Традицията да се заснема на филм празникът на светите братя Кирил и Методий (1912–1944)

О, минало незабравимо,
о, пресвещени старини!

Стоян Михайловски

Малко история

Твърди се, че монасите мисионери Кирил (Константин) и Методий са канонизирани за светци още през IX век (скоро след кончината им) – от Православната църква, макар че по това време християнската институция все още е единна (цялостна). Руснаците ги „възкресяват“ в средата на XIX век, превръщайки ги в символи на „самоопределението на славянските народи“, но за собствена политическа цел – установяването на власт върху „православната ос“, простираща се от Санкт Петербург до Атина. По същото време празникът на „славянските апостоли“ (11 май) започва да се чества и по българските земи – също по политически причини. Очакванията са светиите с Божията помощ да подкрепят българите в борбата им за духовна (църковна) независимост, насочена срещу Цариградската (гръцката) патриаршия, за национално освобождение и изграждане на цивилизована българска държава. През 1880 г. папа Лъв XIII „разширява“ култа към „Солунските двама братя“ в рамките на католицизма, а през 1980 г. папа Йоан Павел II ги провъзгласява за едни от покровителите на Европа.

След въвеждането у нас на Григорианския календар през 1916 г. датата 11 май продължава да се чества от Българската православна църква, но светското отбелязване на празника се „премества“ (поради разликата между „новия“ и „стария“ стил), а впоследствие и утвърждава на датата 24 май. „Двойствени“ са и наименованията му – ту Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост, ту Ден на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност!

За нас, потомците на хан Аспарух, Крум Страшни и Борис Покръстител, 24 май е „най-българският празник“. Звучи клиширано, но пък е вярно. Макар че светите братя Кирил и Методий са поданици на Източната римска империя (Византия), макар че кракът им едва ли някога е стъпвал в пределите на днешна България, макар че ги величаят като „Апостоли на славяните“, те са „българи“ – в оня смисъл, който американският президент Джон Кенеди влага в думите си „Аз съм берлинчанин“, произнесени през юни 1963 г. пред жителите на Западен Берлин. И то не защото Братята (заедно с учениците си) сътворяват цели две азбуки – да изографисаш около 40 знака (букви, символи, „изчертани означения“ – при това щедро заимствайки от познатите дотогава писмени системи) не е чак толкова велико дело (днес с компютрите „общуваме“ на език, който има само две „букви“ – 0 и 1). Величието на равноапостолите е в това, че те иззиждат яките темели, върху които впоследствие се развива българският език – различен в много отношения от останалите славянски езици, българската писменост, литература, наука, култура (театър, кино), медии (периодичен печат, радио, телевизия), изгражда се национална идентичност и в крайна сметка – българска държава!

1912: Свидетелство мемоарно, но дали е вярно?

През 1971 г. кинорежисьорът Христо Мутафов публикува в сп. „Киноизкуство“ (№ 6) статията си „За името на оператора на първия български филм“. В нея авторът предава спомените на вече покойния тогава Георги Ст. Георгиев (фотограф и свидетел както на най-ранните кинопрожекции в България, така и на заснемането на първите филми у нас). „Сам Георгиев ми заяви – пише Мутафов, – че… като пръв кинорепортаж той смята заснетите тържества по случай празника на братята Кирил и Методий през 1912 година от същия Гаетано Пие де Флорес, който репортаж е бил прожектиран публично в „Модерен театър“.

Гаетано Пие де Флорес е испанец, „родом от гр. Барцелона“, „но живущ в Будапеща“. Той пристига в България вероятно по време на Балканската война (1912–1913) и започва работа в софийското кино „Модерен театър“ – като прожекционист, но и като кинооператор (снимач). През лятото или ранната есен на 1914 заснема първия български игрален филм – комедията „Българан е галант“, чийто най-вероятен режисьор е българинът Васил Гендов, който пръв споменава името Гайтано в печата през 1924. Испанецът остава у нас и в началните години на Първата световна война – заедно с д-р Панайот Хитров, „основател и редактор на първото българско филмово списание „Киносвят“, осъществяват (през 1915–1916) „едни от най-сполучливите снимки от освободените Моравско и Македония“.

До наши дни не са съхранени други свидетелства относно заснемането на „тържества по случай празника на братята Кирил и Методий през 1912“, но пък това със сигурност е станало през 1914 г.

1914: Испанец заснема „най-българския празник“

Разтворило врати в края на 1908 г., столичното кино „Модерен театър“ още през 1910 г. започва да прави „собствени снимки“, които показва върху своя екран. Целулоидното производство става все по-регулярно и столичният „ас“ се утвърждава като скромен, ала стабилен продуцентски „киноцентър“. През 1914 г. „Модерен театър“ произвежда един игрален и девет кратки хроникално-документални филма, заснети (от средата на април до началото на декември) най-вероятно от Гаетано Пие де Флорес.

Един от тях е „11 май в София – празненствата по случай Св. св. Кирил и Методи“, за чието съществуване свидетелстват най-малко четири софийски всекидневника – „Дневник“, „Камбана“, „Мир“ и „Утро“. В средата на месец май 1914 в тях се появява (с малки различия във всяко от изданията) следното съобщение: „В полза на крайцер „Отец Паисий“. Обещаните по-рано представления в полза на фонда за крайцера „Отец Паисий“ ще се дадат в „Модерен Театър“ на 14 и 15 май и чистия приход през двата дни ще бъде за фонда. Очакваната картина на всемирната нова фабрика „Фоторама“ „Черната Фамилия“, играна от най-прочутите копенхагски артисти, пристигна и ще се играе през тия два дни, заедно с картината „11 май в София – праздненствата по случай св. Кирил и Методи“: събирането на опълченците и емиграцията в черквата св. Никола, службата в черквата св. Кирил и Методи, тържествата пред палата, пристигането на учащата се младеж, пристигането на Н. В. Царът и Царицата и Т. В .Князете и Княгините, шествието из улиците, забавленията в Борисовата градина и пр.“.

Годината е 1914-а. Над Европа е надвиснала сянката на Първата световна война (ПСВ), за която всички народи от континента се подготвят. Събират средства за нов крайцер и българите, наименували кораба още преди построяването му „Отец Паисий“. Ето защо този 11 май е по-различен от предишните. „Никога други път тоя праздник не ще бъде празднуван така тържествено, както тази година“ – възвестява печатът, който предлага и „подробната програма“ на тържествата, оказала се „сценария“ на кинохрониката „11 май в София – празненствата по случай Св. св. Кирил и Методий“.

Рано сутринта (било е неделя) опълченците и емигрантските организации се събират в църквата „Св. Никола“ (Ючбунар), където бива отслужена панихида в памет на загиналите за свободата на Македония революционери. След това колоната тръгва (предвождана от знамената и музиките) към църквата „Св. св. Кирил и Методий“ (при Женския пазар). Там към поборниците се присъединява литийното ученическо шествие и човешкият поток се устремява (по ул. „Кирил и Методий“, бул. „Мария Луиза“ и „Търговска“) към двореца. На площад „Александър І“ пред над 20 000 души екзарх Йосиф и представители на висшето духовенство отслужват молебен с водосвет в присъствието на цар Фердинанд, царица Елеонора, князете Борис и Кирил, княгините Евдокия и Надежда, депутати и министри… Учащите се (начело с училищните оркестри) дефилират пред монарха, след което множеството отново потегля по софийските улици, за да стигне до площада пред църквата „Св. Неделя“, където официалната част свършва. За да почне неофициалната – всенародни веселби, песни и танци (най-вече хора), забавления на открито (в Градската и Борисовата градина)…

Фрагменти от тържествата очевидно са били заснети от испанеца Гаетано Пиа де Флорес и след три дни прожектирани в „Модерен театър“, а на 24 и 25 май и във варненското кино „Ранков“. Така се поставя началото на поредица от хроникално-документални ленти, запечатали през годините мигове от деня на българската азбука и славянската книжовност. Нещо повече – кинематографичното отразяване на „най-българския празник“ се превръща в традиция…

1919: Отново „Модерен театър“

„Никогаж столицата не е празднувала с тоя ентусиазъм и с това тържество, с което отпразднува завчера денят на равноапостолите Св. Св. Кирил и Методи“ – пише в. „Мир“ на 26 май 1919 г. „В тържеството, наредено при най-скромна програма, въпреки позивите на социалистите – тесни и широки, вземà участие целият град. На молебена, който се отслужи на площада пред църквата-паметник Св. Кирил и Методи, присътствуваха повече от 60,000 граждани и гражданки и учащата се младеж, на чело с стотина знамена. Молебена се отслужи в присътствието на царят и министрите. Въпреки провокациите на една групичка широки социалисти ентусиазираното гражданство направи шумна овация на царят, когото опълченците понесоха на ръце.“

След молебена из улиците в „различните части на града“ тръгват няколко многохилядни колони – ученици и студенти, членове на културни дружества и професионални сдружения, опълченци и герои от Сливница… Една от колоните, в която участва „македонската емиграция“, се отправя към „плочата-паметник на Св. Климента“, върху която бива положен „венец от живи цветя“. „Шумните патриотически манифестации завършиха едва към един часа, когато заваля дъжд“ – свидетелства „Мир“. Следобед веселбата се пренася „вън от града“. Оттам софиянци се завръщат „надвечер“, минавайки „през двореца“, където „многохилядното гражданство“ „изпрати шумна овация на царят“…

На 3 юни 1919 г. в. „Мир“ отпечатва кратко съобщение: „Праздненството на Кирил и Методи в София ще се дава от утре в Модерния театър. Първото представление ще се даде в полза на добр[оволческото]. д-во „Сливница“. През следващите три дни в. „Камбана“ рекламира в три поредни броя програмата на киното, помествайки я на челно място – непосредствено до „главата“ на вестника. Оказва се, че редом с основния (пълнометражния) филм „Модерен театър“ прожектира и кинохрониката „Тържествата в столицата по отпразнуването на св. св. Кирил и Методи“.

Тя най-вероятно е била заснета от Йосиф (Мешулам) Райфлер – „немец, но живял дълги години в България“, „техник“, „часовникар“, работил и „като ватман по трамваите“ (Васил Гендов). По това време Райфлер, който най-вероятно е от еврейски произход, е главен оператор на „Модерен театър“, заменил (навярно през 1916 г.) на този пост споменатия испанец Гаетано Пие де Флорес.

1921: Бомбеното покушение

Годината 1921 е първата „нормална“ в киноживота на София (а и на България) за последните 10 лета. През 1912 избухва Балканската война, през 1913 – Междусъюзническата, последвана от Първата световна (1914–1918), в края на 1919 и началото на 1920 г. „всички кинематографи в царството“ прекратяват своята дейност за период от „цели девет месеца“ поради „главоломното увеличение“ на данъка върху техните приходи.

В крайна сметка сраженията спират и изтерзаният през 7-годишния военновременен период българин се втурва с разперени ръце към развлечението… Този порив бива усетен от неколцина предприемчиви и заможни „жители на гр. София“, които на 6 февруари 1919 г. се събират в Търговската банка и „след размяна на мисли и обсъждания“ решават да основат „акционерно дружество под името „ЛУНА“, което да функционира в областта на „развлекателната индустрия“. Целта му, подробно описана в устава, е „да се занимава с уреждането, застройката и експлоатацията на всякакъв вид театри, кинематографи, фотография и фонографи, художествени, артистични, танцувални и др. зали, летни и подвижни театри“.

Първоначално Акционерно дружество „Луна“ (София) подхваща търговия (внос и разпространение) с филми – игрални и хроникално-документални, но скоро „сериозно“ се заема и с тяхното производство. Още с първите опити става ясно, че за да бъде успешен този процес, дружеството се нуждае от професионално подготвени кадри. И управата му решава да създаде собствени такива, като открива през 1921 г. своя киношкола (киностудия). Един от нейните курсисти е Васил Бакърджиев – бъдещият сценарист, оператор и режисьор, всепризнат пионер на българското кино, който прави първите си крачки в занаята като асистира на операторите или режисьорите на заснетите от „Луна“ АД филми. Тъкмо като асистент той участва в заснемането на тържествата, с които през 1921 г. бива отбелязан празникът на двамата „творци на наший говор мил“.

„В деня на Кирил и Методи – спомня си след години Бакърджиев – майското слънце разливаше златиста светлина през пролуките на облаците… По улиците шествуваха хиляди ученици с усмихнати лица. След извъртяването на една касета Парнак [Жан Парнак – кинооператор (най-активният по това време у нас) и лаборант на „Луна“, водещ практическите занятия на курсистите от школата на „Луна“] залости апарата, за да снеме общ план на манифестацията, която се стичаше към пл. Св. Неделя… Гледката изглеждаше пленителна. В кадъра се развяваха стотици знаменца… Изведнъж сред детските редици избухна бомба. Страшен взрив оглуши улицата. В настъпилата суматоха въздухът се изпълни с писъци и стенания. Прозвучаха полицейски свирки… Хората бягаха на различни страни. Ужасени, катурнаха снимачния апарат, капакът на касетата се отвори, лентата се омота в краката на бягащите деца. Загубили ръчкате на апарата, надигнахме статива и касетите, с мъка се измъкнахме през полицейския кордон. По-късно разбрахме какво беше се случило. Подкупен провокатор хвърлил бомба сред предните редици на ученическата манифестация. Неоснователната мълва хвърли вината върху Комунистическата партия. Разюздани разбойници нападнаха и опожариха до основи Народния дом.“

През 1921 г. столицата отбелязва 24 май наистина „при хубаво майско слънце“. „След тържествената служба в катедралната църква „Св. Неделя“ многохилядно гражданство, съпровождайки иконата на Св. Кирил и Методи в образцов ред, се оправи за площада Св. Александър Невски“ – свидетелства репортажът на в. „Мир“, озаглавен „Бомбеното покушение“. Там „от всички краища на града, при тържественото биене на камбаните“ се стичат „на чело с знамена, музики и плакарди“ ученици и колоездачи, членовете на културни дружества и „различните македонски братства“, юнкерски и войскови отделения… Пристигат цар Борис III, „чуждестранните представители“, министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски и министърът на обществените сгради, пътищата и благоустройството Цанко Бакалов (Цанко Церковски)… В 10.00 часа е отслужен молебен, след който „хор от няколко стотини души“ изпява „химна на равноапостолите“, а Омарчевски произнася пламенна реч. Започва манифестацията из софийските улици…

„Точно към 11 часа и 15 м. – уверява „Мир“, – когато редиците деца на руските бежанци, окичени с гирлянди и руски и български знамена, бяха достигнали ъгъла на бул. Дондуков и ул. Ц. Калоян, между тях и учениците от III прогимназия, бива хвърлена ръчна бомба“. Тя „експлодира с страшен трясък“, тежко ранени са 5–6 деца, други 7–8 души се отървават с леки наранявания. Всички са „отнесени в болницата на Червения кръст и Александровската болница“. Атентаторът, оказал се анархо-комунист, „бива подгонен от някои стоящи до него, но той с револвер в ръка, като дава няколко изстрела, сполучва да избяга по ул. Ц. Калоян, ул. Клементина“ (началото на днешния булевард „Александър Стамболийски“). Полицията отцепва квартала и извършва обиски – в жилища, в заведения, в „кантората на секр. на комунистическата партия В. Коларов и комуниста д-р Исаков“… „Редът и дисциплината у манифестиращите бе напълно запазена“ – завършва „Мир“.

Цитираният откъс от мемоарите на Васил Бакърджиев, писани през 1960-те години, свидетелства, че той (като асистент оператор) и Жан Парнак (като оператор) са участвали през 1921 г. в заснемането на репортаж от празника. През 1973 г. Бакърджиев включва във филмографията на творчеството си, публикувана в алманах „Кино и време“, заглавието „Празникът Кирил и Методи“ (1921) – „документален филм – изпитна работа, 1 част, 200 м.“. Бакърджиев посочва себе си за сценарист и режисьор на филма, Жан Парнак – за оператор, а Луна“ – за производител.

В края на годината сп. „Кинопреглед“ отпечатва статията „Министра на Народното просвещение г-н Ст. Омарчевски и младата филмова индустрия у нас“ на Алберт Давидов. В нея административният директор на „Луна“, отговарящ и за филмопроизводството, изброявайки част от продукцията на това „кинематографно дружество“, споменава: „Снети са също сцени от трудовата повинност, празднуването на Св. Св. Кирил и Методи, погребението на зверски убития Министър на Войната Ал. Димитров…“.

Към края на 1923 г. „Луна“ АД обявява своята несъстоятелност и престава да съществува. Две години по-късно ликвидаторите ѝ предлагат част от нейната продукция на Министерството на народното просвещение (МНП) – с цел откупуване за нуждите на Държавния ученически кинематограф (ДУК). Създадена е петчленна комисия, която след като гледа филмите, съставя протокол, в който се споменават заглавията на 24 кинохроники, едно от които е „Празднуване Св. Св. Кирил и Методи“. Днес е изключително трудно да се обоснове дали в случая става дума за филм, отразил тържествата през 1921 или тези през 1923 г., когато със сигурност се знае, че празникът е заснет…

1923: Кинохроника на „Луна“ АД

На 9 юни 1923 г. у нас е извършен преврат. В първите дни на 1924 г. българският печат информира, че в Германия е „изготвен окончателно“ интересен филм, даващ „пълна илюстрация за събитията на тази дата, които се развиха в България“. Според съобщенията кинохрониката „Девети юни“ е на „голямото германско кинематографическо дружество „Урания“, заснета „при много опасности и рискове от намиращи се при преврата в България германски кинооператори“.

Днес този филм се съхранява в Българската национална филмотека (БНФ) – заглавието му е „Die nationale Revolution in Bulgarien“ („Националната революция в България“), дължината – 315 м, времетраенето – 11 мин., има 32 междукадрови надписа на немски език (виж в Портал Култура статията „Национална революция“ или „сгромолясване“?). Дори бегъл поглед върху картината убеждава, че кадрите, изграждащи „Националната революция в България“, са осъществени както преди, така и след събитията от 9 юни. Последните най-вероятно са дело на немски кинооператори, но тези, заснети преди преврата, са части от хроники, реализирани от оператори на „Луна“.

Един от тези български епизоди е „Честването на 24 май 1923 година“, осъществен само две седмици преди преврата. Мястото на действието е пространството пред главния вход на катедралния храм „Св. Александър Невски“. Там са се струпали много хора, над които висят гирлянди и се развяват родни трибагреници. Службата извършва Софийският митрополит Стефан, а речта произнася министърът на просвещението Стоян Омарчевски. Борис ІІІ наблюдава равнодушно случващото се и приема поздравления. След това процесията, понесла икони и хоругви с ликовете на светите братя Кирил и Методий, се отправя към двореца. Пред него царят (в компанията на двете си сестри Евдокия и Надежда) приема парада. Пред монарха дефилира запасното войнство и „представители на интелигенцията“…

Как епизодът е попаднал в ръцете на кинематографистите от дружество „Урания“? Проф. Александър Янакиев предполага, че дошлото на власт след преврата ново българско правителство е „съдействало“ за създаването на германския филм като „част от позитивната пропаганда за процесите в България“. Но дали наистина е било така?

1924: Филм на Държавния ученически кинематограф

През юни 1924 г. сп. „Нашето кино“ известява, че „комитета при Софийски ученически кинематограф се е наел да снеме за в бъдеще изгледи из България и всичките културни демонстрации в столицата. Тазгодишните юнашки тържества, а така също и празненствата на Св. Кирил и Методи са филмирани и към септември ще се пуснат в прожекция“.

В началото на 1920-те години при МНП се създава отдел „Кинематографическо производство“, който скоро оборудва своя „филмова лаборатория“, помещаваща се в сградата на Софийския ученически кинематограф (на това място днес се издига сградата на бившата Телефонна палата). От 1924 до 1931 г. завеждащ лабораторията е Христо Константинов (1897–1940) – първият професионално подготвен български кинооператор (между 1920 и 1923 специализира в Лайпциг). В тази „държавна лаборатория“ той обработва и подготвя за прожекция цялата продукция на институцията – десетки хроникално-документални филми, в които се изявява като истински художник на картината и пейзажа, извоюва си прозвището „бащата на българското хроникално-документално кино“. Тъкмо Христо Константинов е най-вероятният автор на кинохрониката „Празненствата на Св. Кирил и Методи“, която също (като повечето споменати досега нейни посестрими) не оцелява по друмищата на неумолимото време.

Че тя не е „фантом“, доказва и обзорният материал, публикуван на 20.XI.1929 във в. „Свободна реч“ и озаглавен „Държавно филмово производство“. „То датира – уверява анонимният автор, подписал се с лаконичното „D“, – едва от 1925 [1924] година, когато се създаде филмовата лаборатория към държавния ученически кинематограф. Въпреки примитивната уредба и липса на уреди, лабораторията е филмирала още същата година лятната ученическа колония на I девическа гимназия, тържествата на „Св. Св. Кирил и Методи“, прокарването на ж. п. линия Сарамбей – Лъджене, няколко филми из Витоша и Родопите, водопровода Бистрица – София и ред други филми на праздници в столицата и провинцията. По-усърдно лабораторията е заработила от преди две години.“

1929: На „северозападната граница по Ньойския договор“

От 19 до 24 август 1929 г. вестниците „Зора“ и „Слово“ информират читателите си, че и в „ефикасно“ охладения салон на кино „Модерен театър“, и в този на кино „Роял“ ще се представи (редом с основния игрален филм) – „Седмичен преглед „Гомон“ № 13 с: Отпразднуване Св. Кирил и Методий на северозападната граница по Ньойския договор, с. Стрезимировци“.

Трънското село Стрезимировци е едно от 25-те български села, „разсечени“ от новата българо-сръбска граница, очертана от клаузите на Ньойския договор (1919). Една част от техните землища остава в Царство България, другата – в Кралство Югославия (като част от Западните покрайнини). През 1929 г. се навършват 10 години от подписването на този уж „цивилизован мир“, донесъл „великата неправда“ на българския народ.

За това какво толкова е станало на 24 май 1929 г. в Стрезимировци, че да бъде то запечатано върху филмова лента, разказва репортажът на журналиста В. Гр. Спространов, поместен във в. „Утро“. Тържествено отпразнуваният ден, посветен на двамата „отци на българското знание“, започва в Трън, където гостите са „посрещнати с букети от люляк“. Сред тях са „множество чужди и наши кореспонденти“, представители на „Върховния комитет на Западните покрайнини“ и г-н Леон Ламуш, „именития приятел на България“.

Капитанът от френската армия Ламуш пристига през 1904 г. в Серския санджак (Македония) и започва работа като жандармерийски инструктор. Станал свидетел на действията на „гръцката въоръжена пропаганда“ в този край, той взема присърце „българо-македонското освободително дело“. Овладял български език, той преподава история и култура на славянските народи в университета на Монпелие, а през 1892 г. издава труда си „България в миналото и настоящето си“. От 1921 до средата на 1930-те Леон Ламуш е почетен български генерален консул в Париж, чуждестранен член е (от 1922) на Българската академия на науките, а и на Македонския научен институт.

В Трън гостите наблюдават ученическата манифестация, в гимназията им устройват прием, всички се разписват в „споменната книга“. „След половинчасово пътуване, акламирани по пътя“, те пристигат в Стрезимировци. „Картината е трогателна“ – пише В. Гр. Спространов. – От едната и от другата страна се насъбрали родни братя и сестри. Те плачат. Никой не смее да си проговори. Едно ръкуване е 500 динара глоба“. Чуждите кореспонденти се опитват да фотографират сръбския „капрал“ Станоя Филипович, но той „си обръща гърба“. В началото на годината Филипович убива „по най-зверски начин трима души българи от с. Стрезимировци“ – „героично“ деяние, за което е „повишен в чин ефрейтор и награден с орден“. „Докараната от сърбите музика засвирва. Никой не играе. Нима може да се играе така?“. На гостите е „сложен скромен обяд“, към 21.30 часа те вече са се прибрали в София.

Има вероятност някой от „чуждите кореспонденти“ да е носел със себе си (освен фотоапарат) и кинокамера, с помощта на която да е филмирал случилото се в Трън и Стрезимировци на 24 май 1929 г. Има вероятност този „някой“ дори да е бил служител на фирмата, изпроводен специално в Западните покрайнини, за да отрази тържествата във връзка с празника на Светите братя „на северозападната граница по Ньойския договор“. И в единия, и в другия случай заснетите кадри са попаднали у френската кинокомпания „Гомон“, която тутакси е включила „обекта“ във випуск № 13 на своя „Седмичен преглед“, запознаващ зрителите по целия свят с най-важните и сензационни планетарни събития (каквито Кирило-Методиевите тържества не са).

Репортажът по-скоро е заснет от български кинооператор, който го е предложил за показ на общата по това време управа на софийските кина „Модерен театър“ и „Роял“. Тя пък, от своя страна, го е прикачила към Гомоновия кинопреглед. Правейки това навярно за първи, но не и за последен път – много от випуските през втората половина на 1929 г. биват рекламирани като съдържащи „интересни новини от чужбина  и България“. През август в „Седмичен преглед „Гомон“ № 12 бива включен репортажът „Ботевите тържества при Вола“, състояли се на 2 юни; през същия месец випуск № 14 предлага хрониката „Илинден – денят на Македония в София“ (2 август); през септември № 15 запознава зрителите с „Централ[ната]. птицевъдна станция“. Ала най-яркото доказателство за достоверността на хипотезата предлага випуск № 16, прожектиран на 9 септември 1929 в „Модерен театър“, един от обектите в който показва „Вчерашното посрещане на Софийската гара на ротмистър Крум Лекарски, победител на международните конни състезания в Аахен“ (станало само ден по-рано – на 8 септември)! На 18 ноември в София се провежда многохиляден митинг против репарациите – също наложени от Ньойския договор, репортаж от който отново бива заснет и прожектиран в двете кина, но този път без да се споменава принадлежността му към седмичния кинопреглед на „Гомон“.

1930: Писмото от Дружеството на бежанците от Трънско

Изглежда, че репортажът „Отпразнуването на Св. Кирил и Методий на северозападната граница по Ньойския договор, с. Стрезимировци“ (1929) е имал успех сред аудиторията, защото на 16 май 1930 Дружеството на бежанците от Трънско (в лицето на своя председател и секретар) отправя писмо до „Господина Министра на Народното Просвещение“, който тогава (15 май 1930–29 юни 1931) е проф. Александър Цанков (бившия министър-председател на България – 9 юни 1923–4 януари 1926). След като припомнят някои исторически факти, отнасящи се към „поробените Западни покрайнини“, и значението на „периодичните събори край границата“, поддържащи надеждата у „поробените за възвръщането им към майка България“, авторите на писмото заявяват: „На 24 т. м. емиграцията от Зап. Покрайнини ще отпразнува Св. Кирил и Методий в с. Стрезимировци, Трънско, селото разделено на две от ньойската граница. Там ще бъдат събрани ученици и население от цялата околност, голяма част от емиграцията, както и наши и чужди гости. За да може това национално празненство да бъде видяно от повече хора, за да се популяризира освободителната идея навсякъде в Царството, молим Ви Господин Министре, да се отпусне на дружеството ни един киноапарат, който да снеме на филм по-важните моменти от празненството, по-типичните местности от поробените земи, и по-красивите изгледи от свободните селища и места. Отиването ще стане на 21 т. м., а връщането на 24 с. м.“.

За съжаление, днес киноисторическата ни науча не разполага с информация, която да свидетелства както за заснемането на замисления филм, така и за неговото разпространение!

1931: Списъкът на филмовата „библиотека“ при МНП

На 28 май 1931 г. бива изготвен „Списък на филмите, намиращи се в библиотеката при фонд „Кино Просвета“ при МНП. Сред 68-те заглавия в първата му част, обхващаща „научни изгледи“ с „географски характер“, фигурира и титулът „11 Май в София“. Ако го приемем дословно, ще трябва да допуснем, че в случая „библиотеката“ (филмотеката) на МНП е съхранявала цели 17 години тържествения репортаж на „Модерен театър“, филмиран от испанеца Гаетано Пие де Флорес през 1914 – единствената от споменатите дотук „снимачни“ години, в която празникът се е чествал по „стар стил“ – на датата 11 май! Което е малко вероятно. По-скоро просветната институция е запазила в своя фонд своята кинохрониката, изработена от Христо Константинов през 1924 и спомената в статията „Държавно филмово производство“, отпечатана във в. „Свободна реч“ през 1929 г.

1934: Отново „немска връзка“?

Както вече бе споменато, през 1973 г. филмотечното издание „Кино и време“ публикува филмографията на творчеството на Васил Бакърджиев, в която той включва и заглавието „Празникът Кирил и Методи“ (1934) – „документален филм, 1 част, 200 м.“, чийто сценарист е Кирил Василев, режисьор – Васил Бакърджиев, а оператор – Христо Константинов. Бакърджиев посочва още и продуцента – „Производство: „Уфа“.

В началото на 1917, когато ПСВ е в разгара си, германският генерален щаб създава пропагандната институция „Bild- und Filmamt“ („Управление „Фото и кино“) – BUFA/БУФА, която в края на годината се слива с няколко частни кинофирми, образувайки мощната продуцентска компания UFA AG/УФА ООД („Universum-Film Aktiengesellschaft“). Изключителен представител за България на „UFA, Универсум-филм акциенгезелшафт – Берлин“ през цялото десетилетие на 1930-те години е Спиро Янков. Възможно е тъкмо той да се е свързал с кинаджиите Васил Бакърджиев и Христо Константинов, да им е поръчал изработката на филма, който впоследствие да е изпратил в Германия.

1936: Отново служба „Кинопросвета“?

В главата „Документални и научнопопулярни филми“ от книгата си „Синема.bg“ (2003) проф. Александър Янакиев дава сведения за произведените у нас през 1930-те години десетки представители на тези два вида кино, включвайки сред заглавията им и това на „Денят на равноапостолите св. св. Кирил и Методий“ (1936), придружавайки го с повече от оскъдни данни: „Документален. Продуцент – служба „Кинопросвета“ при МНП. Дължина – 200 м.“.

1937: Световният кинопреглед на Борис Н. Чилингиров

През 1937 г. „Кинофилмовата къща на Борис Н. Чилингиров – София“ предлага на притежателите на кина в страната както игрални филми (пълнометражни и късометражни), така и кинопрегледи, озаглавени „Световен преглед“, чиито отделни випуски са номерирани. С цел тяхното рекламиране Чилингиров издава брошура, от която става ясно, че кинопрегледите наистина включват обекти от цялата планета, но и често биват допълвани с кинокадри, заснети у нас. Такива са например присъстващите във випуск № 12, описани така: „Празника Освобождението на България и празника Св. Кирил и Методий в София“.

Времето на 24 май 1937 г. е дъждовно. Въпреки това храмът „Св. Александър Невски“ е ограден от народ. Сборен хор от 1200 ученички и ученици оглася площада с „Върви, народе възродени“. Започва „парадът на българската младеж“, приет от министър-председателя Георги Кьосеиванов и министъра на просвещението  Николай Николаев (дългогодишен преподавател по право във Военната академия), възкачени на трибуна, скована пред Народното събрание. Участие в шествието вземат „всички родове училища“: реални, технически, търговски, занаятчийски, чужди („руско, американско, германско“)… Почти всяко от тях е „водено“ от своя музика. Част от манифестиращите са в народни носии, други – в юнашки или червенокръстки униформи, трети носят „плакати, изобразяващи букви“. „Любопитно по своята новост“ е „зрелището“, което представляват неколцина „помачета от Родопско“. В стройни редици преминават както студентите, така и „възпитаниците на Военното на Н. В. Царя училище“…

1940: „Световен „УФА“ преглед“

На 7 и 8 юли 1940 г. поне четири столични всекидневника („Зора“, „Мир“, „Слово“ и „Утро“) известяват, че игралният филм в кината „Балкан“, „Европа палас“, „Македония“ и „Славейков“ ще бъде предшестван от най-новия „Световен „УФА“ преглед“, един от обектите в който е озаглавен „Парада на учащата се младеж на празника „Св. Кирил и Методий“ в София“. „Световен преглед“ („Die Deutsche Wochenschau“) е германски кинопреглед, обединил по това време всички дотогавашни „целулоидни вестници“ в Райха. У нас той намира широко разпространение благодарение на излязлата през 1940 г. наредба на МНП, задължаваща киноразпространителите да го прожектират преди всеки основен (игрален) филм.

Мястото на действието и този път е площадът около „Св. Александър Невски“, където е въздигнат аналой, в който бива отслужен тържествен молебен. Шествието, включващо 20 000 ученици, започва в 10.30 часа. Има и разлики – времето е слънчево, премиерът е друг – проф. Богдан Филов, сред чуждестранните гости е „водачът“ (фюрерът) на спорта в Германия и председател на Германския олимпийски комитет г. Ханс фон Чамер унд Остен (Hans von Tschammer und Osten). Той ще да е бил придружаван от снимачен екип на УФА, запечатал събитието върху филмова лента.

1941: Прожекции в „новите земи“

В средата на януари 1942 г. в. „Утро“ известява, че в кино „Роял“ редом с три други български филма – един късометражен игрален, един хроникално-документален и един кинопреглед, ще се представи репортажът „Кирило-Методиевото тържество“. Оказва се, че той е заведен под № 29 и с титула „Празднуване на Св. Св. Кирил и Методий 1941 г.“ (170 м.) в списъка на филмите от библиотеката при фонд „Кинопросвета“ при МНП. През цялата 1942 тъкмо министерството посредством различните си отдели и служби, една от които е „Учебен филм“, разпраща навярно 16-милиметрови копия на репортажа „за прожектиране“ до десетки училища в страната: Шеста мъжка гимназия „Симеон Велики“ в София, основното народно училище „Цар Борис III“ в Разград, смесената гимназия в Троян, гимназиалните клонове в Гара Мездра и Сухиндол („Св. Климент Охридски“), селските училища в Радомирска околия…

По молба (от декември 1941) на околийския училищен инспектор във Велес (тогава град в Царство България, днес в Северна Македония) кинохрониката „Св. св. Кирил и Методий“ стига и до „новите земи“, където бива показана „пред всички ученици от първоначалното училище, прогимназията, гимназията и много граждани“. Оттам (през март 1942) пристигат и единствените известни досега отзиви за нея. „Филмът извика неудържим възторг и умиление у малки и големи – пише велешкият околийски училищен инспектор до министъра на просвещението Богдан Филов (съвместявал по това време двата поста – на премиер и на ръководител на МНП). – Незабравими бяха моментите, когато зрителите, заедно с участниците в филма, с нестихващо „ура“ посрещаха появяването на Н. Величество-Царя. Това бе първият филм в града ни, в който е показано едно общонародно тържество, но той завладя сърдцата на публиката и предизвика неповторими моменти на национална гордост.“

Тъкмо от кореспонденцията между София и Велес, грижливо съхранявана в Централния държавен архив, изскача любопитна подробност – че филмът е „откупен за безплатно прожектиране“. Излиза, че той не е продукция на държавната лаборатория при МНП, а е „откупен“ от заснелата го частна фирма (или отделно лице). За съжаление, днес не се знае нито наименованието на първата, нито името на второто!

1942: Празнуване на 24 май в радомирското с. Дивля

На 31 март 1941 г. е учредена Фондация „Българско дело“. В рамките на тази пропагандна институция бива обособен отдел „Филми“, който през 1942 г. подхваща същинската си работа – производството на кинопрегледи, включвайки в № 48 (1942) обект с времетраене от 82 сек. и следното съдържание: „Село Дивля, Радомирско. Празнуване Деня на Св. Св. Кирил и Методи – 24 май. Шествие на ученици. Молебен на площада. Хоро“.

1943: Под ръководството на Борис Грежов

Според годишния доклад на режисьора Борис Грежов, тогавашния творчески ръководител на кинохрониката на фондацията, изреждащ кинопрегледите, създадени през 1943 г., операторите на „Българско дело“ Петя Юрицин и Асен Чобанов заснемат под негово ръководство репортажът „Св. св. Кирил и Методий – празник на учащите се“. Навярно в София?

1944: Празнуване на 24 май в Говедарци

Оператори на същата институция заснемат на 24 май 1944 г. близо 6-минутен (останал неозвучен) репортаж, озаглавен „Празднуване св. св. Кирил и Методи в с. Говедарци“, съхраняван в БНФ и описан от служители на националната институция така: „Панорама на село Говедарци – улица, къщи, мост над река, черква. Деца носят портрет на братята Кирил и Методий и първите букви от азбуката. Шествието минава през селото. Духовник извършва водосвет в присъствието на официални лица, военни и местни жители. Пред хора на площада говори ученичка. Ученици и учители пеят, свирят на акордеони и играят хоро, с което завършва епизодът“.

Наместо заключение

Традицията да се заснемат тържествата, с които отбелязваме празника на светите братя Кирил и Методий, продължава и днес, когато филмовата камера е изместена от телевизионната и мобилните телефони. И ще продължава, докато го има празника. А него ще го има, докато ни има нас, народът български… С три думи: „Върви, народе възродени…“!