С повестта „Първият рожден ден“ (изд. „Сиела“) Теодора Димова обръща читателите към духа на смирението преди Рождество Христово. Авторката показва не само своя поглед към активното християнство, но и своето лично убеждение, че вярата е вродена в човека, колкото и прекършена, и „обрасла в суеверия” да е тя. Авторката на „Емине“, „Майките“ и „Марма, Мариам“ реабилитира християнството и смисъла му в живота на всекиго, разказвайки притча, която докосва душата по неподражаем начин – с малко, но изключително силни думи. 

Теодора Димова, „Първият рожден ден“, изд. „Сиела“, 2016 г.  

Първият рожден ден

…Йоаким и Анна ти обяснявали, че си родена като плод на молитвите им, че си посветена на Бога още преди раждането си, затова трябва да се разделиш с тях и да заживееш в храма заедно с другите послушници. Странното е, че ти си разбирала всичко това, макар да си била съвсем мъничка, защото от рождението ти е дадена тази необичайна харизма – да бъдеш свързана с Бога, Мариам, да го обичаш и следваш закона му, да му бъдеш покорна.

Щяла си да живееш в отделението на девиците, което е в близост до храма. Щяла си да растеш под грижите на по-големите момичета. Щяла си да бъдеш научена от жените, които се грижели за девиците, да бродираш с копринени конци и сърма, да предеш лен и вълна. Щяла си да бъдеш обучавана в Мойсеевия закон от равините. Да изучаваш Давидовите псалми и пророчествата от свещениците, да прекарваш по-голямата част от времето си в богомислие и молитва. Щяла си да бъдеш посветена в изкуството на цимбалите и лирата, цитрата и псалтира. Щяла си да живееш в храма като послушница до навлизането си в зрялост, до петнайсетата си година, след това да бъдеш върната на родителите си и след това да бъдеш омъжена за избран от тях младеж, това е обикновено пътят на девиците в послушание. Щяла си да бъдеш възпитавана в Бога, но това не намалявало светлата печал на твоите родители, Мариам. Говорят, че си изкачила  петнайсетте стъпала на храма самичка, което е необичайно за тригодишно дете. Не си потърсила помощта нито на майка си, нито на баща си, които вървели зад теб, готови да те поемат, ако залитнеш, да те насърчат, ако спреш. Не си се обърнала нито един път назад, което се смятало като знак, че нищо не те задържа в предишния ти живот. Това още повече съкрушило и в същото време зарадвало твоите родители. Свещеникът Захария, който по-късно станал съпруг на братовчедка ти Елисавета, те поел в ръцете си и не спрял там, където обикновено стои молещият се народ, а те повел по-нататък зад първата завеса и после още по-навътре зад втората завеса, във вътрешността на вътрешното светилище, където не се разрешава да влиза никой от женски пол, където дори самият първосвещеник може да влиза само един път в годината и то в деня на очистването, и то с жертвена кръв. Скоро си станала любимка на всички заради поразителната си разсъдливост и схватливост в знанията, заради молитвената си нагласа и свързаност с Бога, всички ги забелязвали и се изумявали пред твоята необикновена харизма, Мариам, всички благоговеели пред теб още откакто си била съвсем малко момиченце, Мариам. За да бъдат край тебе и за да могат да те виждат всеки ден Йоаким и Анна се преместили в Йерусалим, но все пак годините им напредвали и раздялата с теб ги съкрушавала, първо починал баща ти, праведният Йоаким, а след няколко години и майка ти и ти още дете си останала пълно сираче, Мариам. Но това още повече те приближавало до Бога, това като че ли най-вече те приближавало до Бога. С доверието на дете ти си се отдала изцяло в неговите ръце, оставила си се на неговата воля, на неговата закрила, на неговия промисъл за теб. Направила си го неосъзнато, Мариам, защото си била мъничка, защото си нямала друг изход. Нямало кой друг да те закриля, кой друг да се грижи за теб. Отдала си се от цялото си сърце, от цялата си душа, а това е най-трудното за човека, да положи живота си и всеки ден от своя живот в ръцете на Бога. Да, Йосифе, не зная как да го обясня. Да, така беше. Но някак думите не ми стигат. Страдах неимоверно, когато баща ми почина, а след него и майка ми. Но знаеш ли, смъртта и на двамата не само че не ме изплаши, а като че ли дори ме просветли. Макар че и това не е редно да казвам. Те и двамата умряха тихо, спокойно, кротко, с някаква озареност, с някаква – как да го изразя – лекота. И двамата имаха чувството, че само се връщат, че се прибират у дома. И двамата нямаха чувството за край, ето това може би е най-ясното, което мога да изрека. Виждаха смъртта до себе си, но тя не ги плашеше, нито тревожеше. Аз, аз бях много по-тревожна, по-изплашена от тях. Ходех по лечители, събирах рецепти, берях билки, правех мехлеми, карах ги да се мажат с тях, да пият отвари, умолявах ги да се хранят, борех се с наближаващата смърт, не исках за нищо на света да я допусна до тях, борех се с прииждащата им смърт така яростно, както сигурно баща ми се е молил за мен в пустинята, те виждаха това и тихо ми съчувстваха за напразните усилия и се умиляваха в същото време от тях, те умираха почти по един и същи начин, Йосифе, отказваха да се хранят, после отказваха и да пият вода, после заспиваха и се събуждаха, и после минаваха в друго състояние, което не зная как да нарека, нито сън, нито будност, някакъв унес, баща ми лежеше през цялото време обърнат към стената, като че ли искаше да се предпази от мен и майка ми, от лицата ни, от погледите ни, от ръцете ни, които галеха челото му, искаше да бъде сам, говореше нещо, но ние не разбирахме, стояхме край него, пазехме да не вдигаме шум, дишането му се учестяваше, накрая с мъка поемаше дъх, ние го повдигнахме от рогозката и тогава той издаде един последен, дрезгав хрип, докато беше в ръцете ни и се усмихна, като гледаше някъде встрани от нас, усмихна се на някого, Йосифе, така топло, сърдечно, както се усмихваше на мен, когато ме галеше по косите и после изведнъж тялото му се отпусна и майка ми склопи очите му, целуна го по челото и се обърна към мен и също ми се усмихна, Йосифе, усмихна се с неговата усмивка, с неговото сияние, а аз вече бях избухнала в плач и майка ми унесено, почти замечтано каза: той се прибра в лоното на Авраама, Мариам. Тя не смяташе това за раздяла, Йосифе, не се смяташе за изоставена, за напусната от него, приемаше всичко като естествено и без ропот, някак дори и не страдаше, защото беше благодарна, за всичко съм благодарна, Мариам, така най-често ме посрещаше, когато привечер отивах да я видя, беше скръбна, но беше и радостна, за теб съм най-много благодарна, Мариам, за теб и за баща ти, и за общия ни живот, и за трудностите, и за мъките, в които живеехме, съм благодарна, и за чудото, което Бог направи с нас и за изцелението на живота ни чрез теб, Мариам, и за тези приказни благословени и последни дни съм благодарна, Мариам, и за красотата на наситено синьото небе съм благодарна и за ветреца, който ни обгръща и милва и за упойващото ухание на жасминовото дърво в двора ни съм благодарна и за твоята ангелска красота, която винаги ме разплаква от вълнение, съм благодарна, Мариам, и живота ти, твоя живот, който няма да видя и за твоята съдба, която няма да споделя, но и за тях съм благодарна, Мариам, защото зная, че ще ги видя някъде от отвъд, и майка ми плачеше, плачеше, както сигурно е плакала някога в младините си заради своето бездетство, а сега плачеше в прегръдките ми от благодарност и от вълнение. Майка ми по същия начин се залежа както баща ми, първо престана да идва при мен до пристройките на храма, където живеех и се обучавах, аз започнах да ходя при нея, но тя вече не ставаше, дори не излизаше на двора, а само понякога, само с помощта на Юдит, която все така вярно й служеше, една сутрин още когато се събудих, разбрах, не зная как, разбрах, че майка ми е починала, бързо отидох до къщата и влязох в двора, Юдит още не беше станала, влязох в стаята, майка ми лежеше със затворени очи, беше си отишла в съня си, на лицето й беше същата усмивка като усмивката на баща ми, когато издаде последния дрезгав хрип, което ме порази, Йосифе, като че ли чрез тази усмивка и двамата, и двамата бяха започнали да си приличат като деца, като близнаци, като че ли сега в смъртта образите им се сливаха в един, Йосифе. И този път докато гледах майка ми на смъртната й постеля, аз не избухнах в плач, не почувствах онова раздиране, онази рана, онази раздяла, онази смъртна изоставеност, която изпитах при смъртта на баща ми. Срещу мен беше смъртта на най-близкия ми и обичен човек и аз не изпитвах страх, не изпитвах скръб. Осъзнавах, чувствах тишината между мен и мъртвото тяло на майка ми като жива, приемах смъртта като част от живота, като най-съкровена, тиха, вглъбена част от живота, осъзнавах, че майка ми се е върнала, както тя беше казала, в лоното на Авраама при баща ми и това връщане е благословено. Това бяха мигове на Божие посещение, изпитанието да изгубя единствения си близък човек, да остана съвсем сама, трепетно си спомням тези мигове и тяхното откровение, изпратената ми милост, чудото на тази милост, което ме извисяваше в най-тежкия за мен ден и ме сдобряваше със света, и ме милваше, и тогава за да отвърна на тази милувка, на този шепот, за да го затвърдя в себе си, аз дадох на Бог своя обет за девство, за да отвърна, за да докажа, че не се чувствам сама, че не се чувствам изоставена, че не съм разделена с моите обични и мъртви родители, че съм едно с тях, че не отпадам от тях, че да, че искам завинаги да остана в тази благодат на присъствието, в тази милувка към света. Такива светли дни, Йосифе, изпълнени с печал, но и с милост, със скръб, но и с благодарност. И когато се изпълнили годините на твоето послушание, Мариам, свещениците те извикали в голямата тържествена зала с колоните. Били насядали по столовете с високи дърворезбовани седалки, украсени със седефени орнаменти. Били облекли специалните си тържествени одежди, звънчетата и ресните, и възлите по тях създавали впечатление за приглушено и тържествено оживление. Точно така, Йосифе, и когато се появих, всички покровителствено и бащински се усмихнаха. Тези дни, Мариам, ти вече навлезе в годините на своето пълнолетие. Времето на твоето послушание се изпълни. Според закона жена като теб, която навлиза в зрелостта, повече не може и не бива да остане в храма. Ти усвои знанията, които ти преподадохме, изучи закона на праотците ни, твоята смиреност и благочестие са добре известни на всички ни. Ние сме готови да изпълним и нашия последен дълг към праведните ти и обични родители – ще ни позволиш, Мариам, наместо тях да намерим за теб достоен и уважаван съпруг от знатно коляно, с когото да заживееш след напускането на храма. Аз, Йосифе, очаквах всичко, само не и това. Не бях подготвена, краката ми се подкосиха, като че ли щях да залитна. Но знаех, че това е, това е единственият момент, в който ще мога да отхвърля предначертания от тях път, друг нямаше да има, не можех да го пропусна. Още от раждането си съм посветена от родителите си на Бога, отвърнах, и след като те умряха, аз сама му дадох обет за девство. Клетвата пред Бога е неприкосновена, тя е със силата на закон. Така че не мога да се омъжа. Не мога да се омъжа, повторих и започнах да треперя, но гласът ми се поясни и погледът ми не се отмести от лицето на първосвещеник Захария, което изведнъж се смрачи. А свещениците се вкамениха, гледаха ме като че ли не вярваха на ушите си, споглеждаха се един друг в изумление. Тези мои думи най-малко бяха очаквали. Но такива предишни примери в този храм липсват, възкликнаха те, тя ни поставя в затруднено положение. Но ние поехме отговорността за теб и сега, когато твоите родители са вече мъртви и сега, когато ти вече нямаш близки роднини и при кого да отидеш да живееш – ние какво ще правим с теб? Къде да те изпратим? На кого да те дадем? Не можем да променим закона заради обета й, нито да я принудим да го наруши. И не можем да я оставим в храма след като е изпълнила пълнолетие, и едното, и другото е голям грях! Недоуменията ни заради теб, Мариам, нямат край! Как така, казаха, сама даваш обет за цял живот, не си се посъветвала с никого, не си ни поискала разрешението. На свой ред аз замлъкнах, онемях, не знаех как да им отговоря, струваше ми се дръзко да им кажа – това засяга моя живот, не вашия, това е между мен и Бог, а не между вас и Бог, но разбира се нищо не отговорих, та как бих могла в онзи миг да искам разрешение? Даването на обет трябва да бъде потвърдено от господаря, от родителите или от съпруга. Но Мариам няма нито господар, нито родители, нито съпруг. Кой тогава ще препотвърди обета й, кой ще то узакони? попита един от свещениците. Бяха толкова разтревожени, Йосифе, толкова възмутени от неприятностите, които им създавах. Не можем да навлечем грях на душите си и просто да я изпъдим навън, говореха трескаво те помежду си. Не можем да задължим също така никого да я приеме в своята къща, нито да се грижи за нея просто така. Нито пък можем насила да я накараме да пристъпи обета си. Ако би имало мъж край нея, би било съвсем друго, недоумяваха свещениците един през друг и все по-разпалено се увещаваха взаимно, че неочаквана и неразрешима тегоба се е стоварила върху плещите им и тя е отвъд техните възможности, защото за такъв случай в Моисеевия закон никъде не е писано, нито в безбройните тълкувания и какво, какво сега да правим с теб, Мариам? Каквото Бог е решил, отвърнах. Но ние как ще разберем какво Бог е решил? И тогава аз не се стърпях  и се усмихнах, Йосифе, защото наистина как човек разбира какво е решил Бог ? По някакъв начин Бог проговаря в човека и му казва какво да направи, Мариам. Да, Йосифе, затова имах такава увереност. Но ако човек не може да чуе това проговаряне? Тогава човек чака, докато го чуе, Мариам. Да, Йосифе, затова и свещениците се притихнаха и се оттеглиха за няколко дни. А моята увереност се затвърждаваше. Точно по това време, Мариам, в Назарет дойде пратеникът на храма Анин, ти го познаваш добре, смятах го тогава за богобоязлив и благонравен човек, сърцевед, прозорлив, узнава дълбините на сърцето ти без да си му казал и дума. С него дойдоха също двама слуги, които веднага тръгнаха да разгласят из тесните улички, че след три дни всички мъже, които са без жени, трябвало да се явят в храма в Йерусалим, да носели задължително жезлите си, свиквал ги бил първосвещеникът Захария. Опитвахме се да научим от викачите защо ни призовават, за какво трябва да сме подготвени, но напразно, не успявахме да изкопчим и дума, явно и самите глашатаи не знаеха нищо. А после Анин тръгна сам от къща на къща, за да се увери, че всеки юдеин, останал по една или друга причина без жена, е чул заръката на Захария. Струваше ми се чудно пратеник на храма да дойде в презряно и далечно градче като Назарет, да свиква мъжете вдовци или по друга причина останали без жени.  Анин влезе и в моята къща, поканих го да седне, нагостих го със смокини и фурми, той бил чул за моята работливост и праведност, каза ти си праведен и работлив човек, Йосифе, и децата ти са вече отраснали, първосвещеникът свиква в храма всеки юдеин, останал без жена и всеки да дойде с жезъла си. Не научих нищо повече от това, Мариам. Ти си отраснала край този храм, Мариам. Свикнала си с неговата внушителност и красота, с позлатените му покриви и с мраморните му колони, с белите варовикови дворове , които се преливат един в друг като наниз от перли, с белокаменната настилка на галериите и коридорите, които ги опасват, с дървените навеси по тях, които предпазват поклонниците от палещите лъчи, с великолепието на кедрите и олеандрите, в чиято сянка са огромните каменни водоеми, в които се събира водата за ритуалните измивания, свикнала си с тази пищна красота, в която си израсла, Мариам. А за хора като мен, прекарали живота си в бедния Назарет, поклонението в храма е вълнуващо и чудно събитие, макар че пристъпваме към него със смесени чувства, защото да, Ирод издигна храма, но той го възроди, за да откупи  злодеянията на живота си и да заличи омразата на хората към себе си, изгради този храм от скверност, Мариам, а не от вярата в живия Бог на нашите предци, която той отдавна е предал, Мариам. И въпреки това всеки поклонник, докато пътува към Йерусалим, повтаря в себе си молитвените думи на Соломон при освещаването на първия юдейски храм. Господи, погледни милостно на молитвата на твоя раб, чуй от мястото на Твоето обиталище, чуй и помилвай. Когато някой съгреши против ближния си, тогава чуй от небето и извърши съд над Твоите раби, обвини виновния и оправдай правия, като му въздадеш според правдата му. Когато Твоят народ Израил бъде поразен от неприятели и се обърне към Тебе и изповяда името Ти, чуй тогава от мястото на Твоето обиталище, чуй и помилвай и прости греха на Твоя народ и го върни в земята, която си дал на отците му. Кога се заключи небето и няма дъжд и когато се помолят на това място и изповядат името Ти, чуй тогава от мястото на Твоето обиталище, чуй и помилвай и прости греха на твоите раби, като им покажеш добрия път, по който да ходят и прати дъжд върху Твоята земя, която си дал на своя народ за наследие. Глад ли бъде по тая земя или мор, палещ вятър ли, главня, скакалци или гъсеници, неприятел ли го стесни в земята му, някаква неволя ли се появи или болест, при всяка молитва, при всяка молба, която иде у който и да е човек, кога почувстват болка в сърцето си и прострат ръце към Твоя храм, чуй от мястото на Твоето обиталище, чуй и помилвай и въздай всекиму според пътищата му. Когато съгрешат против Тебе и Ти им се разгневиш и кога се обърнат към Тебе от всичкото си сърце и всичката си душа, тогава чуй от мястото на Твоето обиталище, чуй и помилвай и стори каквото им е потребно. С тези думи в сърцето аз пристъпих в храма, Мариам…

Премиерата на новата книга на Теодора Димова е на Панаира на книгата, на 17 декември, събота, от 13 часа на 3 етаж, дясно крило, в НДК.