаркират в неутрална държава, макар действително със съгласието на премиера Венизелос. Войските се настаняват на неутрална територия и така се изгражда нов фронт против българите, който ще бъде подсилен с останките от сръбската армия. А Сарай става, така да се каже, монарх на Солун. Превръща се в политик, а също в човек на културата. Ходи на театър, насърчава археологическите проучвания. Настанен е във френския лицей в Солун, където много обича да вечеря с директора на светската мисия. Нищо странно. В същото време обаче се вижда с един католик, отец Лубри, който е оставил дневник с 1200 страници, който частично е изследван.
Сарай инспектира военните части, провежда някои действия, но не прави кой знае какво. Преди двадесетина години се срещнах с един от последните останали живи френски войници, който е бил на Източния фронт. Говорих с него, той все още бе с ясна памет и си спомни за една инспекция на Сарай в неговата стая – всички застанали мирно до леглата, Сарай се спрял пред неговото легло, над което войникът бил окачил кръст, и изхвърлил кръста с бастуна си. Казвам това, за да допълня портрета на този човек.
Няма да навлизам в детайли за операциите. Все пак има някакъв напредък – Битоля е превзета, но сме далеч от онова, на което сме се надявали. Всички са се надявали на бърз срив на българския фронт, но случаят въобще не е такъв. Играта на Сарай е една и съща – той иска материална подкрепа и хора, но тъй като не винаги получава това, което иска, защото иска много, в крайна сметка казва – вината не е моя, не ми дадохте това, от което имам нужда. И това продължава цели две години. Все пак в негова защита трябва да кажем, че той има проблеми с гърците, защото зад гърба му в Атина текат интриги срещу Антантата, които са в апогея си на 1 декември 1916 г., когато френските и британските части са атакувани от запасняци от гръцката армия. Няколко десетки души са убити. Това е атинският инцидент, който довежда до решение на Антантата да свали от трона крал Константинос, считан за германофил, и да го смени с един от неговите синове – дори не най-големият, а вторият син, който е считан за манипулируем. Сарай се задържа на поста си, инспектират го, проверяват го, но всеки път докладите биват спирани от неговите приятели политици, които успяват да го задържат на позицията му.
По това време Морис Сарай е вече вдовец. Съпругата му е починала малко преди Първата световна война и той се жени отново в Солун за една медицинска сестра, която е с 25 години по-млада от него и е много хубава. Навсякъде генералът се разхожда с нея. Естествено той има право да се ожени, но се е считало, че във военно време човек трябва да е по-дискретен.
За да покаже, че е способен да действа, ген. Сарай изпраща един отряд на Атон, за да изгони оттам приятелски настроените към българите монаси. Става дума за манастир, който е бил в български ръце и който французите завземат и го дават официално на румънците. Тоест има само символични действия. Освен това 90 процента от войниците и офицерите са болни от малария. Може да се каже, че целият Източен фронт е болен, много повече са покосените от болестта, отколкото от битките. И кой в крайна сметка успява да види сметката на Сарай – естествено неговите приятели. Десницата по това време не е достатъчно силна, има само няколко католически министри, надделява левицата и естествено ударът идва от левицата. Бившият представител на крайно левите среди – Клемансо, връща Сарай във Франция. Клемансо, който става министър-председател през ноември 1917 г., казва, че за няколко седмици казусът Сарай трябва да бъде решен. Решава да го замести и Сарай е сменен от човек, за който също се смята, че е с леви убеждения, казва се Гийома. Неговите тайни записки бяха публикувани наскоро и се оказа, че е бил католик. В крайна сметка Клемансо, който е тотално антиклерикално настроен, избира за целите на ефективността Франше д’Епре́, който е явен католик и монархист, но пък според Клемансо би бил идеалният човек за тази позиция. И Клемансо се оказва прав, защото д’Епре́ е човекът, който успява да пробие фронта.
Връщайки се във Франция, Сарай преминава през един много тежък период. На разположение е, но няма работа. През 1919 г. той само гледа шествието за победата – Гийома води източните войски, а Франше д’Епре́ е все още на Изток. Тогава решава да започне политическа кариера и става кандидат от Радикалната партия, чиито два основни стълба са отстояването на частната собственост и антиклерикализма. Но изборите през декември 1919 г. водят до съкрушителна победа на Националния блок и Сарай е пометен. Лигата за правата на човека, която все още съществува и е с ляв уклон, води битка по онова време за реабилитирането на разстреляните по време на войната войници. Някои са били разстреляни, защото например са изнасилили момиченца, но други – заради това, че просто са отстъпили. Също така Сарай ще поиска обезоръжаването на всички страни по света, за което разчита на Обществото на народите. Желанието му е да се направи така, че войната повече да не бъде възможна. Той публикува много книги, за да обоснове позицията си.
И един последен епизод на слава, но и на падение. Неговите приятели се връщат на власт през 1924 г. Тогава Левият картел се връща на власт и естествено всички се мъчат да намерят нова работа на Сарай. Той е изпратен в Близкия Изток, в Сирия и Ливан, където работи като френски комисар. Цитирам тогавашния премиер: „Ние там бяхме играчката на религиозните конгрегации, работехме за Църквата, а не за Франция, ние, наследниците на бойците на Френската революция, подкрепихме антидемократичните принципи и суеверието“. Все едно говори Жан-Люк Меланшон. И така, Сарай решава повече да не се опира на християните в Ливан и Сирия, но няма да успее да си създаде приятели сред другите общности. През 1925 г. избухва бунт и френското присъствие там е поставено под въпрос. Трябва да се бомбардира Дамаск, целта е да се възстановят позициите на Франция.
Малко по-късно Сарай се оттегля от тази позиция и живее до края на дните си в своето имение. Остава докрай атеист, забранява на смъртното му ложе да има свещеник и иска гражданско погребение. За много хора Сарай олицетворява омразния архетип на генерала политик. Други обаче го възприемат като най-добрия пример за това какво може да произведе една демократична и модерна армия, за каквато си мечтае Третата република.

Петар Тодоров: Представи за войните през 1912-1918 г. в Македония: историография и политическа реч
Какво е значението на Първата световна война за Македония? Тази поредици от войни от 1912 до 1918 г. има своето място в съвременната македонска литература. Ще дам пример с една трагична история, описана в романа „Пирей“ на съвременния македонски писател Петре Андреевски. Това е едно от най-известните заглавия в съвременната македонска литература. Романът представя историческата памет за Първата световна война. В центъра на повествуванието са страданията на цивилното население през 1912-1913 г. Чуждестранни войски, грабежи, глад, убийства. Това, което Йон и Велика изживяват, е само част от една по-широка картина на войната и мизерията в тази част на света по време на балканските войни и до края на Първата световна война, с който се дава началото на република Македония в рамките на Титова Югославия.
Книгата, която е най-голям авторитет в македонската историография по отношение на балканските войни, е публикувана през 1969 г. В разказа за тези войни македонците са представени като жертви на насилие и неизбежни жертви на своите съседи, провеждащи националистическа политика. Непрекъснато се повтаря, че Македония е разделена от своите съседи с изкуствени граници, че македонският народ е изложен на денационализация и асимилация. Такива са дефинициите за войната и причините за нея, които тези автори повтарят. Така Първата световна война и събитията след нея са разказани като мит за виктимизация, който според мен е един от най-важните митове в македонската история и вероятно най-силният.
Със сигурност историческото описание на Първата световна война е много по-сложно. Затова ще се опитам да опиша структурата на този спомен, анализирайки начина, по който той функционира. За тази цел ще разгледам три сфери – историческите изследвания, образованието и честванията. Ще се занимая само с историческата памет на етническите македонци, а не на албанците, които са също част от Македония, но са създали друга историческа памет за Първата световна война, малко по-различна от тази на македонците.
Ще започна с една характерна новина, която присъства редовно в съвременните македонски медии. Става дума за открита случайно граната в някоя градина. Подобна новина може да бъде прочетена във вестниците поне веднъж месечно. Вероятно това е най-баналният начин да си припомним войната от 1914-1918 г. В Македония няма много чествания на тази война, събитието, което се отбелязва традиционно, е Денят на примирието на 11 ноември. На тази дата делегации от европейски страни и министрите на европейската интеграция и на отбраната се събират на военните гробища в Скопие и Прилеп. Много градове и села в Македония – Битоля, Дойран, Гевгели, са понесли огромни щети. В Македония паметта за тези събития е подценявана за сметка на други събития, които се считат за по-важни в националната история. Въпреки прякото участие във войната, македонските власти никога не издигат паметник или мемориал, отбелязващ събитието. И макар да липсват национални паметници, все пак съществуват мемориали, изградени от други страни, участвали във войните – имам предвид военните гробища и мемориалите, отбелязващи местата на важните битки. Наскоро беше открит мемориал в Битоля, близо до военното гробище там. Това е един от първите мемориали в Македония, посветен на Първата световна война. По време на социалистическата епоха военните гробища са подценявани и забравени. След 1991 г. на тези места се отдава по-голямо внимание и те се обновяват. Такъв е случаят с българското военно гробище в Ново село, което се намира близо до Струмица. През 2005 г. това отключи негативни реакции в македонското общество. Тези интерпретации имат основата си в отношението на македонската историография към ролята на България в македонската история. Подобни случаи се разглеждат като почит към окупационна войска. Но подобни реакции, като тези към българската войска, не се наблюдават спрямо други войски, включително тези, които са помагали на българите на територията на географска Македония, дори когато те са извършвали военни престъпления. Има например много случаи, когато македонци са ставали жертва на престъпления от страна на френската армия.
Така че тези събития се отбелязват на 11 ноември, церемониите имат европейски характер, посланията на посланиците от големите страни се свързват с процесите за помирение и европейските перспективи пред страната. А представителите на Македония подчертават този исторически и политически дискурс в унисон с казаното от посланиците на големите страни.
Образованието също играе важна роля. С наближаването на стогодишнината се увеличи интересът към изследването на това събитие. Годишнината привлече вниманието на историците. В Македония се проведе цяла поредица от международни конференции с многобройно участие. Много аспекти обаче остават подценени, не се разглежда, да кажем, позицията на мюсюлманите в Македония. Трябва да споменем, че историографските публикации наброяват около десетина монографии и статии, публикувани от 60-те години насам. Маргиналното място на Първата световна война се вижда и от твърде малкото пространството, което ѝ е посветено в многотомната история на Македония. В четвъртия том, „Македония между двете войни“, публикуван през 2000 г., на тези събития е отделено изключително малко място в сравнение с други теми. Повествуванието се фокусира върху македонския въпрос по време на мирния договор в Париж.
Откъде идва това подценяване на Първата световна война в македонската историография и македонското общество? Причините са многобройни, но изглежда в Македония и в някои съседни страни като България и Сърбия въпросът за Втората световна война и антифашистката и национална борба са поставени на пиедестал в националната история, така че интересът е насочен по-скоро към тях. Създаването на македонската държава след Втората световна война обяснява защо вниманието е насочено основно към тази част от историята. Целта е да се легитимира режимът. По това време в Югославия не е много добре да се говори за балканските войни и Първата световна война. В учебниците, които се занимават с Първата световна война, материалът е разделен на три части – разрешаване на националния въпрос, ситуацията на македонския народ и последствията от войната. В заключението на третата част учебниците утвърждават, че Македония е разделена между съседните държави, че нацията е разделена от изкуствени граници без възможност за взаимна комуникация и е изложена на денационализация. Тази дефиниция често се повтаря от македонските историци, когато става дума за балканските войни и Първата световна война. Така акцентът се поставя върху разделението на Македония и виктимизацията. Говори се също за необходимите действия за насърчаване на националното обединение и така се фаворизира милитаристичната култура, тъй като войната е инструментът за разрешаване на подобни национални проблеми.
В Македония се гледа на Първата световна война през етническата призма, без да се взема предвид нейната сложност. Едно от следствията е, че някои събития са почти непознати в македонската историография, докато други имат много силен символичен заряд. Почти неизвестно е например, че България е воювала срещу Румъния.
Между националистическата истерия и туристическия потенциал се случват и някои инициативи, базирани на развитието на туризма в региона на Дойран и Битоля и на историческите останки от Балканската война в този регион.
В заключение искам да кажа, че въпросът за Първата световна война в Македония и на Балканите трябва да се разглежда цялостно, тъй като македонският случай не е по-различен от останалите. Смятам, че е важно да променим нашия подход при изследването на войната. Нужно е да заменим националистическия подход, който се ограничава до военния аспект на събитията. Някои други исторически знания ще подпомогнат едно по-добро осмисляне на различни антропологически и исторически аспекти.