Николай Василиев по всяка вероятност е първият „критик на критиката“ на романа „Под игото“. Тук ще разгледаме студията „Под игото“ в чуждия и нашия печат“ на Василиев, печатана в кн. 1 на сп. „Мисъл“ от 1902 г.
В този текст ще става дума не за четенето на „Под игото”, а за четенето на четенето на този роман. Освен това ще говорим за литературната нравственост. По-точно за нейното заобикаляне, размиване и в известна степен реабилитиране постфактум. Основни персонажи в разработката ми са двама литератори от различна класа, трудно съпоставими в какъвто и да било план, но засрещащи се в пространството на литературната всекидневност и историография заради третия персонаж, също важен, който е икона на модернизма в българската литература (и не само). Срещат се те двамата и сетне се разминават, за да ги видим 120 години по-късно отново условно сближени тук – в „симулакрума” на моя критико-исторически разказ, който е репрезентация на друга репрезентация, но не съвсем по Бодрияр.
Първият ни персонаж е Николай Василиев, познат и с псевдонима Бойчо Липовски (1878–1913). Той не заема предно, нито дори средно място в българската литературна история. Не се наемам да оценявам справедливостта на тази присъда – неведнъж съм твърдял, че т.нар. забравени автори, пребиваващи нейде из словесните маргиналии, могат неочаквано да получат ако не централни, то поне ключови позиции при осмислянето на процеси и тенденции в „голямата” литература. Такъв е и случаят, за който ще стане тук дума – убитият в Междусъюзническата война Бойчо Липовски[1], който има щастието и нещастието да се занимава с „Под игото”.
Изпреварващо ще кажа, че Николай Василиев по всяка вероятност се явява първият „критик на критиката” на романа „Под игото”, чийто автор е нашият втори персонаж. Тук ще разгледаме студията „Под игото” в чуждия и нашия печат” на Василиев, печатана в кн. 1 на сп. „Мисъл” от 1902 г.[2] Но преди да се занимаем с нея, нека представим накратко самия Василиев.
Неговата литературна деятелност никак не е за подценяване. Сътрудничи с поезия, проза, критика и публицистика в списанията „Наш живот”, „Ново време”, „Български преглед”, „Българска сбирка”, „Просвета” и др. периодични издания. През 1911 г., като гимназиален учител в Пловдив, той редактира и издава сп. „Литературна беседа”, където публикува поезия, критика и преводи. Регистрира и разнообразна трудова биография, в която основно място заема учителството по български език и литература – Видин, Пловдив, Кюстендил, където става за кратко директор на местната девическа гимназия, преди мобилизацията и трагичната му гибел на 13 юни 1913 г.
Поетичното и прозаическото творчество на Николай Василиев (Бойчо Липовски) е по-скоро в парадигмата на „опълченската епоха” на Вазов и К. Величков и в тематично и художествено отношение има допирни точки с нейната патриотично-гражданска струна, а в интимните лирически мотиви се родее и с Кирил Христов, и с други поети от края на ХІХ – началото на ХХ в., например Иван Арнаудов. Той може да се нарече ревностен следовник на полижанровия литературен „модел”, наложен от Иван Вазов. По примера на Патриарха, без каквото и да било естетическо съпоставяне с него, наблюдаваме как в един много кратък период (около 12 години) Василиев/Липовски опитва перото си в редица жанрове, изявява се в поезията, прозата, драмата, литературната критика, публицистиката, фолклористиката, превода, деятелен е и в редакторското поприще.
Сега е време да въведа третия персонаж – д-р Кръстьо Кръстев. Както се вижда от справката, сътрудничеството на Василиев/Липовски в „Мисъл” съвсем не е гострольорско. На страниците на д-р Кръстевото списание през 1901–1904 г. са публикувани цяла дузина негови работи: главно стихове и рецензии за книги, като „критиката на критиката” за „Под игото” си остава най-крупната му изява. Изненадващото в случая е, че близкият по творчески натюрел до Вазов и принадлежащ по-скоро на „старите”, отколкото на „младите” писатели Липовски, в своята студия-реферат за „Под игото” проявява неприкрит негативизъм спрямо романа, който отговаря на общия оценъчен дух, отстояван от кръга около списанието (в частност д-р Кръстев) спрямо Вазов.
Обяснението за появата на този преднамерено тенденциозен текст можем да търсим в биографично-психологически план – през 1897 г. Николай Василиев постъпва в софийското Висше училище, където през 1901 г. завършва философия и педагогика. Първоначално текстът за „Под игото” е бил четен като реферат в Естетическия семинар, воден от д-р Кръстев през летния семестър на учебната 1900/1901 г. Последното е пояснено в бележка под линия към публикацията в „Мисъл”[3] и това ни отвежда до заключението, че д-р Кръстев играе ролята на ментор спрямо своя студент – начеващ литератор и, знаейки негативните му пристрастия спрямо Вазов и разчитайки на бъдещо благоразположение от страна на редактора и списанието, студентът прави всичко по силите си, за да му угоди. Редакторът проявява благоразположение, не само като публикува негови текстове в списанието, но и ангажирайки го за съавторство в един превод от руски на книгата „Мозък и душа. Критика на материализма и очерк на съвременните учения за душата” от Георги Челпанов, издадена през същата 1902 г.[4]
На пръв поглед студията на Н. Василиев представлява обзор на оценките за романа – зад граница и в България. По-внимателният ѝ прочит обаче издава по-различни намерения, които в крайна сметка се свеждат до отрицание на основни негови качества и принизяване на стойността му като цяло. Но за това малко по-сетне.
Причините за разрива между д-р Кръстев и Вазов са добре проучени и коментирани. Трябва обаче да припомним предисторията, а именно, че когато младият д-р Кръстев е отявлен поклонник на Вазов, той е измежду първите пишещи за „Под игото” още преди излизането му в самостоятелна книга – публикацията в СбНУНК от 1889–1890 г. В редактираното от критика „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество” през 1890 г.[5] той публикува пространна студия, посветена на романа, където не пести възторжени думи, докато бележките му са несъществени. Въпреки твърдението си, че няма за цел „критически разбор” на „Под игото” и това, че в по-голямата си част текстът коментарно преразказва романа, авторът не се сдържа да признае високите му достойнства. Така например д-р Кръстев казва, че любовните сцени между Огнянов и Рада са „описани от Вазов с голямо изкуство и с удивителна психологическа вярност” (с. 62). Малко по-нататък критикът говори за „една прекрасна епизодическа сцена – веселбата, гювечите и пиянските разправии на „Силистра Йолу” (с. 64). Ето и как е остойностена главата „Представлението”: „Голямо разбиране на епохата и силен хумор показва Вазов в описанието на представлението на Геновева. […] Но хуморът, хуморът – той е най-неподражаем в тази сцена […]. Всичко туй е тъй реално, тъй живо и пластично, щото на четеца се струва, като че го гледа напреде си и се пита: преживявал ли съм аз, или съм чел тази сцена” (с. 66–67). И още: „Ний не можем да не приведем някои подробности от сцената „На гости у поп Ставря”, защото тя по своята българщина и по сполучливо нарисувания тип на попа, както и по своята тясна свръзка с общото едва ли не стои на първо място между подобните си” (с. 68). За Колчо слепеца и Мунчо в обширна бележка под линия е казано: „С въвеждането на тези две лица, които излизат извън реда на обикновените, Вазов много печели: тези лица дават особена прелест на някои сцени, а на целия роман един „полумрак” […], една пленителна романтичност и тайнственост, които влияят с неотразима сила върху четеца. С тях се печели и силен национален колорит, защото те въплътяват вярата на народа в свръхестественото, в една висша сила, която помага на доброто против злото…” (с. 71, бел. под линия). На едно място Кръстев направо отприщва емоциите си: „Безсилна е моята ръка да повтори вкратце следующата сцена и да накара четеца тъй трепетно да поима и да хълца от наслада и от напрягане. Затова по-добре и никак да не излагаме подробностите […], за да не лишим от сладостния трепет на първото четене ония свои читатели, които още не са чели романа” (с. 72). По-нататък критикът си служи с изрази като „Студени тръпки побиват четеца” (с. 73) и „Изобщо взето, последните две-три глави стоят в естетично отношение много високо, но тук не му е мястото да се прави естетичен разбор”. Знаменателно е следващото изречение: „Ний не пишем критика, а ѝ разчистваме пътя (курс. мой – А. Б.), но и при туй разчистване четецът ще се е уверил, че в „Под игото” има големи хубости, но че то не е лишено и от важни естетически недостатъци – нещо, което налага на критиката една свещена длъжност, с еднаква любов и безпристрастие да изучи и едната, и другата му страна” (с. 74).
Тук не става ясно как критикът, без да пести хвалебствия към творбата, въпреки декларациите му, че не прави „естетичен разбор”, все пак разчиства пътя на критиката, когато всъщност той на ред места прави тъкмо такъв анализ, като критичните му бележки са нищожни в сравнение с превъзходните оценки на романа.
Д-р Кръстев повече не се занимава с романа „Под игото”, все едно иска написаното от него да бъде забравено. И сякаш това се случва. В своя обзор цяло десетилетие по-късно Н. Василиев изобщо не споменава за възторзите на своя ментор, не отваря дори и дума за неговата обширна публикация в „Литературно-научно списание…”, колкото и възлова и незаобиколима да е тя по отношение рефлексията спрямо романа в тогавашния литературен печат. Самият д-р Кръстев също се абстрахира от думите си за първата публикация на „Под игото” и през 1896 г. щедро предоставя място в „Мисъл” на пространен текст от д-р В. Балджиев[6], който представлява откъс от книгата му „Критика върху „Под игото” (1896). Балджиев е отявлен отрицател на романа и с лека ръка преекспонира Вазовите белетристични несполуки. Това явно устройва редактора на „Мисъл”, макар че окончателният разрив между Вазов и д-р Кръстев все още не се е състоял.
Връщаме се към „критиката на критиката”. Преднамерената нагласа към отрицание на „Под игото” от страна на Н. Василиев прозира не само при подбора на разгледаните критически отзиви, но и от собствената му оценка за произведението. Любомир Стаматов пише: „Авторът с едва прикрито задоволство привежда отрицателните статии за романа на В. Т. Балджиев, И. Миларов и А. Теодоров-Балан и с недоверие и скептицизъм се посочват положителните отзиви на чуждестранни литератори като Е. Гос, Луи Леже, Г. Адам и др.”[7] Действително отзивите за „Под игото” в чужбина са предимно ласкави и насърчителни – като Гос дори го определя като „безспорно един от най-хубавите романи, които Източна Европа е изпратила на Запад”[8] (с. 32) – факт, който Василиев няма как да скрие. По повод на френската рефлексия на романа рефериращият отбелязва с явна пристрастност, че „трябва да съжаляваме, че тия отзиви са написани – както и английските – само с цел да заинтересуват публиката (курс. мой – А. Б.) […] с нашия виден битов роман (курс. мой, А. Б.). По-подробна критика върху него не е дал нито един чужденец” (с. 32). След като дебело намеква, че чужденците пишат за „Под игото” най-вече с рекламна цел, авторът на обзора поставя под многозначителен въпрос мнението на Луи Леже, който „твърди доста смело, че „Под игото” заема в литературата на балканските славяни също такова славно място, каквото заема „Война и мир” в руската литература” (пак там). Със същите многозначителни въпросителни и удивителни са осеяни и цитатите от Йожен Олан, в които действително има езикови недоразумения, дължащи се очевидно на недобър превод. За друг френски отзив, от Жан Ерлет, критикът съжалява, че „и той съвсем се въздържа от критикуванье. Той не казва, че в романа на Вазова всичко е съвършено, но поменува, че критиката трябва да се спира не толкова върху начина на композицията, колкото върху идеите, които съдържа той – твърдение, върху което, според нас, може доста да се спори” (с. 33). По-нататък в бележка под линия, свързана със сравнението между „Под игото” и „Война и мир”, Василиев направо упреква френските критици, че не познават романите, за които говорят (пак там).
Николай Василиев със задоволство изтъква, че единствено Георг Адам е погледнал критически на „Под игото”, като е наблегнал, че му „липсува дълбока и тънка психология, липсува мощна творческа ръка…” и т.н.
Втората част на прегледа си Николай Василиев посвещава на българските рефлексии спрямо романа. Той подминава похвалните отзиви без коментар и бързо се насочва към отрицателните, а именно д-р В. Балджиев, Илия Миларов и проф. Ал. Теодоров (Балан). Нападките на Балджиев са прицелени най-напред в чуждите поддръжници на „Под игото”, защото им липсвала всестранна аналитичност, а на второ място – във фокуса му попада „националният дух на романа”[9] (с. 34). Следват обширни позовавания на Балджиевата студия, целящи да развенчаят аурата на „Под игото” като национална епопея, търсят се кусури и по отношение психологическата същност на героите, и художествената обосновка на действията им, като стрелите са насочени основно към Бойчо Огнянов, но не са пощадени и други, както основни, така и по-периферни образи. Подобно на Балджиев и Илия Миларов атакува психологизма в „Под игото”[10], отбелязва Василиев, пожертвал бил авторът „психологическата мотивация и вероятност”; в първите глави Огнянов бил изобразен като „гонен дивеч, който примира от страх”, читателят бил обзет от „разочарование и тягост” (с. 36). Нов цитат, споделен с удоволствие: „Със своята мрачна, песимистична тенденция […] той подкопава основата на патриотическия принцип и навлича върху си най-тежкия упрек, който може да се отправи върху един народен поет” (пак там). Това е казано по повод размислите на Вазов относно „пиянството на един народ”, с които според Миларов, с когото Василиев се съгласява – Вазов иска да внуши, че „априлското въстание е безплодна глупост (курс. мой – А.Б.) или „поетическо безумие” (пак там). И още безпочвени съгласия – че със своята мрачна и песимистична тенденция романът „подкопава основата на патриотическия принцип”, с други думи Вазов е изкаран антипатриот. Също, че героите са лишени от „дълбока художествена концепция, вътрешен мир” (пак там), те били „живи като тела, но мъртви душевно” (курс. Н. В.).
По отношение на Ал. Теодоров (Балан) позоваванията са по-пестеливи[11]. Първият упрек, отправен от професора и споделен от Василиев е, че мястото на действието е неподходящо избрано, понеже Бяла черква (Сопот) не е действителен център на Априлското въстание, второ, че фикционалният образ на Огнянов не е специфичен за идеологията и героиката на събитията, което водело до невярната им интерпретация. Интимните връзки между Рада и Огнянов не угаждат на сюжетната завръзка и развръзка, мисли Теодоров и Василиев не му противоречи, тъй като в тях няма конфликт между любов и дълг. Но авторът на реферата си позволява и друго – той „улавя” в противоречие самия Балан, който в лекциите си цитирал и похвалните отзиви на чуждата критика, без да ги критикува. Тук не е отчетено, волно или неволно, че професорът балансира оценъчните рефлексии спрямо романа, тъй като го преподава на студенти и трябва да отрази различните гледни точки. По-сетне Василиев сравнява трите критики (Балджиев, Миларов, Балан), открива в тях сходства, но и разногласия, позволява си да спори и да изразява своето мнение, обикновено съгласявайки се с негативите и неприемайки позитивите у разглежданите автори.
Рекапитулацията в текста на Н. Василиев е най-знаменателна. След като си е дал доста труд да измерва и претегля с неточни везни чуждите и родните отзиви, авторът заключава, че „Под игото” е „съвсем скромно произведение […], което можа да вдигне толкова прах само благодарение не на звучната си тема, макар че и това обстоятелство много важи за случая, а на ниското ниво, на което стои литературният вкус почти на всичките наши четци – от хора просто грамотни до хора с висше образование”… (с. 42). Родните вестникарски възторзи и чуждестранни положителни отзиви Н. Василиев отдава на „една немотивирана абстрактна похвала, която може да се внуши от моментално очарование и тъй „Под игото” е гръмогласно рекламирано” […]. Тъй че „…чуждата критика просто дава реклама на една неизвестна между европейците книга и по тази причина не се скъпи на своите милости…” (с. 42, курс. мой – А.Б.). И най-накрая – Н. Василиев поставя под въпрос аурата на „най-хубавия ни роман”, категорично декларирайки, че произведението „е съвършено слабо почти във всяко отношение” (с. 43). С други думи, докато в първата част от реферата авторът не приема повечето от оценките на чуждестранната критика за „Под игото”, то във втората не критикува (почти) българската критика на романа, а критикува самия роман посредством тенденциозно подбрани критични интерпретации за него.
Отрицателните рецензии за Вазови творби в „Мисъл” след тази статия сякаш се отприщват. Любомир Стаматов нарича това „истинската литературна война”[12] между Иван Вазов и кръга „Мисъл”. Според мен тази война е обявена от д-р Кръстев, но чрез перата на други критици, един от които е Василиев/Липовски. По-сетне в сраженията се включват Пенчо Славейков, самият Кръстев, Стефан Минчев с рецензията си „Издребнял писател” (1903) – за сборниците „Видено и чуто” и „Пъстър свят”. Божан Ангелов също пише отрицателно: за „Службогонци” (Мисъл, 1903, № 1, с. 67) и твърде критично за „Казаларската царица” (Мисъл, 1904, № 1, с. 54). Тежката артилерия в лицето на д-р Кръстев се задейства малко по-късно с твърде неласкавите му оценки за Вазов през 1905 и 1906 г. и полюсното противопоставяне между него, като творец от „опълченската епоха”, и Пенчо Славейков – „поел от плещите му непосилния вече за него товар да води българската литература” („Интимната мисъл на г-на Ив. Вазова”, Мисъл, 1906, № 2, с. 134). Кулминацията на тази битка е книгата на д-р Кръстев „Млади и стари” (1906 г.), която трябва да изпрати Вазов в спарените подземия на архивите и да проветри литературата със свежия вятър на европейския модернизъм. Това месианство на д-р Кръстев се случва частично – доколкото Иван Вазов не само не се маргинализира приживе, но и във времето налага тоталното си присъствие в националния социум.
Какво става после? След 1904 г. Николай Василиев не се появява повече в сп. „Мисъл”. Възможна причина за това е неговата отдалеченост от столицата и чести смени на местоработата. Възможни обаче са и други „сценарии”, за които ни осветлява частично и издаваното и редактирано от самия Василиев/Липовски в Пловдив сп. „Литературна беседа” (1911). Великодушният Иван Вазов е приел да стане сътрудник на това списание с две свои работи, въпреки че едва ли е забравил удара, нанесен му преди десетилетие от тогавашния сътрудник на „Мисъл”. Възниква въпросът дали Н. Василиев не се е разкаял пред писателя за греха си, сторен под давлението на своя ментор?! Или пък Вазов му е простил, както се казва, „поради давност”. Има обаче и друга възможност, подсказана ни от една бележка-отговор на страниците на „Литературна беседа”, озаглавена „Актьор-рецензент”, чийто автор е самият Н. Василиев (Бойчо Липовски). Неговата реакция е предизвикана от нелицеприятен отзив за комедията му „Сашка Паликраев” (2 изд., 1907 г.), която по всяка вероятност е била отхвърлена от Народния театър с отрицателната рецензия на актьора Иван Попов. Не е ясно как ръкописът на рецензията е попаднал у Липовски, но репликирайки Иван Попов, той пише следното: „Не за неуспех на самото произведение може да се говори, а за лична, за мене с нищо необяснима неприязненост към скромната ми личност: неприязненост от управлението на театъра и от известната литературна група от ницшеанци (курс. мой – А. Б.), в която можех, а сам не пожелах да вляза и за която при сгода публично ще заговоря”[13].
Както е известно, в периода 1908–1909 г. директор на Народния театър е Пенчо Славейков, а през 1908–1913 г. П. К. Яворов е негов драматург. И двамата са от „групата” на д-р Кръстев, която Липовски нарича „ницшеанци”. Някъде посред този отрязък от време Липовски ще да е представил комедията си, която е била отхвърлена. Има вероятност отдръпването на самия Липовски от „Мисъл” да се е състояло поради негови несъгласия с общата „ницшеанска” политика на списанието, но може да има и субективни мотиви – отрицателният отзив за първото издание на пиесата му „Сашка Паликраев”, публикуван в „Мисъл”[14], както и все по-рядката благосклонност на списанието към неговите творби. Загадката остава неразкрита, доколкото досега не сме видели неговото обещано обяснение. Причината за това несъстояло се разкритие може да е и спирането на „Литературна беседа”, както и преждевременната смърт на Василиев/Липовски на 13 юни 1913 г. в Междусъюзническата война, в която той (според биографите му) участва като единствения прост редник с висше образование.
В крайна сметка отношенията сякаш са уредени – донякъде. При Василиев/Липовски това се потвърждава от сътрудничеството на Вазов в редактираното от него списание „Литературна беседа”, както и чрез публичното му отричане от „групата ницшеанци” около „Мисъл”. От друга страна, геройската гибел за Отечеството, недовършеният творчески път и последвалата забрава могат да се приемат като негово нравствено изкупление. Колкото до д-р Кръстев – желаното помирение с Патриарха, макар и половинчато, идва непосредствено преди края на живота му, настъпил в уединение и скръб след изживяната загуба на останалите трима от „четворката”. А авторът на „Под игото”, който е достигнал зенита на славата си, отново е великодушен, или поне изглежда такъв. По повод честите посещения на д-р Кръстев в дома му с цел сближаване Вазов изповядва пред Иван Шишманов: „Какво да го правя? Щом е забравил д-р Джан Джан и японските силуети, нека идва. С това поне признава, че не е бил прав, когато ме е унищожавал даже от висотата на университетската си катедра.”[15]
На главната страница: Йозеф Обербауер, Чорбаджи Марко и семейството му, „Под игото”
––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Вж. повече в: Бенбасат, Алберт. Бойчо Липовски. – В: За тебе те умряха. Съставители: А. Бенбасат и Й. Каменов. София: Военно издателство, 1987, с. 63–67.
[2] Вж. Мисъл, 1902, № 1, с. 31–43.
[3] В бележката се казва още, че рефератът е бил изнесен и в Кюстендил (родното място на Василиев), в салона на читалище „Братство” – 25 авг. същата година.
[4] Издадена в София от Св. синод на Бълг. църква, 1902.
[5] Вж. Под игото. Роман от Ив. Вазов. – Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско д-во, 1890, № 6, с. 177–192. Цитатите по долу са по: Кръстев, Д-р Кръстьо. Съчинения. Т. 2. София: Акад. издателство „Проф. М. Дринов”, 2001. В скоби се посочва страницата.
[6] Вж. Балджиев, д-р В. „Под игото”, роман от Ив. Вазов” – Мисъл, 1896, № 3–4, с. 269–277.
[7] Стаматов, Любомир. Д-р Кръстев. Личност и критическа съдба. София: Наука и изкуство, 1987, с. 224.“
[8] Цитатите с посочени в скоби страници навсякъде са от публикацията на Н. Василиев в „Мисъл”.
[9] Посочените в скоби страници са от публикацията на Н. Василиев.
[10] Вж. Балджиев, д-р В. Иван Вазов като романист. Критическа студия. С., 1896.
[11] Н. Василиев разглежда литографираното издание на лекциите му по Нова българска литература, по които вероятно сам е учил.
[12] Стаматов, Любомир. Цит съч., с. 224.
[13] Липовски, Бойчо. Актьор-рецензент. – Литературна беседа, 1911, № 4-5, с. 160.
[14] Вж. Ангелов, Божан. Сашка Паликраев. – Мисъл, № 1, 1903.
[15] Шишманов, Иван. Д. Иван Вазов. Спомени и документи. София: Български писател, 1976, с. 145. „Японски силуети. Из стихотворенията на Геваша Хито-Хито” е литературна мистификация, в която Иван Вазов осмива своите противници от кръга „Мисъл”, там единият от героите му Хара-Карасута-Кхи-Ямацура има за прототип д-р Кръстев. В друг памфлет – „Доктор Джан-Джан”, прототип на героя отново е д-р Кръстев.
Още по темата:
Алберт Бенбасат, „Под игото“ в превод на банкова сметка
